Борис Виан
Сърца за изтръгване (44)

V

99 апруст

Клемантин беше гладна. Напоследък вече изобщо не обядваше, защото беше заета да тъпче малките. Тя отиде да провери вратата на стаята си и превъртя ключа. Спокойна е. Никой нямаше да влезе. Върна се в средата на стаята, леко разхлаби колана на платняната си рокля. Тайничко се огледа в огледалото на гардероба. После отиде до прозореца и също го затвори. Не бързаше, наслаждаваше се на отминаващите минути. Тя носеше ключа от гардероба на кръста си, вързан с един тънък кожен шнур. Погледна го, после го пъхна в ключалката. В гардероба миришеше лошо. По-точно, миришеше на мърша. Миризмата идеше от една картонена кутия за обувки. Клемантин я сграбчи и подуши. Там, в една паничка, доизгниваха остатъци от пържола. Чиста работа, без мухи и червейчета. Само дето беше позеленяла и смърдеше. Ужасно. Тя прекара пръст по месото, опипа го. То се разпадна. Помириса пръста си. Доста беше изгнило. Тогава тя деликатно хвана пържолата с палеца и показалеца си и старателно отхапа голям залък. Беше крехко. Тя задъвка бавно, като усещаше както леко сапунения вкус на разваленото месо, което й киселееше в устата, така и силната миризма, лъхаща от кутията. Изяде половината и остави другото в кутията, после я прибра на първоначалното й място. В гардероба имаше и триъгълно парче сирене, горе-долу в същото състояние. Тя го опипа няколко пъти, като след това облиза пръстите си. После затвори гардероба и със съжаление отиде да си мие ръцете. След това легна на леглото. Този път нямаше да повърне. Знаеше го. Вече щеше да запазва от всяко ядене. Стига само да бъде достатъчно гладна. Щеше да се постарае. В края на краищата трябваше да победи принципът; най-хубавото за децата; стана й смешно, като си помисли как започна. Задоволяваше се с остатъците от техните чинии, дояждаше сланинката от пържолите или от шунката и накрая подгизналите от мляко филии, които оставаха, след закуска. Но на това са способни всички майки. То е нещо обикновено. С обелките от прасковите вече беше по-трудно. Заради мъха, който се лепеше по езика й. И все пак обелките не са нещо особено, толкова хора ядат прасковите необелени. Но само тя запазваше до изгниването им всички остатъци. Децата си заслужаваха тази жертва и колкото по-отвратително беше, колкото по-лошо миришеше, толкова по̀ й се струваше, че любовта й към тях расте, сякаш от изпитанията, на които се подлагаше, можеше да се роди нещо по-чисто, по-истинско — тя трябваше да изкупи всичките си закъснения, всички мигове, през които не бе мислила за тях.

Но дълбоко в себе си беше недоволна, защото не се бе решила досега да гълта и червеите. Осъзнаваше, че клинчи, като крие от мухите своите хранителни отпадъци. Може би всичко това ще се изсипе върху техните глави…

Утре ще опита.