Борис Виан
Сърца за изтръгване (52)

XIII

7 октамври

 

Те играеха на тревата под прозорците на майка си. Тя все по-малко и по-малко им позволяваше да се отдалечават. Засега наблюдаваше техните движения и се опитваше да отгатне погледите ми. Жоел изглеждаше малко умърлушен и поизоставаше от играта. По едно време той стана, попипа гащичките си и погледна своите братя. Те затанцуваха около него, сякаш им бе казал нещо много смешно. Жоел разтърка очи с юмручетата си, той явно плачеше.

За секунди Клемантин изскочи от стаята си, слезе по стълбите и отиде при децата.

— Какво има, миличко?

— Боли ме коремчето — изхлипа Жоел.

— Какво яде? Онази глупачка ли ти даде нещо лошо, ангелче мое.

Жоел стоеше прав, прибираше коремчето си и си виреше задничето.

— Нааках се! — ревна смутено той.

Ситроен и Ноел си предадоха презрително изражение.

— Какво бебе! — рече Ноел.

— Хайде — каза Клемантин, — бъдете мили с него! Той не е виновен. Ела, миличко, ела, ще ти сложа едни хубави чисти гащички, ще ти дам сиропче, за да ти мине.

Ситроен и Ноел останаха учудени, сякаш и на тях им се искаше да получат сироп.

— Не е честно — заяви Ситроен, — той се нааква, а после му дават сироп.

— Да — каза Ноел, — и аз искам.

— Ще се понапъна — реши Ситроен.

— Аз също — каза Ноел.

Те се напънаха с всичка сила, страните им станаха морави, но нищо не се получи.

— Не мога повече — изпъшка Ситроен. — Само малко се напишках.

— Толкова по-зле — рече Ноел, — няма да получим сироп. Но ще скрием мечето на Жоел.

— Я! — каза Ситроен учуден, че е чул от Ноел толкова дълго изречение.

— Това е добра идея, но той не трябва да си го намери.

Челото на Ноел болезнено се сбърчи. Той мислеше. Въртеше глава наляво и надясно, за да се сети нещо. Ситроен също не оставаше длъжен и трескаво мислеше.

— Гледай — рече той. — Там!

Беше едно празно място, там прислужницата простираше бельото на високи телове. До единия от стълбовете, на които бе закачен телът, се очертаваше белият силует на една ниска стълба.

— Ще го скрием на някое дърво — каза Ситроен. — Ще вземем стълбата на Бланш. Бързо, докато не е дошла.

Те се втурнаха с все сила.

— Но — каза задъхано Ноел, тичайки — той може да си го вземе.

— Не — отвърна Ситроен. — Разбираш ли, ние двамата можем да вдигнем стълбата, но той сам няма да може.

— Мислиш ли? — попита Ноел.

— Ще видиш — каза Ситроен.

Те стигнаха до стълбата. Тя бе по-голяма, отколкото изглеждаше отдалече.

— Трябва да внимаваме, да не я обърнем, защото няма да можем да я изправим.

Те се отдалечиха, влачейки стълбата.

— Ох, че е тежко! — каза Ноел след десетина метра.

— Побързай — подкани Ситроен. — Тя ще се върне.