Борис Виан
Сърца за изтръгване (30)

IX

16 април

 

Анжел остави върху тезгяха наковалнята и чука, с който занитваше, и с опакото на ръкава си избърса челото. Бе завършил обковката от дясната страна на лодката. Червените медни нитове образуваха красива редица върху светлото дърво. Лодката вече започна да добива някаква форма. Тя лежеше върху дъбови подпори, оттук надолу по стръмния бряг към морето се спускаха две, също дъбови релси.

Трите деца си играеха наблизо с купчината стърготини и талаш. Те се развиваха необикновено бързо и трите ходеха вече, потропвайки с малките си железни обувчици; само краката на Ситроен все още се разраняваха привечер, другите двама бяха по-здрави и кожата им вече беше достатъчно загрубяла.

Анжел се учуди, беше време, а прислужницата не идваше. Децата все пак трябваше да закусят. В един момент се сети, че тя бе излязла. Той въздъхна и си погледна часовника. Наистина Клемантин рядко забравяше да ги храни и когато той и правеше дори и най-малка забележка, тя му отговаряше нахално с някаква презрителна и почти неоправдана сигурност. Анжел се смущаваше, защото тогава децата го гледаха почти иронично и се нареждаха край майка си.

Той ги погледна и срещна черните очи на Ситроен, те го смутиха. С малко яд си каза, че те бяха получили това, което заслужаваха. Самият той с удоволствие би ги хвалил, прегръщал, целувал, но за това никой не го бе помолил.

Те обичат повече някой да им се смее, си помисли злобно той. Въпреки това се насочи към тях.

— Елате да закусите, гълъбчета — каза той.

Жоел и Ноел вдигнаха носове и се размъркаха.

— Икам Антин — промърмори Жоел.

— Антин — повтори Ноел.

— Няма я Клемантин — рече Анжел. — Елате, ще я потърсим.

Ситроен с достойнство мина пред него. Анжел подаде ръка на двете близначета. Не я поеха, а се изправиха и като вдигнаха облачета прах от талаша и стърготините, застигнаха брат си. Анжел се почувствува потен и нервен. Все пак той ги последва отдалече, защото стръмната и неравна градина криеше за тях доста препятствия, а той въпреки раздразнението си, не искаше да им се случи нещо лошо.

Влезе в антрето само секунда след тях и ги хвана. Жоел с тъничко гласче викаше майка си, Ноел му пригласяше.

— Стига — каза енергично Анжел.

Те млъкнаха учудено.

— Елате в кухнята — продължи Анжел.

Бе малко изненадан, че не намери нищо готово. Тя все пак би могла да приготви закуската. Той несръчно ги сложи пред купичките с мляко и филиите и тръгна към вратата, а те започнаха шумно да ядат. На прага за малко не се сблъска с Жакмор.

— Не сте ли виждали Клемантин? — попита той. Психиатърът си почеса ухото като котка.

— Хмм… — отговори той, без да разбира.

— Престанете с тези котешки маниери — каза Анжел. — Те са ви толкова неприятни, колкото и на мен. И ми кажете къде е жена ми.

— Съжалявам — отвърна Жакмор, — но влязох, без да искам в столовата, където е тя.

— И какво — изръмжа Анжел.

Той блъсна Жакмор и тръгна разярен. Жакмор го последва. Анжел искаше да превърне в гняв и отвращение своята несръчност спрямо децата, това бе ясно, но Жакмор не се захвана да му го обяснява.

Анжел искаше да й каже нещо обидно. Той рядко ставаше невъздържан, но когато му се случеше, биваше все заради децата. Би трябвало повече да се грижи за тях. Беше нервиран. Сърцето му силно биеше. Тя с всичко се подиграваше.

Той рязко отвори вратата и се закова на място. Клемантин, със смъкнат до коленете панталон, лежеше на масата, шавайки и пъхтейки, сякаш някой я обладаваше. Ръцете й, опънати по тялото, се свиваха конвулсивно. Тя кършеше кръста си върху лакираната повърхност на масата, гърчеше се, разтваряше краката си и издаваше слаби стонове. Анжел за миг остана като гръмнат, после започна да отстъпва. Лицето му лека-полека се зачерви. Той затвори вратата и с бързи крачки тръгна към градината. Жакмор спря на площадката и го видя да изчезва зад завоя на алеята. След това Жакмор се върна в кухнята.

— Питам се… — прошепна той.

И с няколко точни движения заличи следите от пакостите, направени от мърльовците. Те се бяха нахранили и весело бърбореха. Той им избърса лицата и ги изблъска навън.

— Бягайте да си играете с баща си… — рече им той.

— Искам… Антин… — каза Жоел.

— Антин… — повтори Ноел.

Ситроен нищо не каза и тръгна към сайванта, следван от братята си. Жакмор, свъсил вежди, почака един миг. След кратко колебание той се върна в столовата. Този път Клемантин лежеше по корем на масата и продължаваше да прави неприлични движения. Психиатърът подуши въздуха в помещението. След това се отдалечи със съжаление и се прибра в стаята. Легна си и без голямо желание се опита да помърка. Въпреки всичко трябваше да признае, че не успяваше да го направи сполучливо. Всъщност дали черната котка, която бе психоанализирал преди няколко седмици, е знаела да мърка? И той отново се замисли за това, което сега му бе интересно — Клемантин. Може би трябваше да пипне. Той помириса пръстите си. По тях все още бе останала миризмата на прислужницата, но това бе вчера и се чувствуваше слабо. Разбира се, той беше на леглото си. Но жената долу продължаваше да шава. Той седна на леглото, после стана, слезе долу и се спря пред вратата на столовата. Нададе ухо. Нищо. Влезе.

Клемантин, все още полугола, спеше на масата; поне беше престанала да мърда и си почиваше. Жакмор се приближи. Тя се размърда, като го чу и се повдигна на лакът. Жакмор се спря и остана неподвижен.

— Извинете — рече той. — Помислих, че викате.

Очите й бяха уморени и мътни.

— Какво правя върху тая маса? — попита тя.

— Хм… — промърмори Жакмор. — Не знам. Сигурно ви е станало много топло.

Тогава тя забеляза, че е полугола.

— Сънувах — започна тя.

После силно се изчерви, както Анжел преди малко.

— Дали… — продължи тя.

Тя седна, без да прикрива голите си бедра.

— Всъщност вие вече знаете как изглеждам — прошепна тя.

Жакмор беше объркан и не каза нищо.

— Предполагам, че съм буйствувала — каза тя и започна да се облича.

— Опасявам се, че е така.

— Добре де — продължи Клемантин, — не знам какво съм правила. Тъкмо отивах да приготвя закуската на децата и… ето, сега съм тук.

Тя опипа главата си.

— Спомням си, че ме събориха върху масата. Имам цицина.

— Някой караконджо… — каза Жакмор.

Тя бе закопчала панталона си и си приглаждаше косата.

— Е, добре де, случва се — приключи въпроса тя. — Мислех, че ще мина и без това. Отивам да приготвя закуската.

— Те закусиха — уточни Жакмор.

Лицето на Клемантин се помрачи.

— Кой им даде да закусват?

— Мъжът ви — каза Жакмор. — А пък аз им измих лицата след това.

— Анжел е идвал тук?

— Да — отвърна Жакмор.

Тя мина пред него и се запъти с бързи крачки към градината. На завоя почти тичаше. Жакмор се качи замислен в стаята си. Значи той съществуваше. Но само той.