Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- L’Arrache-cœur, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Андрей Манолов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis(2014)
Издание:
Автор: Борис Виан
Заглавие: Сърца за изтръгване
Преводач: Андрей Манолов
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: Френска
Печатница: Полиграфически комбинат „Дим. Благоев“
Излязла от печат: 28. VI. 1981 г.
Редактор: Екатерина Делева
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Художник: Силва Бъчварова
Коректор: Виолета Андреева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/644
История
- —Добавяне
XII
348 юлиември
Жакмор се готвеше да излиза, когато срещна Клемантин в коридора. Той не я виждаше с месеци. Дните се нижеха тъй еднакви, тъй незабележими, че той губеше представа за броя им. Тя го спря.
— Къде сте се запътили така?
— Както обикновено — отговори Жакмор. — Отивам при стария си приятел Ла Глоар.
— Продължавате ли да го психоанализирате? — попита Клемантин.
— Хмм… да — каза Жакмор.
— Доста време продължава.
— Това е дълъг процес.
— Главата ви расте — забеляза Клемантин.
Отдръпна се малко, защото тя бе много близо до него, докато говореше, и той усети, че дъхът й явно миришеше на мърша.
— Възможно е — каза Жакмор. — Във всеки случай Ла Глоар става много прозрачен и аз започвам да се тревожа.
— Май това не ви прави щастлив — рече Клемантин. — Доста време си търсихте обект.
— Всичките ми обекти се изплъзнаха един подир друг. Трябваше да се вкопча в Ла Глоар, защото друг не ми остана. Но трябва да призная, че мисловният му багаж не може много да зарадва този, който го поема.
— Далече ли сте стигнали? — попита Клемантин.
— Какво?
— Психоанализата ви напреднала ли е много?
— За бога, да, доста — каза Жакмор. — Всъщност с тревога виждам как идва моментът за проучване на най-интимните подробности. Но всичко това е безинтересно. А какво става с вас? Вече не ви виждам на храна. Нито на обяд, нито на вечеря.
— Ям в стаята си — рече Клемантин със задоволство в гласа.
— Аа, добре! — отвърна Жакмор.
Той разгледа фигурата на младата жена.
— Това изглежда добре ви понася — каза наивно той.
— Ям само това, което съм длъжна да ям.
Жакмор отчаяно търсеше с какво да продължи разговора.
— А самочувствието как е? — попита глупаво той.
— Не мога точно да определя. И добро, и лошо.
— Какво не е в ред?
— В интерес на истината — обясни тя, — страх ме е.
— От какво?
— Страх ме е за децата. Постоянно. Какво ли не може да им се случи. Представям си всичко. О, най-обикновени неща, не си блъскам главата за небивалици или щуротии, но точния списък на това, което може да им се случи, ми стига, за да полудея. И не мога да не мисля за тези неща. Естествено нямам предвид това, което би им се случило извън градината, за щастие досега не са се сещали да я напускат. Избягвам да мисля за това, свят ми се завива, щом се сетя.
— Но какво би могло да им се случи — попита Жакмор. — Децата, съзнателно или не, знаят какво е безопасно за тях и никога не изпадат в затруднения.
— Така ли мислите?
— Сигурен съм — каза Жакмор. — Иначе нито вие, нито аз щяхме да доживеем до тази възраст.
— Донякъде е вярно — рече Клемантин. — Но те са толкова различни от другите деца.
— Да, да — съгласи се Жакмор.
— А аз толкова ги обичам. Толкова много ги обичам, че съм премислила всички злополуки, които могат да ги сполетят в къщата и в градината, и затова вече изобщо не спя. Не можете да си представите колко много злополуки съществуват. Трябва да разберете какво изпитание е това за една любяща майка като мен. Но и в къщи има толкова работа, че не мога всеки миг да ги наблюдавам.
— Ами прислужницата?
— Тя е глупачка — отвърна Клемантин. — С нея още повече са изложени на опасност. Тя е напълно лишена от чувствителност и аз предпочитам да я държа по-далече от тях. Няма никакво въображение. Ако децата изкопаят с лопатките си по-дълбока дупка, ако попаднат на петролен кладенец и петролната струя ги издави, тя няма да знае какво да прави. Бера какви ли не страхове! Ох, това е, защото ги обичам!
— Действително — каза Жакмор. — Виждам, че нищо не подценявате в предвижданията си.
