Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. —Добавяне

Последно издание
Два пъти пода или излизаш

35.

Ню Йорк Трибюн

4 февруари 1991

Капитан Дик поема командването

— Армстронг предлага два милиарда за „Мулти Медия“ — каза Таунсенд.

— Какво? Все едно някой политик да обяви война, когато не иска хората да разберат колко тежки са проблемите в страната — отвърна Том.

— Възможно е. Но подобно на същите тези политици, ако успее, може да реши всичките си проблеми.

— Съмнявам се. След като през уикенда прегледах онези данни, ако даде два милиарда, това най-вероятно ще предизвика катастрофа.

— „Мулти Медия“ струва много повече от два милиарда — възрази Таунсенд. — Тя притежава четиринайсет вестника от Мейн до Мексико, девет телевизионни станции и „ТВ Нюз“, най-продаваното списание в целия свят. Миналата година тиражът му достигна един милиард и компанията обяви приход от над сто милиона долара. Това са адски много пари.

— Не виждам как Армстронг може да се надява да получи печалба от два милиарда, особено ако потъне до гуша в дългове.

— Просто ще прави повече пари — отвърна Таунсенд. — „Мулти Медия“ от години е на автопилот. Като начало, аз бих продал някои от второстепенните предприятия, които вече не са печеливши, и бих реорганизирал други, които би трябвало да печелят много повече. Но основните ми усилия ще са насочени към развитието на медиите, които никога не са били използвани правилно. И щях да финансирам всичко с печалбите от вестниците и списанията.

— Но в момента ти си имаш достатъчно проблеми и без да мислиш за ново разширяване — каза Том. — Едва успя да се възстановиш от стачката на „Ню Йорк Стар“, а и не забравяй, че банката ти препоръчва период на консолидация.

— Знаеш какво е мнението ми за банкерите — рече Таунсенд. — Сега „Глоуб“, „Стар“ и всичките ми австралийски вестници са на печалба и навярно никога друг път няма да имам такава възможност. За разлика от банката, ти поне го разбираш, Том.

Спенсър дълго не отговори. Възхищаваше се на енергията и изобретателността на Таунсенд, но „Мулти Медия“ засенчваше всичко, с което си бяха имали работа. И колкото и да се опитваше, просто не можеше да върже цифрите.

— Виждам един-единствен начин — каза той накрая.

— Какъв?

— Да му предложим преференциални акции — наши акции в замяна на неговите.

— Но това е преливане от пусто в празно. Той никога няма да се съгласи, особено ако Армстронг вече му е предложил два милиарда в брой.

— Бог знае откъде ще ги намери — отвърна Том. — Какво ще кажеш да си поприказвам с техните адвокати и да проверя дали Армстронг действително му е направил такава оферта?

— Не. Така няма да стане. Не забравяй, че Синклер е едноличен собственик на компанията, така че е по-разумно да се обърнем направо към него. Така би постъпил Армстронг.

— Но това не е в твоя стил.

— Знам. Но напоследък все по-рядко сключвам сделки с хора, които притежават всички акции от компаниите си.

Спенсър сви рамене.

— Е, какво ти е известно за Синклер?

— Той е на седемдесет — отвърна Таунсенд — и тъкмо затова се пенсионира. През живота си е изградил най-преуспяващата частна медийна корпорация в света. Неговият приятел Никсън го прати посланик във Великобритания. През свободното си време събира една от най-богатите частни колекции от платна на импресионисти. Освен това е председател на благотворителна фондация, която насочва усилията си към областта на образованието. И кой знае как намира време и за голф.

— Чудесно. А какво смяташ, че знае за теб Синклер?

— Че по рождение съм австралиец, управлявам втората по големина медийна компания в света, предпочитам Нолън пред Реноар и не играя голф.

— И как възнамеряваш да действаш?

— Без никакви глупости: лично ще му се обадя и ще му направя оферта. Така поне няма години наред да се чудя дали съм можел да успея. — Таунсенд погледна адвоката си, но Том не отговори.

Кийт вдигна слушалката.

— Хедър, свържи ме с централата на „Мулти Медия“ в Колорадо.

— Наистина ли смяташ, че Армстронг му е предложил два милиарда? — попита Спенсър.

Таунсенд се замисли.

— Да.

— Но откъде ще намери такава сума?

— Предполагам, от същото място, откъдето е намерил и парите, за да плати на профсъюзите.

— И колко възнамеряваш да предложиш?

Преди да успее да отговори, телефонът на бюрото иззвъня.

