Борис Виан
Сърца за изтръгване (22)

I

Вторник, 7 май

Там, на височината, далеч след градината и след назъбения нос, на който морските вълни ден и нощ лепяха бяла брада, имаше един висок, масивен камък, някаква разкривена, яка и отвратителна гъба, изложена на шибащия вятър, достъпна само за козите и папратта. Наричаха този камък Земния мъж, за да подчертаят родството му с Морския мъж, брат му, който се издигаше от водата малко наляво пред него. Земния беше достъпен от три страни. Северната страна обаче се изправяше пред евентуалния посетител с цял низ от почти непреодолими прегради и камъни и всичко това, дело сякаш на някой модерен архитект, правеше изкачването от тази страна рисковано.

Тук понякога идваха да тренират митничарите и по цял ден, навлекли зелено-белите трика на райета, те се мъчеха да набиват в главите на учениците си правилата за изкачване, без които контрабандата би станала цяла напаст.

Но този ден Земния беше пуст. Целият за Клемантин, която бавно, с опипващи движения, се изкачваше прилепена о камъка.

Предишните дни достигането на върха от източната, западната и южната страна й се стори детска игра. Днес тя трябваше да вложи всички сили. Нямаше за какво да се хване, нищо освен големия гладък гранит на Земния.

Тя бе прилепена о почти вертикалната стена. На три метра под себе си виждаше една издатина, която щеше да й позволи да се хване. Но истинската трудност започваше оттук, защото горната част на Земния беше с обратен наклон. Но дотам трябваше да се изкачат още три метра.

Тя се бе закрепила с крайчеца на гуменките си за една дълга цепнатина, която косо пресичаше стената. В оскъдната пръст, събрана в тази цепнатина, растяха дребни тревички. Те образуваха една зелена линия в сивотата на гранита, като орденска лента върху ревера на някой заслужил учител.

Клемантин бавно и дълбоко си пое дъх. Трябваше като муха да се изкачи по отвесната стена. Само три метра. По-малко от два пъти, като се вземе нейният ръст.

Ако човек се вгледаше по-отблизо, можеше да открие няколко грапавини. Най-важното беше да се разгледа отблизо, но не прекалено отблизо, защото това неминуемо водеше до потвърждението, че тези грапавини едва ли биха попречили на евентуално падане.

Тя се захвана за две от тези измамни издатини и успя да се справи.

През сухия плат на панталона скалата я галеше по коленете. Краката й се издигаха на тридесет сантиметра над зелената ивица.

Тя въздъхна, огледа се и опита отново. След десет минути се намираше вече на издатината, предхождаща последния етап. Челото й бе изпотено и нежните й коси се лепяха по него. Тя усещаше, че излъчва животинска миризма на пот.

Не можеше да мръдне — пространството беше ограничено. Като обърна глава, тя видя под необичаен ъгъл Морския и неговия пръстен от пяна. Слънцето — високо в небето, образуваше хиляди златни отблясъци около възлестите скали на брега.

Земния над нея имаше формата на изправена полуотворена книга и бе леко наклонен нататък, над пропастта.

Клемантин отметна глава назад, погледна острия ръб на скалата и замърка от удоволствие. Беше се подмокрила между краката.