Борис Виан
Сърца за изтръгване (61)

XXII

28 октамври

 

Дните стават все по-малки, си каза Клемантин. Все по-малки стават и вече мирише на зима и пролет. През зимния сезон има безброй опасности, безброй нови опасности, които човек вижда и през лятото, но смътно, а когато опадат листата, когато дните станат малки, когато земята замирише на мокро куче, те се открояват. Новруари, студеният месец на дъжда. Дъждът може да направи много поразии навсякъде, може да предизвика внезапни свличания в полето, пороища в урвите, да отнесе гарваните. Може изведнъж да се застуди, всичко да замръзне и Ситроен да хване двойна бронхопневмония, да започне да кашля и да храчи кръв, и майка му ще бди разтревожена над него, ще се взира в нещастното му слабо лице, с болка в очите и ще остави без надзор другите две, които ще излязат навън, без да си обуят високите обувки, ще изстинат на свой ред и всяко ще се разболее от различна болест, така че ще е невъзможно да се грижи и за тримата, дори и да си потроши краката да тича от едното при другото, но и с потрошени крака, крака, които кървят на капки върху студените плочки, тя пак ще разнася подноса с лекарства; а микробите от трите стаи се обединяват и от тази тройна комбинация се пръква един отвратителен хибрид, един огромен, чудовищен микроб, който се вижда с просто око; той възпалява нежните жлези на децата и те се подуват ужасно, заприличват на огромни зърна от броеница. Подутите жлези се пукат и от раните текат микроби, да, ето какво може да донесе дъждът, сивкавият дъжд, който вали през октамври, придружен от новруарския вятър; ах, вятърът, сега той вече не може да чупи тежките клони от дърветата и да ги хвърля върху невинните им главички. Но той си отмъщава, шиба вълните с мощния си дъх и над високия бряг се издигат облаци воден прах от разбитите вълни. С тях се вдига във въздуха и една микроскопична мидичка. Жоел гледа вълните (о, нищо особено, само леко, незабележимо одраскване), мидичката попада в окото му. Само за миг попада тя в окото му и изскача, той го разтърква с ръкав, нищо му няма, само незабележима драскотина, но от ден на ден раната се разпростира и окото на Жоел, о, боже, окото му е вече цялото бяло, като варен белтък, като очите на старци, които прекалено дълго са гледали огъня — и другото око също е обхванато от коварната болест; то обръща към небето безжизнения си поглед; Жоел, боже мой, Жоел е сляп…, а облаците воден прах се издигат все по-високо и по-високо, обгръщат брега, земята се топи като захар под плаща от пяна, разтапя се, свлича се и потъва, а с нея и Ситроен и Ноел, боже мой, като студена лава разтопената земя повлича леките им детски телца, те за миг се задържат на черната повърхност и потъват, пръст, ах, пръст изпълва устичките им, викайте, викайте, за да ви чуят, да ви се притекат на помощ!…

Викът на Клемантин изпълни цялата къща. Но той остана без отговор и тя, обляна в сълзи, се спусна като обезумяла надолу по стълбите и започна да ги вика из градината. Заобикаляше я само сивкавият въздух и далечният шум на вълните. Съвсем объркана, тя отиде до брега. След това се сети, че те може би спят и се втурна към къщи, но насред пътя нещо я спря и тя отиде до кладенеца, за да провери тежкия му дъбов капак. След това продължи задъхана своя бяг към къщи, влезе, олюлявайки се, провери стаите, от мазето до тавана. Викаше ги с прегракнал от вълнение глас. Накрая, обхваната от последно съмнение, тя хукна към вратата с позлатената рамка. Вратата беше отворена. Тя се спусна по пътя. На петдесетина метра срещна Жакмор, който се връщаше от селото. Той вървеше бавно, загледан в небето и съзерцаваше птиците.

Тя го сграбчи за реверите.

— Къде са? Къде са?

Жакмор подскочи, бе толкова неочаквано.

— Кои?

— Децата! Вратата е отворена! Кой я е отворил? Излезли са!

— Не са, не са излезли — каза Жакмор. — Аз оставих вратата отворена, когато излизах. Ако бяха излезли, щях да ги видя.

— Вие ли? — извика Клемантин. — Сега благодарение на вас, нещастнико, те ще се загубят.

— Това изобщо не ги интересува — отвърна Жакмор. — Попитайте ги сама. Нямат никакво желание да излизат от градината.

— Това ли ви казаха? Мислите ли, че моите деца са толкова глупави, че да не ви извозят! Елате!… Да побързаме!

— Навсякъде ли огледахте? — попита Жакмор, като я хвана за ръкава.

Тя започваше да му влияе.

— Навсякъде! — каза Клемантин през сълзи. — Дори в кладенеца.

— Това е неприятно — рече Жакмор.

Той машинално вдигна очи нагоре. Трите черни птици бяха престанали да си играят с ятото и пикираха към земята. За миг предусети истината. И я отхвърли веднага след това — чиста фантазия, направо лудост, къде биха могли да бъдат. За всеки случай той продължаваше да следи полета им. Те изчезнаха зад скалите.

— Навсякъде ли огледахте? — попита Жакмор, като я хвана за ръкава.

Той затича напред. След него Клемантин тичаше задъхано и плачеше. Въпреки това тя успя да затвори зад себе си вратата. Когато стигнаха до къщата, Ситроен слизаше по стълбите. Клемантин се спусна към него като осиротяло животно. Жакмор, малко развълнуван, я наблюдаваше тайно. Клемантин фъфлеше несвързано, целуваше го, разпитваше го.

— Бях на тавана с Жоел и Ноел — обясни детето, когато тя го остави да говори. — Разглеждахме стари книги.

Ноел и Жоел също слязоха по стълбите. Бяха позачервени, кръвта им играеше — около тях се носеше дъх на свобода. Ноел прибра бързо в джоба си крайчеца на едно облаче, Жоел се усмихна на разсеяността на брат си.

Тя не ги остави сами до вечерта, отрупваше ги с лакомства, сълзи и милувки, сякаш са били застрашени от някакъв молох. Заведе ги до сините им легълца и се отдели от тях чак когато заспаха. Тогава тя отиде на втория етаж и почука на вратата на Жакмор. Говори му в продължение на петнадесет минути. Той одобряваше с разбиране думите й. Когато тя се прибра в стаята си, той нави будилника за другата сутрин. Трябваше да стане рано, за да извика работниците.