— „Мулти Медия“ ли е?

— Да, господине — отвърна южняшки глас.

— Казвам се Кийт Таунсенд — представи се той. — Бих желал да разговарям с господин Синклер.

— Посланик Синклер познава ли ви, господине?

— Надявам се — отвърна Таунсенд. — Иначе просто си губя времето.

— Ще ви свържа с кабинета му.

Кийт даде знак на адвоката си да вдигне втората слушалка.

— Кабинетът на посланик Синклер — разнесе се друг глас с южняшки акцент.

— Тук е Кийт Таунсенд. Бих ли могъл да поговоря с господин Синклер?

— След двайсет минути господин посланикът тръгва за ежеседмичната си игра на голф, господин Таунсенд.

Том затисна слушалката с длан и прошепна:

— Обръщай се към него с „господин посланик“. Явно всички го наричат така.

Кийт кимна.

— Добро утро, господин Таунсенд. Хенри Синклер слуша. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, господин посланик — като се мъчеше да запази спокойствие, отвърна Таунсенд. — Исках лично да поговоря с вас, за да не губим излишно време чрез адвокати.

— Да не споменавам излишните разходи — прибави Синклер. — За какво искате да разговаряме, господин Таунсенд?

За миг Таунсенд съжали, че не е обсъдил по-подробно тактиката си с Том.

— Бих искал да ви направя оферта за „Мулти Медия“ — отвърна той — и реших, че е най-разумно да се свържа директно с вас.

— Оценявам го, господин Таунсенд — каза Синклер. — Но господин Армстронг, когото, струва ми се, познавате, вече ми направи оферта, която отхвърлих.

— Това ми е известно, господин посланик. — Кийт се зачуди колко всъщност му е предложил Армстронг.

— Имате ли нещо против да попитам каква сума имате предвид, господин Таунсенд? — попита Синклер.

Когато Кийт отговори, Том едва не изпусна слушалката на пода.

— И как възнамерявате да платите? — продължи собственикът на „Мулти Медия“.

— В брой — без да има ни най-малка представа как ще събере парите, отвърна Таунсенд.

— Ако до трийсет дни осигурите тази сума, господин Таунсенд, можете да смятате сделката за сключена. Тогава просто помолете адвокатите си да се свържат с моите.

— Кои са адвокатите, които ви представляват?

— Извинете, че се налага да прекъсна разговора, господин Таунсенд, но след десет минути трябва да съм на игрището за голф, а там плащам на час.

— Разбира се, господин посланик — каза Таунсенд. Радваше се, че Синклер не може да види удивеното му изражение. После затвори и погледна Том.

— Съзнаваш ли какво направи, Кийт?

— Най-голямата сделка в живота си.

— С тези три милиарда долара навярно ще ти е и последната.

 

 

— Ще спра тоя проклет вестник! — извика Армстронг и удари с юмрук по бюрото.

Ръсел Кричли, който стоеше на крачка зад клиента си, разбираше, че думите му биха били по-убедителни, ако през последните три месеца Шон О’Райли не ги чуваше всеки ден.

— Това може да ви излезе много скъпо — тихо отвърна О’Райли.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Дик.

— Само това, че докато обявите вестника за продан, може да не остане нищо, което да си струва.

— Заплашваш ли ме?

— Бихте могли да го изтълкувате и така.

Армстронг скочи, опря длани върху бюрото и се наведе напред, така че лицето му да е само на сантиметри от това на профсъюзния лидер. О’Райли обаче дори не мигна.

— Да не би да очакваш да се съглася с обезщетение от триста и двайсет милиона долара, когато снощи открих в присъствените книги осемнайсет имена на хора, напуснали компанията, един от тях преди повече от десет години?

— Зная — отвърна О’Райли. — Толкова са се привързали към вестника, че просто не могат да си идат. — Той едва се сдържа да не се усмихне.

— За петстотин долара на нощ! — извика Армстронг. — Не съм изненадан.

— Тъкмо затова ви предлагам изход — каза О’Райли.

Армстронг погледна последния присъствен списък и сбърчи лице.

— Ами Бъгс Бъни, Джими Картър и О. Дж. Симпсън, да не споменавам за още четирийсет и осем известни личности, които са се подписали за нощната смяна? И очакваш да се съглася всеки от тях, включително Джордж Буш, да бъде включен в твоето предложение за обезщетение, така ли?

— Да. Просто по този начин ще помогнем за предизборната му кампания.

