Борис Виан
Сърца за изтръгване (28)

VII

24 март

Вятърът разпиляваше по пътя сламки, които бе измъкнал от оборите през пукнатините на вратите, или бе събрал около забравените на слънце бали слама и около плевните. Той се беше вдигнал рано сутринта. Бе обрал от повърхността на морето захарния памук на морската пяна, бе се изкачил по стръмния бряг и раздрусал острите папрати, които проскърцваха напевно; след това се бе завъртял около къщата, свирейки във всяко ъгълче или пукнатина, вдигайки тук-там някоя по-податлива керемида, обръщайки листата от миналата есен — кафеникави филиграни, незасегнати от гнилия тор, бе надиплил цяла драперия от вдигнатия по пътя прах и прокарал пилата си по изсъхналите кори на стари локви. Вихърът се издигна в края на селото. Сламчици и треволяци се завъртяха лудо на върха на един поклащащ се конус. Върхът капризно се местеше, като писец по кардиограма; близо до високата сива стена имаше нещо черно, поресто и гъвкаво; върхът се приближи неочаквано и зигзагообразно. Това бе обвивката на черната котка, празна и лекичка, само обвивка, без съдържание, неосезаема и суха. Тя бе разкъсана и вихрушката я затъркаля непохватно по пътя като прочетен вестник по запустял плаж. Вятърът сякаш дърпаше въображаемите конци, свързващи високите сухи треви и те звънтяха — призракът на котката се издигна със смешен скок във въздуха и падна накриво. Поредният пристъп на вятъра залепи тази жалка марионетка за един плет, след което я поде отново за следващия валс. Котката изведнъж скочи над насипа, защото пътят извиваше, и прекоси направо през полето; тичаше сред зелените житни кълнове и при допир с тях се наелектризираше, подскачаше тук и там като пияна гарга, съвършено празна, като изсушено растение, като старата слама от балите, забравени на слънце.