Борис Виан
Сърца за изтръгване (37)

XVI

27 юнли (след още време)

Тежки стъпки, идващи откъм дървените стълби, ги изтръгнаха от тяхното вцепенение. Жакмор бързо се окопити и слезе от момичето, което лежеше наполовина на сламеника, наполовина на земята.

— Той е… — прошепна той.

— Няма да дойде тук — тихо каза тя. — Отива в стаята си.

Тя се поразмърда.

— Остави! — рече й с досада Жакмор. — Повече не мога.

Тя се подчини.

— Ще дойдете ли пак да ме псих… таковате? — попита тя с дрезгав глас. — Харесва ми. И ми става хубаво.

— Да, да — каза Жакмор, неизпитващ никаква възбуда.

Трябваха му поне десет минути, за да се възбуди отново. Жените са напълно лишени от такт.

Стъпките на господаря бяха съвсем наблизо, подът трепереше. Вратата на стаята му изскърца и се затвори. Жакмор бе застанал на колене и слухтеше. Застанал на четири крака, той се приближи внимателно до стената. Изведнъж един тъничък лъч светлина го жегна в окото. Сигурно някакъв чеп липсваше в дървената стена. Той тръгна към източника на светлината, като я следваше с длан и веднага откри дупката; макар и с леко колебание той долепи око към стената, но веднага се отдръпна. Имаше чувството, че от другата страна също го виждат. После, след като разсъди логично, отново надзърна през дупката.

Леглото на налбантина беше точно под него. Беше ниско легло и странно защо нямаше завивка. Имаше само дюшек и опънат на него чаршаф, изключение правеше единствено дебелото червено покривало за крака, което човек можеше да види по всички легла в този край и това беше всичко. Като разгледа цялата стая, той видя налбантина в гръб, гол до кръста. Като че ли се занимаваше прецизно с нещо. Ръцете му не се виждаха. След малко те се появиха и сякаш оправяха нещо на някого. След това се върнаха на собствения му колан и го разкопчаха; панталонът падна, откривайки огромни, възлести и обрасли като палмови стволове крака. Той носеше мръсни памучни гащи, които също събу. Жакмор дочу някакво мърморене, но не можеше едновременно да залепи за дупката и окото, и ухото си.

Налбантинът освободи краката си от смъкнатите гащи и панталони, разкърши ръце обърна се и се запъти към леглото. Жакмор още веднъж се дръпна, като го видя да се приближава. Но любопитството бързо надви и той отново погледна. Той не помръдна дори като усети, че Неруж се приближава до него и си каза, че ще я прасне яко по тиквата, ако му досажда. После вече нищо не можа да си каже, защото сърцето му замря. Беше видял това, което гърбът на налбантина досега скриваше от него. Това беше една прекрасна кукла в естествена големина, облечена с роклята от бяло пике, кукла от бронз и стомана, направена по образ и подобие на Клемантин. Тя вървеше към леглото с неестествени крачки. Светлината на лампата, която Жакмор не виждаше, изтръгваше отблясъци от нежните й черти, а блестящият метал на лакираните й като сатен ръце искреше като безценен накит.

Роботът спря. Жакмор видя как налбантинът се задъхваше от нетърпение. С непринудено движение металните ръце се вдигнаха към шията, хванаха яката на роклята и без усилие я разкъсаха. Белият плат се свлече на парчета. Жакмор бе смаян от нежната кожа на гърдите, от подвижните гъвкави бедра, от съвършените стави на коленете и раменете. Куклата бавно легна на леглото. Жакмор отскочи назад. Той отблъсна прислужницата, която се мъчеше да го привлече и трескаво заопипва пода, търсейки панталона си. Беше оставил часовника си в джоба. Светлината на капандурата му бе достатъчна да види, че беше пет без петнадесет.

От деня, когато я бе заварил в столовата, всеки ден в четири и половина Клемантин се оттегляше в стаята си, за да подремне, както самата тя се изразяваше. В момента, когато пъргавият стоманен кръст на куклата докарваше налбантина до екстаз, там, в дома й, Клемантин конвулсивно стискаше чаршафа с нежните си ръце и също пъшкаше, задоволена.

Когато пак се приближи до дупката в стената, Жакмор бе възбуден до краен предел. Без да се колебае, той погледна. В същото време треперящата му ръка търсеше тялото на Неруж, която бе очарована, въпреки че не разбираше какво става. В крайна сметка, помисли си Жакмор, като гледаше налбантина, тези селяци са учудващо цивилизовани.