— Друго ме безпокои — продължи Клемантин. — Възпитанието им. Изтръпвам при мисълта, че ще трябва да ги изпратя в селското училище. Разбира се, не става въпрос да отиват сами. Но не мога да оставя това момиче да ги води. Ще им се случи нещо. Сама ще ходя понякога, вие ще ме замествате, ако ми обещаете много да внимавате. Не, мисля, че ще ходя сама. Всъщност засега учението им не трябва да ме занимава, защото са още малки. Мисълта, че могат да излязат от градината така ме плаши, че все още не съм преценила всички възможни рискове.
— Повикайте домашен учител — предложи Жакмор.
— Мислих и за това — отговори Клемантин, — но да си призная, ревнувам. Глупаво е, но просто не бих могла да гледам как се привързват към някой друг. Ако учителят е добър, то те ще се привържат силно към него, ако е лош, по-добре да не попадат в ръцете му. Аз и без това не вярвам много на училището, но там има поне квалифицирани преподаватели, докато при домашния учител въпросът практически е неразрешим.
— Свещеникът би бил много добър домашен учител — подхвърли Жакмор.
— Не съм изобщо религиозна и не бих искала децата ми да бъдат.
— Струва ми се, че с този свещеник не рискувате нищо — каза Жакмор. — Той има много здраво разбиране за религията, което събужда минимални религиозни чувства.
— Свещеникът няма да се съгласи да идва дотук — отряза Клемантин — и проблемът остава. Трябва те да ходят в селото.
— Но в края на краищата — каза Жакмор, — като помислим, по този път никога не минават коли. Или много малко.
— Точно за това — рече Клемантин. — Минават толкова малко, че човек забравя да се пази и когато се зададе кола, става още по-опасно. Изтръпвам само като си помисля.
— Сякаш ми разказвате приказките за Нероден Петко — каза Жакмор.
— Престанете да се подигравате — отвърна Клемантин. — Не, наистина не виждам друго разрешение освен сама да ги водя, на отиване и на връщане. Какво искате, когато човек обича децата си, трябва да прави жертви.
— Те ви целуваха по-малко, когато ги оставяхте ненакърмени, за да се катерите по скалите — подхвърли Жакмор.
— Не си спомням някога да съм го правила — каза Клемантин. — И ако съм го правила, съм била болна. Във всеки случай не ви прави чест да ми го напомняте. Знаете, че става дума за време, когато Анжел още беше тук и когато самото му присъствие ме изкарваше от кожата. Сега нещата се промениха и върху мен пада цялата отговорност за тяхното възпитание.
— Не се ли страхувате, че ще ги направите твърде зависими от вас — попита Жакмор леко засрамен.
— Та това е естествено. Тези деца са всичко за мен, аз живея само заради тях и е справедливо в отговор на това те да разчитат на мен при всички положения.
— Все пак — продължи Жакмор — смятам, че преувеличавате опасността… защото сега може да я видите навсякъде; ето например… учудвам се, че вие ги оставяте да си служат с тоалетна хартия, те могат да се одраскат с нея и ако, да предположим, жената, която е опаковала топчето, просто е отровила семейството си с арсеник, като с първия лист е мерила точната доза, този лист е заразен и опасен… при първия допир някое от вашите деца ще падне… би трябвало да им ближете задничетата.
Тя се замисли за миг.
— Знаете ли — рече тя, — животните правят това с малките си… може би една добра майка би трябвало също да го върши.
Жакмор я погледна.
— Мисля, че наистина ги обичате — каза много сериозно той. — Като погледне човек, в тази история с арсеника няма нищо невъзможно.
— Човек може да полудее — рече Клемантин, изглеждаше смазана.
Тя заплака.
— Не знам какво да правя… не знам какво да правя.
— Успокойте се — каза Жакмор, — ще ви помагам. Разбрах, че се касае за много сложен проблем. Сигурно ще може да се намери разрешение. Качете се да си полегнете.
Тя тръгна.
— Това се казва страст — си каза Жакмор, продължавайки пътя си.
Искаше му се да я изпита. Но тъй като не можеше, се задоволяваше само с наблюдения.
Въпреки това го тревожеше една мисъл, все още смътно очертана в съзнанието му. Една неясна мисъл. Една мисъл неясна. Във всеки случай ще бъде интересно да чуе какво мислят децата.
Но за това има време.