Борис Виан
Сърца за изтръгване (27)

VI

9 март

 

Жакмор ставаше. Цялата му нощ премина в безуспешни усилия да накара прислужницата да говори. Както винаги, историята завърши със съвокупление в същата странна поза, на четири крака, единствената, която тя признаваше. Жакмор се изморяваше от това изтощително мълчание и чувствуваше нужда да мирише ръцете си, възбуждащата миризма на това момиче, това бе и утехата му, защото на точните си въпроси получаваше само смътни отговори. В нейно отсъствие той се възмущаваше от нея, подготвяше детински аргументи, но биваше тутакси обезоръжен, щом я видеше отново, защото мълчанието, мудността й бяха твърде естествени, за да можеше да се бори с тях; бяха твърде обикновени и само го обезсърчаваха. Той отново помириса ръката си и си представи как я обладава, насочвайки я по свое желание с все по-голяма твърдост — при този спомен през плътта му, въпреки отегчението, премина тръпка.

Той привърши утринния си тоалет, но не си изми ръцете и реши да отиде да види Анжел. Имаше нужда от събеседник.

Анжел не беше в стаята си, това беше съвсем ясно, тъй като след три последователни почуквания не получи никакъв отговор. По същия начин провери и из другите стаи и накрая се озадачи.

От градината се чуваше шум от трион. Той тръгна натам. Като завиваше по алеята, бегло помириса пръстите си. Миризмата не бе изчезнала.

Стърженето на триона стана по-ясно. Близо до гаража той видя Анжел, със син дочен панталон, без сако, да реже една тежка талпа, поставена на две магаренца.

Жакмор се приближи. Неравният и нацепен край на талпата глухо тупна на земята. Под магаренцата имаше една купчина ухаещи на смола пресни жълти стърготини.

Анжел се изправи и остави триона. Подаде ръка на психиатъра.

— Виждате ли — каза той. — Следвам вашите съвети.

— Лодка? — попита Жакмор.

— Лодка.

— Знаете ли да строите лодка?

— Не искам да е кой знае колко бърза — отвърна Анжел, — само да плува.

— Тогава направете си сал — каза Жакмор. — Салът е квадратен. Прави се много по-лесно.

— Да — рече Анжел. — Но не е толкова красив.

— Като рисунка с водни бои — каза Жакмор.

— Като рисунка с водни бои.

Анжел вдигна талпата, която току-що бе отрязал.

— За какво ще служи? — попита Жакмор.

— Още не знам. Засега само им режа неравните краища. Искам да работя с чист материал.

— Удвоявате си работата.

— Няма значение. Какво друго да правя.

— Странно — промърмори психиатърът. — Не можете ли да работите, ако най-напред не си подравните материалите?

— Мога, но няма да ми е приятно.

— Отдавна ли правите така?

Анжел го погледна хитро.

— Я ми кажете, това в действителност разпит ли е?

— Съвсем не!… — възрази Жакмор, като поднесе пръстите си под носа, уж за да отпуши едната си ноздра.

— Занаятът се обажда, а?

— Не — отвърна Жакмор. — Ако не се интересувам от другите, от кого искате да се интересувам?

— От вас самия, разбира се — каза Анжел.

— Добре знаете, че съм празен.

— А ако се запитате защо? Това вече би ви напълнило мъничко.

— Глупости — рече Жакмор.

— И още ли нямате кого да психоанализирате?

— Нямам.

— Опитайте с животни. Сега това се прави.

— Откъде знаете? — попита Жакмор.

— Четох го.

— Не трябва да се вярва на всичко, което четете — отговори поучително психиатърът.

Вътрешната страна на палеца му беше запазила характерната миризма.

— Все пак опитайте — каза Анжел.

— Ще ви кажа… — започна психиатърът и изведнъж спря.

— Какво ще ми кажете?

— Не — заключи Жакмор. — Няма да ви кажа. Сам ще видя дали е вярно.

— Предположение ли е?

— Хипотеза.

— Добре — каза Анжел. — В края на краищата това засяга вас.

Той се обърна към гаража. През отворената врата се виждаше задницата на колата, а отдясно няколко дъски, опрени о стената и леко извити под собствената си тежест.

— Не ви липсва дървен материал — одобрително забеляза Жакмор.

— Ще стане въпреки всичко доста голяма лодка — каза Анжел.

Той влезе и си избра една дъска. Жакмор погледна небето. Нямаше нито едно облаче.

— Ще ви оставя — рече той. — Отивам в селото.

— Наслука.

Шумът от триона се поднови и започна да отслабва все повече с отдалечаването на Жакмор от гаража. Когато той стигна решетката на градинската врата, вече нищо не се чуваше. Тръгна по прашната пътека. Там, като говореше с Анжел, той изведнъж се бе сетил за голямата черна котка на стената край селото. Една от малкото личности, които бяха съгласни с него.

Тази стена явно бе любимото място на котката. Той ускори крачка, за да се увери. И в същото време поднесе палеца си под носа и дълбоко вдъхна. Миризмата материализираше формите на прислужницата, якия й гръб, закръгления й задник, който се огъваше под неприличните му напъни. Тези форми му помагаха да върви.