Борис Виан
Сърца за изтръгване (19)

XIX

2 септември

 

Тъмнината се сгъстяваше около Жакмор. Той седеше на бюрото и размишляваше. Някаква умора го спираше да запали лампата. Беше уморителен ден, последният от една уморителна седмица, и сега той искаше да възвърне душевното си спокойствие. През всички тези дни на трескаво оживление той почти не изпита желанието да психоанализира, но сега, когато седеше сам, отпочинал в стаята си, ясно усещаше как го изпълва отново ужасяващата празнота и липсата на вълнения, която в последно време бе заглушавана от натрупването на впечатления. Несигурен и безстрастен, той чакаше прислужницата да почука на вратата му.

В стаята беше топло и миришеше на лакирано дърво; близостта на морето поразхлаждаше горещия въздух и го правеше упоителен и сладък. Навън се чуваха крясъците на птици и острото стържене на насекоми.

Някой леко почука на вратата. Жакмор стана и отиде да отвори. Младата селянка влезе и застана неподвижна, парализирана от срам. Жакмор, усмихвайки се, запали лампата и внимателно затвори вратата.

— Е, какво — каза той, — значи ни е страх?

Той тутакси се упрекна за проявената вулгарност, но след малко си прости, защото си помисли, че не би могъл да шокира една вулгарна личност.

— Сядай… — предложи той. — Тук… на леглото.

— Не смея — отвърна тя.

— Хайде, хайде — каза Жакмор. — Не бъди срамежлива. Легни и се отпусни.

— Да се събличам ли? — попита тя.

— Прави, каквото искаш — каза Жакмор. — Ако искаш, съблечи се, ако не искаш, недей. Почувствувай се удобно. Това е всичко, което искам от теб.

— Вие също ли ще се съблечете? — попита тя малко поокопитена.

— Но слушай — възпротиви се Жакмор, — ти за какво си дошла, за да те психоанализирам или за да блудствуваш?

Тя сведе глава и Жакмор почувствува лека възбуда от това невежество.

— Не разбирам купешките ви приказки — рече тя. — Но искам да правя, каквото вие ми кажете.

— Но аз ти казвам да правиш, каквото искаш.

— Аз обичам да ми казват какво да правя. В края на краищата не командувам аз…

— Тогава легни тъй както си — каза Жакмор.

Той отиде да седне на бюрото. Тя го погледна изотдолу, изведнъж се реши и с ловък жест си свали роклята. Беше всекидневната рокля, която бе облякла, щом се върнаха от кръщенето, обикновена памучна рокля на цветчета.

Жакмор я разгледа. Беше добре сложена, леко закръглена, със заоблени пълни гърди, коремът все още не бе обезобразен от тежката работа. Тя отиде и легна на леглото и той си помисли, че след като тя си отиде, миризмата й ще го смущава, когато си ляга да спи.

Тя ходеше неловко, но това, без съмнение, бе остатък от свян.

— На колко си години? — попита Жакмор.

— На двадесет — каза тя.

— Откъде си?

— От селото.

— Как си израснала? Кой е първият ти спомен?

Той говореше с безгрижен тон, за да й вдъхне доверие.

— Спомняш ли си баба си и дядо си?

Тя помпели за миг.

— Затова ли ме извикахте? — попита тя. — Да ме разпитвате за тия работи.

— Да, и за това — каза предпазливо Жакмор.

— Това са неща, които не ви засягат — отвърна момичето.

Тя седна на леглото и спусна краката си на земята.

— Ще се качвате ли върху мен, или не? — попита тя. — Аз дойдох за това. Вие добре го знаете. Не зная да говоря много, но не съм толкова тъпа, да ви оставя да ми се подигравате.

— Отивай си — каза Жакмор. — Имаш прекалено лош характер. Ела утре.

Все пак тя стана. Мина покрай психиатъра и извивката на гърдите й го развълнува.

— Хайде — рече той. — Остани. Идвам.

Тя бързо се върна на мястото си, леко задъхана. Когато Жакмор се приближи до нея, се обърна и му показа гърба си.

Той я хвана в това положение, както сутринта зад храсталака.