Борис Виан
Сърца за изтръгване (38)

XVII

39 юнли

 

Жакмор, с навит панталон и с обувки в ръка бе нагазил във водата и гледаше глупаво лодката. Той чакаше Анжел, лодката също го чакаше. Анжел слизаше по стръмния бряг, носеше одеяла и един последен бидон с вода. Бе облечен в жълти мушамени моряшки дрехи. Той бързо премина тясната плажна ивица, покрита с обли камъчета, и се приближи до Жакмор. Последният бе малко потиснат.

— Не стойте така с обувки в ръка, приличате на някой лайнар, който се жабурка в неделя.

— Пука ми на какво приличам — отговори психиатърът.

— И оставете на мира брадата си.

Жакмор излезе от водата и остави патъците си на един голям камък. Когато вдигна глава, той видя стремителния наклон на релсите за лодката, които се губеха горе зад скалите.

— Винаги ще се притеснявам, когато погледна това.

— Не, не — каза Анжел. — Не се страхувайте.

Той мина леко по малкото огъващо се под краката му мостче и се качи на лодката. Жакмор стоеше неподвижен.

— За какво ви е тази саксия? — попита той Анжел, когато последният се показа от кабинката.

— Нямам ли право да си взема цветя — възпротиви се Анжел.

— Разбира се, че имате — отвърна Жакмор. — А с какво ще ги поливате?

— С вода — рече Анжел. — Сигурно се досещате, че и в морето вали.

— То се знае — отвърна Жакмор.

— Не правете такава физиономия — рече Анжел. — Болно ми е да ви гледам. Човек би казал, че губите някакъв приятел!

— Точно така е — отбеляза Жакмор. — Изпитвам симпатия към вас.

— И аз също — каза Анжел. — Но, както виждате, въпреки това си отивам. Човек не остава някъде, защото обича някого; човек си тръгва, защото мрази някого. Само злото ни кара да действуваме. Човек по начало е страхливец!

— Не знам дали това се нарича страх — рече Жакмор, — но на мен ми причинява мъка.

— За да ме бъда прекалено голям страхливец — продължи Анжел, — съм предвидил някои допълнителни подробности, малко опасни: никакви провизии, малка дупка в лодката и съвсем малко вода. Това компенсира ли?

— Какъв глупак — изръмжа ядосано Жакмор.

— И тъй, от морална гледна точка, това е страх. Но от физическа е смелост.

— Никаква смелост, това е глупост — каза Жакмор. — Не смесвайте нещата. И после за какъв страх от морална гледна точка става дума. Никой не е станал страхливец само защото не обича някого или защото е престанал да го обича. Просто е така и това е, какво повече.

— Пак ще се забравим — рече Анжел. — Всеки път, когато двамата започнем да говорим, се отклоняваме, в дълбокомислени разсъждения. Ето още една причина да замина; така повече няма да ви уча на лоши работи.

— Да не мислите, че другите ме учат само на хубави — измърмори Жакмор.

— Вярно е, извинете. Забравих вашата прочута празнота.

Анжел се засмя и изчезна в кабинката. Показа се почти веднага. Чу се леко боботене.

— Всичко е наред — рече той. — Мога да тръгвам. Между впрочем предпочитам тя сама да си ги отгледа. Сигурно с много неща няма да се съглася, а мразя разправиите.

Жакмор погледна бистрата вода, през която камъчетата и водораслите се виждаха увеличени. Морето беше много красиво, то едва помръдваше, всяка вълна примляскваше едва-едва, като тънки, леко навлажнени устни. Той наведе глава.

— А, не! — Не си правете шеги.

— Никога не съм можел да се шегувам истински. Поне затова съм принуден да тръгна. Връщане няма.

Той бързо слезе на брега и извади от джоба си кибрит. Наведе се, драсна една клечка и запали крайчеца на пропит със смазка фитил, който стърчеше от края на пусковото трасе.

— Така няма да се сещате повече.

Синкавото пламъче се заизкачва. Двамата го гледаха внимателно. То пожълтя, изду се и побягна нагоре, дървото започна да почернява. Анжел се качи отново на лодката и хвърли мостчето на брега.

— Няма ли да го вземете? — попита Жакмор, като отмести поглед от пламъка.

— Нямам нужда — каза Анжел. — И ще ви призная нещо: мразя децата. Довиждане, приятелю.

— Довиждане, нещастен глупако — отвърна Жакмор.

Анжел се усмихна, но очите му блестяха. Зад Жакмор огънят пращеше и съскаше. Анжел влезе в кабинката. Чу се буйно кипене, подвижните крачета заудряха по водата. Анжел излезе и хвана кормилото. Лодката вече набираше скорост, отдалечаваше се бързо от брега и с увеличаването на скоростта се издигаше на върха на вълните. Когато достигна максимална скорост, вече изглеждаше лека и крехка и сякаш пристъпваше по водата сред венец от пяна. Анжел вдигна ръка като кукла в далечината. Жакмор му отвърна. Беше шест часът вечерта. Огънят вече ревеше и психиатърът трябваше да се отдалечи и да си избърше лицето. Добър претекст. Дебели кълба дим се издигаха величествено към небето сред оранжевите отблясъци над скалите.

Жакмор потръпна. Той усети, че мяучи от десетина минути. Мяучи жално и с болка като котак, когото са скопили. Той млъкна и несръчно си сложи обувките. Тръгна към стръмнината. Преди да започне да се изкачва, хвърли един последен поглед към морето. В далечината блестеше под все още яркото слънце един тъничък предмет, който пълзеше по морската повърхност като водна бълха. Или като паяк. Или изобщо като нещо, което ходи самотно по водата, а на борда му бе самотният Анжел…