Борис Виан
Сърца за изтръгване (20)

XX

Анжел лежеше до Клемантин. В тройното легло децата спяха, без да сънуват, подсмърчайки равномерно и неспокойно. Тя не спеше. От цял час те лежаха така, един до друг, в тъмнината.

Той се размърда, търсейки хладно ъгълче в леглото. Случайно кракът му се допря до крака на Клемантин. Тя изведнъж подскочи и запали лампата. Леко сънен, Анжел се надигна на лакът и я погледна.

— Какво има? — попита той. — Не ти ли е добре?

Тя седна в леглото и поклати глава.

— Не мога повече — каза тя.

— Какво не можеш?

— Не мога да те понасям. Не мога повече да спя до теб. Никога вече няма да мога да спя, като си представям, че можеш да ме докоснеш. Да се приближиш. Полудявам, когато космите на крака ти се допират до мен. Щях да изкрещя.

Гласът й беше рязък, настръхнал, пълен със сподавени викове.

— Иди да спиш другаде — каза тя. — Смили се над мен. Остави ме.

— Не ме ли обичаш вече? — попита глупаво Анжел.

Тя го погледна.

— Не мога вече да се докосвам до теб — отвърна тя. — Бих могла, но не мога да си представя как ти ме докосваш, дори и за миг. Това е отвратително.

— Ти си луда — каза Анжел.

— Не съм. Всеки физически контакт с теб ме отвращава. Имам добри чувства към теб. Искам да си щастлив… но не така. Много ми струва. Не на такава цена.

— Но — каза Анжел, — аз нищо не исках да правя. Само се обръщах и те докоснах. Не се дръж така.

— Никак не се държа. Това е нормално за мен сега. Спи в твоята стая!… Анжел, моля те. Смили се над мен.

— Ти не си добре — прошепна той и поклати глава.

Прекара ръка по рамото й. Тя потрепера, но не го отблъсна. Той нежно я целуна по слепоочието и стана.

— Отивам си в стаята, миличка — рече той. — Не се безпокой…

— Слушай — каза тя, — аз… не искам… не знам как да ти го кажа… не искам… мисля, че никога вече няма да поискам пак… Постарай се да си намериш друга жена. Не съм ревнива.

— Не ме ли обичаш повече?… — попита тъжно Анжел.

— Вече не тъй — отвърна тя.

Той излезе. Тя остана седнала на леглото, гледаше пред себе си, вдлъбнатината на долния край на възглавницата, оставена от главата на Анжел. Той винаги слагаше главата си в долния край на възглавницата.

Едно от децата се размърда насън. Тя внимателно се вслуша. Бебето пак заспа. Сега цялото легло беше за нея и никога повече нямаше да я докосне мъж.