Армстронг отчаяно погледна към Ръсел и Питър с надеждата да получи някаква подкрепа от тях, но поради различни причини двамата мълчаха. Той отново се обърна към О’Райли и изкрещя:

— По-късно ще ти съобщя решението си! А сега се махай от кабинета ми!

— Все още ли се надявате довечера вестникът да излезе? — невинно попита профсъюзният лидер.

— Това нова заплаха ли е?

— Естествено — отвърна О’Райли. — Защото в такъв случай ви предлагам да се съгласите преди в пет часа да застъпи нощната смяна. За моите хора няма значение дали им плащат, за да работят, или за да не работят.

— Махай се от кабинета ми! — изрева Армстронг.

— Както кажете, господин Армстронг. Вие сте шефът. — Той кимна на Ръсел и си тръгна.

Щом вратата зад него се затвори, Дик се обърна към Питър.

— Сега виждаш с какво си имам работа. Какво очакват да направя?

— Да спреш вестника — спокойно отвърна Ръсел, — както трябваше да направиш още втория месец. Вече щяха да са приели далеч по-ниска цена.

— Но ако бях послушал съвета ти, нямаше да имам вестник.

— И всички щяхме да спим като хората.

— Добре тогава — каза Армстронг. — Ще приема. Засега това е единственият изход. Накрая ще ги победим, това е сигурно. О’Райли ще се пречупи. Убеден съм, че ще се съгласиш с мен, Питър.

Питър Уейкъм не отговори, но усърдно закима.

— Но откъде ще намериш още триста и двайсет милиона долара? — попита Ръсел.

— Това си е мой проблем.

— И мой. Парите ще ми трябват минути след като О’Райли постави подписа си под договора, иначе ще обявят стачка тъкмо когато се готвим да отпечатаме следващото издание.

— Ще ги имаш.

— Дик, все още не е късно… — започна адвокатът.

— Въпросът е приключен — изкрещя Армстронг.

Ръсел неохотно кимна и излезе. Дик вдигна слушалката на телефона, който го свързваше директно с главния редактор.

— Барни, имам добра новина — каза той. — Успях да убедя профсъюзите да приемат моите условия. Искам да пуснеш на първа страница материал за победата на здравия разум и уводна статия за това как съм постигнал нещо, което досега никой не е успявал.

— Щом казваш, шефе. Да отпечатам ли подробностите на споразумението.

— Не, не си прави труда. Условията са толкова сложни, че даже читателите на „Уолстрийт Джърнъл“ не биха могли да ги разберат. Във всеки случай няма смисъл да посрамваме профсъюзите — прибави той и затвори.

— Добра работа, Дик — каза Питър. — Изобщо не съм се съмнявал, че в крайна сметка ще победиш.

— На известна цена — докато отваряше горното чекмедже на бюрото си, рече Армстронг.

— Всъщност не, Дик. О’Райли се огъна в момента, в който го заплаши, че ще спреш вестника. Ти блестящо се справи с него.

— Питър, трябват ми няколко подписани чека. И тъй като в момента ти си единственият друг директор в Ню Йорк…

— Разбира се — отвърна Уейкъм. — С удоволствие.

Армстронг постави чековата книжка от пенсионния фонд на бюрото си и я разтвори.

— Кога се връщаш в Лондон? — попита той и му даде знак да седне на неговия стол.

— С утрешния „Конкорд“ — усмихна се Питър.

— Тогава ще трябва да обясниш на сър Пол защо, колкото и да ми се иска, не мога да присъствам на заседанието на борда в сряда. Просто му кажи, че най-после съм уговорил чудесни условия с профсъюзите и че до следващото заседание ще сме в състояние да отчетем печалби. — Той сложи ръка на рамото му.

— С удоволствие, Дик — отвърна Уейкъм. — Колко чека да подпиша?

— Ами, щом си започнал, можеш да подпишеш всички.

— Цялата книжка ли? — неспокойно се размърда Питър.

— Да. — Армстронг му подаде писалката си. — При мен ще са на сигурно място. В крайна сметка, докато не съм ги подписал и аз, нито един няма да бъде осребрен.

Питър нервно се усмихна и развъртя капачката на писалката. Поколеба се, но само докато не усети, че пръстите на Дик се впиват в рамото му.

— Постът ти на заместник-председател трябва да се препотвърди след няколко седмици, нали? — попита Армстронг.

Питър подписа първите три чека.

— А и Пол Мейтланд няма да е вечен, нали знаеш. Накрая все някой трябва да заеме неговото място.

Питър продължи да подписва.