Борис Виан
Сърца за изтръгване (34)

XIII

24 юли

 

— Готово — каза Анжел и се изправи.

Той бе прерязал наполовина подпорката, която крепеше лодката на релсите. Всичко бе завършено. Една десетметрова лодка от светло дърво, с издигната предница, като финикийските, с лек кил, чийто свързващи нитове блестяха в долната част на лодката. Палубата беше силно издута и засега на нея имаше само една малка кабинка в кърмовата част. Жакмор се наведе и погледна корпуса. Единадесет чифта механични крачета стърчаха по цялата дължина.

— Ще върви бързо — забеляза той.

— Горе-долу — каза Анжел.

— За любител — продължи Жакмор, — твърде добре се справихте.

— Аз не съм любител — отговори Анжел.

— Е, добре тогава — каза Жакмор, — за професионалист твърде добре се справихте.

— Не съм професионалист — отговори Анжел.

— Какъв сте тогава — попита раздразнен Жакмор.

— Не започвайте пак да задавате въпроси, това е много лош навик, направо мания.

Жакмор, разбира се, можеше да се разсърди, но темпераментът му не му позволи. Чудеше се какво да каже на човек, който си отиваше за дълго. И то с несигурна лодка. Въпреки единадесетте чифта механични крачета.

— Още ли сте в такива отношения с жена си?

— Да — каза Анжел. — Тя е…

Той млъкна.

— Нищо, нямам какво толкова да казвам. Жените и мъжете не живеят в един и същи свят. Но не съжалявам за нищо.

— А за децата?

— За щастие — каза Анжел, — все още не ги познавам. Няма да ми е мъчно.

— Ще им липсвате — увери го психиатърът.

— Знам — отвърна Анжел. — Но на човек винаги нещо му липсва. Поне да бъде, както в случая, нещо значително.

— Децата, възпитани без баща… — започна Жакмор.

— Слушайте — прекъсна го Анжел. — Няма какво повече да се говори. Отивам си, просто си отивам. И край.

— Ще се удавите — рече Жакмор.

— Няма да имам тоз късмет.

— Колко сте банален — каза презрително Жакмор.

— Съблазнително банален — отвърна Анжел.

— Не знам какво да ви кажа.

— То се подразбира — саркастично рече Анжел. Сега нека аз да ви поразпитам. Докъде стигнахте с вашите големи проекти?

— До никъде — каза Жакмор. — Досега съм хванал една котка, това е. Опитах с едно куче, но котешкото у мен предизвика един доста неприятен конфликт и трябваше да прекратя. Пък и най-много ми се иска да бъде човек. Мъж или жена, но хомо сапиенс.

— При кого ходите сега?

— Ще се запозная с прислужницата на ковача. Чрез галантеристката.

— При галантеристката ли ходите сега?

— Не, не знам… тази де, шивачката. Всъщност странно е, нали, тя шие всичките рокли на жена ви?

— Съвсем не — отвърна Анжел. — Клемантин всичко си донесе. Тя никога не ходи в селото.

— Греши — рече Жакмор. — Има толкова интересни неща.

— Така ли — каза Анжел подигравателно. — От тях може лошо да ти стане.

— Вярно е, но все пак е интересно. Във всеки случай… да… хм… странно е: шивачката има всички модели от роклите на жена ви. Всички, които съм виждал.

— А, тъй ли? — попита Анжел леко учуден.

Той погледна лодката.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Искате ли да я опитате с мен?

— Вие все пак няма да заминете така… — поде Жакмор, сякаш изгубил надежда.

— Ще замина. Не днес, но ще замина точно така.

Той се приближи до подпорката, която почти беше прерязал с триона, и вдигна ръка. С един добре насочен удар дочупи дървото. Чу се силно изскърцване. Лодката потръпна и се разклати. Дъбовите релси бяха смазани и се спущаха през градината отвесно към морето. Лодката се спусна като стрела и се потопи във водата, без те да я виждат, посред един смрадлив облак от прегоряла смазка.

— Сигурно е вече във водата — каза Анжел след двадесетина секунди. — Елате да се поразходим. Тъкмо ще видим и как върви.

— Доста сте смел — поде Жакмор. — Да хвърлите нещо от тази височина.

— Това е добре — увери го Анжел. — Колкото по-високо, толкова по-хубаво.

Те се спуснаха по стръмния бряг, по-бавно от лодката. Времето беше хубаво и брегът пъкаше от ухания на разни треви и от цвърчене на насекоми. Анжел нежно прегърна Жакмор през раменете. Психиатърът се чувствуваше неловко. Той обичаше Анжел и се страхуваше за него.

— Нали ще внимавате? — каза той.

— Естествено.

— Имате ли продукти?

— Имам вода и въдици.

— Нищо друго?

— Ще си ловя риба. Морето стига за всичко.

— Ама че комплекси имате — избухна Жакмор.

— Не бъдете вулгарен — рече Анжел. — Знам, че завръщането към морето е все едно завръщане към майката. Психоанализирайте вашите глупаци. На мен ми писна от майки.

— Защото тази ви е жена — каза Жакмор. — Но за вашата майка все пак ще съжалявате.

— Няма. Всъщност аз нямам майка.

Те бяха на ръба на пропастта и Анжел пръв тръгна по една издатина, която се спускаше към морето. Лодката вече се виждаше долу. Жакмор видя релсите, които след стръмнината се спускаха почти хоризонтално във водата. Като се има предвид с каква скорост бе паднала, лодката трябваше да се намира поне на триста метра от брега. Жакмор изказа това опасение.

— Има въже, което я държи — обясни Анжел.

— Добре — каза Жакмор, без да разбира.

Плажът, покрит с остри камъчета, се огласи от шума на техните стъпки. Анжел ловко хвана едно тъничко, леко и еластично въженце. Лодката бавно се приближи до брега.

— Качвайте се — каза Анжел.

Жакмор се качи. Лодката се заклати. Отвътре тя изглеждаше по-голяма. Анжел също скочи и изчезна в кабината.

— Ще монтирам кила — каза той — и тръгваме.

— Ама не наистина, нали? — отбеляза Жакмор.

Анжел подаде глава.

— Не се страхувайте — рече той усмихнато. — Не съм още съвсем готов. Ще бъда готов след осем дни. Днес само я изпробвам.