Борис Виан
Сърца за изтръгване (26)

V

Жакмор погледна колебливо около себе си. Никой не бе забелязал отчаяното му бягство. Църквата беше тук — едно яйце, а синият стъклопис приличаше на дупка, през която човек можеше да го изпие. Отвътре се чуваше песен. Жакмор обиколи църквата и без да бърза, се изкачи по стълбите. Влезе.

Свещеникът, изправен пред олтара, тактуваше. Двадесетина деца пееха църковен химн за първо причастие, чийто текст беше толкова хитър, че завладя живо психиатъра и той се приближи до олтара, за да чува по-добре.

Разцъфна кичест глог

и тлъста е свинята,

нехае тя за бог,

все рови по земята.

А кравата пасе

пършивата тревица

и със онуй прасе

ще стане кървавица.

Но бог е по-велик

от някакви салами,

разкошен, многолик,

прекрасно той ни мами.

В този момент психиатърът се досети, че автор на химна несъмнено беше свещеникът и престана да слуша внимателно, защото реши, че лесно можеше да получи копие. Музиката малко поуспокои смутеното му съзнание. Той седна, защото не искаше на никого да пречи. В църквата беше хладно; детските гласчета отекваха в голямото помещение и отгласите им се вплитаха в орнаментите по стените. Жакмор безцелно разглеждаше всичко наоколо и погледът му попадна върху амвона с капаците, вече захванат с две големи скоби, които щяха да го държат да не пада. Сети се, че не е стъпвал тук от кръщенето на мърльовците и си помисли колко бързо минава времето; това бе истина, защото здрачът вече смекчаваше блясъка на синия стъклопис и гласовете на децата ставаха още по-нежни; така умилителното съчетание на здрач и музика беше като балсам за душата му.

Той излезе успокоен и си помисли, че все пак трябва да отиде при ковача, за да не му се кара Клемантин.

Вечерта се спускаше. Жакмор тръгна към селския площад, като се ориентираше от плуващата във въздуха смътна миризма на горено копито. Той затвори очи, за да не се загуби, и обонянието му го отведе до бараката, в която чиракът поддържаше голям огън с меха. Пред вратата един кон чакаше да му сложат последната подкова. Току-що го бяха подстригали с машинка целия освен долната част на краката и Жакмор се наслади на красивата му закръглена задница, на леко хлътналия му гръб, на яките му гърди и острата грива, подрязана като градински храст.

Налбантинът излезе от своята тъмна дупка. Наистина беше онзи, когото Жакмор бе видял преди един час да се задава по пътя, за да изтезава жребеца.

— Добър ден — каза Жакмор.

— Добър ден — отговори налбантинът.

Той държеше в дясната си ръка дълги клещи, с които стискаше парче зачервено желязо. В лявата ръка имаше тежък чук.

— Вдигни си крака — рече той на коня.

Конят се подчини и той го подкова за миг. Остър син пушек се вдигна от копитото и замъгли въздуха. Жакмор се закашля. Конят стъпи на земята и опита подковата си.

— Добре ли е? — попита налбантинът. — Не е ли малка?

Конят направи знак, че не е, постави глава на рамото на налбантина, който го погали по муцуната. След това животното си тръгна спокойно. По земята имаше купчинки косми като при бръснар.

— Хей! — викна налбантинът на своя чирак. — Ела да изметеш това!…

Налбантинът се готвеше да се прибере, когато Жакмор го хвана за ръката.

— Кажете…

— Какво? — попита налбантинът.

— Можете ли да минете в къщата на високия бряг. Едно от децата вече ходи.

— Бързате ли? — попита налбантинът.

— Да — каза Жакмор.

— Не може ли да дойде?

— Не.

— Ще видя — отвърна налбантинът.

Той влезе в ковачницата, на входа срещна чирака, който с една стара метла бе тръгнал да събира на купчинка отвратителните косми. Жакмор спря на прага. Беше много тъмно и оранжевият огън хвърляше върху всички вещи ослепителни отблясъци. Близо до него Жакмор забеляза наковалнята, до нея, на един метален тезгях, някаква вещ с неопределена форма, може би човешка, която на проникналата дневна светлина хвърляше метални отблясъци.

Ковачът вече се връщаше, след като бе погледнал в тефтера си. Той смръщи вежди, като видя, че Жакмор се е приближил.

— Стойте навън — каза той. — Тук не е воденица.

— Извинявам се — отвърна озадачен Жакмор.

— Ще мина утре — каза ковачът. — Утре в десет часа. Нека всичко да е готово. Нямам никакво време за губене.

— Ясно — рече Жакмор. — Благодаря.

Човекът се върна в ковачницата. Чиракът бе свършил с метенето и хвърли космите в огъня. Жакмор бързо се отдалечи, за да не припадне от вонята.

По обратния път той забеляза едно дюкянче, шивачница и галантерия едновременно. Зад витрината, в обилно осветеното помещение, стоеше една възрастна жена. Тя привършваше рокля в зелено и бяло, украсена с английска бродерия. Жакмор се спря, замисли се и продължи. Малко преди да стигне до къщата, той си спомни, че Клемантин носеше съвсем същата рокля няколко дена преди това. На бели и зелени райета, с яка и маншети от английска бродерия. Но Клемантин май не си шиеше в селото? Така ли бе, или не?