Борис Виан
Сърца за изтръгване (67)

XXVIII

— Не мога да ви разбера — каза Клемантин учудена. — Вчера признахте, че това е добра идея, а днес идвате да ми кажете, че е абсурдно.

— Пак съм съгласен с вас — рече Жакмор. — Вашето разрешение им осигурява идеална защита. Но има един въпрос, който вие не сте си задала.

— Какъв въпрос — попита тя.

— Всъщност нужна ли им е тази защита?

Тя вдигна рамене.

— То се знае. По цели дни се измъчвам от безпокойство при мисълта за всичко, което би могло да им се случи.

— Употребата на условно наклонение — забеляза Жакмор, — често е признание за безсилие или за суета.

— Не се впускайте в безполезни увъртания. Бъдете поне веднъж нормален.

— Слушайте — настоя Жакмор. — Моля ви най-сериозно да не го правите.

— Но защо? — попита тя. — Обяснете ми.

— Няма да разберете… — прошепна Жакмор.

Той не посмя да издаде тяхната тайна. Поне това да им остане.

— Мисля, че аз най-добре мога да преценя какво им е нужно.

— Не — каза Жакмор. — Те най-добре могат да преценят.

— Това е абсурдно — отсече Клемантин. — Тези деца са изложени на постоянни рискове, както, между другото, и всички деца.

— Те имат средства за защита, каквито вие нямате — каза Жакмор.

— В края на краищата, вие не ги обичате така, както ги обичам аз и не изпитвате това, което изпитвам аз.

Жакмор замълча за миг.

— Много естествено — каза накрая той. — Как бих могъл да ги обичам по този начин?

— Само една майка може да разбере това — рече Клемантин.

— Но птиците умират в клетка — каза Жакмор.

— Много добре си живеят — отвърна Клемантин. — Това е дори единственото място, където човек може прилично да се грижи за тях.

— Добре — каза Жакмор. — Виждам, че не може нищо да се направи.

Той стана.

— Трябва да се сбогувам с вас. Сигурно повече няма да се видим.

— Когато свикнат — рече тя, — може би ще мога да се отбивам от време на време в селото. Всъщност изобщо не разбирам вашите възражения, след като и вие в крайна сметка ще се затворите по същия начин.

— Но аз не затварям другите — отвърна Жакмор.

— Моите деца и аз сме едно цяло — каза Клемантин. — Аз толкова ги обичам.

— Имате странно разбиране за света.

— Същото мислех и за вас. В моето няма нищо странно. Светът това са те.

— Не, не, вие бъркате. Вие искате да бъдете техният свят! И в този смисъл разбирането ви е унищожително.

Той стана и излезе от стаята. Клемантин го проследи с поглед. Не изглежда щастлив, си помисли тя. Сигурно майка му му е липсвала.