Борис Виан
Сърца за изтръгване (49)

X

1 юлиември

 

Децата си играеха в една закътана част на градината. Бяха си избрали това място, защото тук съотношението между камъни, пясък и трева беше идеално. Имаше и сянка, и слънце, сухо и влажно място, твърдо и меко, растителност и минерали, живо и мъртво.

Говореха малко. С железни лопатки всяко копаеше по една голяма правоъгълна дупка. От време на време нечия лопатка срещаше интересна вещ. И тогава собственикът на лопатката я вдигаше и слагаше в една купчина от подобни открития.

След сто копки Ситроен спря.

— Стоп — рече той.

Жоел и Ноел се подчиниха.

— Намерих един зелен — каза Ситроен.

Той им показа малък лъскав предмет с блясък на изумруд.

— Ето един черен — каза Жоел.

— Ето един златист — каза Ноел.

Те ги наредиха в триъгълник. Ситроен внимателно ги съедини със сламки. След това седнаха всеки, срещу един от ъглите на триъгълника и зачакаха.

Изведнъж земята в триъгълника се продъни. Подаде се мъничка бяла ръчичка, след нея още една. Ръцете се хванаха за ръба и от дупката се показа един светъл силует, висок около десет сантиметра. Беше дългокосо русо момиченце. То изпрати въздушни целувки и на тримата и започна да танцува. Танцува няколко минути, но без да излиза извън триъгълника. После изведнъж спря, погледна към небето и изчезна в земята тъй, както се бе появило. На мястото на скъпоценните камъни имаше три обикновени камъчета.

Ситроен стана и разхвърли сламките.

— Омръзна ми — рече той. — Искам друга игра.

Ноел и Жоел вече копаеха.

— Сигурен съм, че ще открием нещо друго — каза Ноел.

В този миг лопатата му се удари о нещо твърдо.

— Ето един голям камък — рече той.

— Покажи! — каза Ситроен.

Беше прекрасен жълт камък, изпъстрен с блестящи жилки, който той близна, за да разбере беше ли толкова вкусен, колкото изглеждаше. Беше вкусничко. Пръстта хрускаше между зъбите му. Но в една вдлъбнатина на камъка се беше скрил мъничък гол охлюв, също жълт. Ситроен го огледа.

— Този не е истински. Все пак можеш да го хапнеш, но не е истински. Ще летиш, ако хапнеш от сините.

— Има ли сини? — попита Ноел.

— Да — каза Ситроен.

Ноел опита жълтия. Много хубаво. По-добро от пръстта. Меко и малко лигаво. Изобщо вкусно.

В това време Жоел беше пъхнал лопатката под един тежък камък и го преобърна. Намери два черни голи охлюва.

Той даде единия на Ситроен, които го погледна с безразличие и го подаде на Ноел. Жоел отхапа своя.

— Нищо особено — заяви той. — Сякаш е тапиока^[1].

— Да — съгласи се Ситроен, — но сините, имат вкус на ананас.

— Наистина ли? — попита Жоел.

— И след това можеш да летиш — каза Ноел.

— Не веднага — рече Ситроен. — Преди това трябва да се потрудиш.

— А не може ли сега да се потрудим — попита Ноел. — А след това, като намерим от сините, веднага да полетим.

— О! — възкликна Жоел, който през това време копаеше, — намерих една хубава нова семка.

— Покажи — рече Ситроен.

Семката беше голяма почти колкото орех.

— Трябва да плюнеш върху нея пет пъти — каза Ситроен — и ще покълне.

— Сигурен ли си? — попита Жоел.

— Да — отговори Ситроен. — Но трябва да се сложи върху свежо листо. Жоел, иди да донесеш.

От семката израсна мъничко дърво с розови листа. В крехките му сребърни клонки прехвърчаха пойни птици. Най-голямата от тях беше колкото нокътя на кутрето на Жоел.