Борис Виан
Сърца за изтръгване (41)

II

59 янрил

 

Валеше ситен, нездрав дъжд и хората кашляха. Градината беше подгизнала. Морето едва се виждаше, то бе със същия сив цвят като небето, а в залива дъждът се накланяше по волята на вятъра и косо режеше въздуха.

Когато вали, няма какво да се прави. Само игри в стаята. Ноел, Жоел и Ситроен играеха в стаята си. Те играеха на лигавене. Ситроен обикаляше по края на килима на четири крака, на всяко червено петно се спираше, навеждаше глава и пускаше лиги. Ноел и Жоел вървяха след него и се мъчеха да пускат лиги на същите места. Деликатно.

Но все пак валеше. В кухнята Клемантин им приготвяше пюре с мляко. Беше напълняла. Вече не се гримираше. Занимаваше се с децата си. Щом свърши, тя се качи пак при тях, за да ги наглежда. Когато влезе в стаята, Кюблан им се караше.

— Отвратителни сте. Вие сте малки мърльовци.

— Навън вали — забеляза Ситроен, — който беше улучил с една дълга хубава лига.

— Навън вали — повтори Жоел.

— Вали — каза Ноел по-кратко.

Вярно че в този момент той усилено се трудеше.

— И кой ще чисти вашите свинщини?

— Ти — рече Ситроен.

Клемантин влезе. Беше чула края.

— То се знае, че вие — каза тя. — Вие сте тук за това. А те, милите, имат право да се забавляват, бедничките ми. Или намирате, че времето е хубаво.

— Това няма нищо общо — рече Кюблан.

— Стига — каза Клемантин. — Можете да си отидете да гладите. Аз ще се занимавам с тях.

Прислужницата излезе.

— Лигавете се, мъничките ми — поде Клемантин. — Ако ви харесва, лигавете се.

— Вече не щем — каза Ситроен.

Той стана.

— Елате. Ще си играем на влакче.

— Елате да ме цункате — каза Клемантин.

— Няма — каза Ситроен.

— Няма — каза Жоел.

Ноел си замълча. Това беше единственият начин да се съкрати.

— Не обичате ли майчето си? — попита Клемантин, коленичейки.

— Обичаме си те — рече Ситроен. — Но играем на влак. Трябва да се качваш на влака.

— Добре, качвам се — съгласи се Клемантин. — Хоп! В купето!

— Викай — каза Ситроен. — Ти си свирката. Аз съм машинистът.

— Аз също — каза Жоел и започна да прави „пуф-паф“.

— Аз… — започна Ноел.

И млъкна.

— О, мои милички гълъбчета — каза Клемантин.

Разцелува ги.

— Викай — каза Ситроен, — пристигаме.

 

 

Жоел забави.

— Ами че този ваш влак върви много хубаво — каза Клемантин с прегракнал от викане глас. — Елате да си изядете пюренцето.

— Няма — каза Ситроен.

— Няма — каза Жоел.

— Тогава ще плачкам — рече Клемантин.

— Не знаеш да плачеш — отбеляза презрително Ноел, който след самоуверената реплика на майка си бе нарушил обичайния си лаконизъм.

— Аа, не знам да плача ли? — закани се Клемантин.

Тя ревна, но Ситроен веднага я спря.

— Не — рече той. — Не знаеш. Ти правиш у, у, у. Ние правим аа, аа, аа.

— Тогава аа, аа, аа! — повтори Клемантин.

— Не така — каза Жоел. — Слушай.

След малко, заразен от настроението, Ноел успя да пусне една сълза. Увлечен от играта, Жоел продължи. Ситроен никога не плачеше. Но беше много тъжен. Може би дори отчаян.

Клемантин се разтревожи.

— Но вие наистина плачете! Ситроен! Ноел! Жоел! Прекратете тази комедия, котенца! Мъничките ми! Скъпите ми! Хайде! Не плачете! Какво има?!

— Лоша такава! — измуча жално Жоел.

— Лошка! — извика ядосано Ситроен.

— Оауу! — изрева Ноел.

— Скъпи мои! Ама не така! Не беше нещо сериозно, само ей така, на шега. Ще ме подлудите накрая.

— Не искаме пюре — каза Ситроен и продължи да крещи.

— Не пюре — каза Жоел.

— Ни икам! — каза Ноел.

Когато бяха развълнувани, Жоел и Ноел започваха да говорят бебешки.

Клемантин беше съвсем объркана, тя ги целуваше и прегръщаше.

— Малките ми гълъбчета — рече тя. — Е, хайде, ще хапнем след малко. Не сега.

Те изведнъж млъкнаха, сякаш някой бе замахвал с вълшебна пръчка.

— Ела да си играем на лодка — каза Ситроен на Жоел.

— О, да, на лодка — каза Жоел.

— На лодка — каза накрая Ноел.

Те се отдалечиха от Клемантин.

— Остави ни — каза Ситроен, — играем си.

— Оставям ви — отвърна Клемантин. — Искате ли да остана и да си плета?

— В съседната стая — каза Ситроен.

— Иди в съседната стая — каза Жоел. — Хайдеее, лодката!

Клемантин въздъхна и със съжаление излезе. Искаше и се да бъдат все така малки и сладички. Като първия ден, когато ги накърми. Тя наведе глава и си припомни.