Борис Виан
Сърца за изтръгване (17)

XVII

неделя, 2 септември

 

Жакмор беше готов за тръгване и се мотаеше из коридора. Той бе облякъл сериозните си дрехи и се чувствуваше неудобно като актьор в театралния си костюм на празна сцена. Най-после бавачката пристигна.

— Много се забавихте — каза Жакмор.

— Гласях се, да съм хубава — обясни тя.

Тя беше облечена в неделна рокля от бяло пике, опъната по тялото, имаше черни обувки, черна шапка и бели ръкавици от груба коприна. Носеше молитвеник с изтъркана кожена подвързия. Лицето й блестеше, а устните й бяха несръчно начервени. Едрите й гърди изпълваха пазвата й, а тромавите овали на бедрата й опъваха роклята й.

— Хайде — каза Жакмор.

Те излязоха. Тя изглеждаше смутена и от уважение се стараеше да диша безшумно.

— Е — попита Жакмор сто метра по-далече, — кога ще ви правя психоанализа?

Тя се изчерви и го погледна изотдолу. Те минаха покрай един гъст храсталак.

— Не можем да го правим сега, преди богослужението… — каза тя, изпълнена с надежда.

Психиатърът усети как рижата му брада потрепери, осъзнавайки какво тя бе разбрала, и я поведе с твърда ръка към храсталака. Те изчезнаха по една тясна пътечка, обрасла с къпини, които раздраха хубавия костюм на Жакмор.

Сега бяха на една ливада, добре прикрита. Прислужницата внимателно свали черната си шапка.

— Да не я смачкам — рече тя. — Ако легна тук, роклята ми ще стане зелена, нали…

— Застанете на четири крака — каза Жакмор.

— Разбира се — отвърна тя, сякаш смяташе, че това е единственият изход.

Докато я работеше, психиатърът виждаше късичкия й врат да се повдига и навежда. И тъй като тя беше рошава, вятърът си играеше с неприбраните й руси кичури. Тя миришеше силно, но тъй като Жакмор не бе вършил това от идването си тук, тази малко животинска миризма му хареса. Накрая, в порив на съвсем понятна хуманност, той не й направи дете.

Те пристигнаха в църквата едва десет минути след започването на богослужението. Ако се съдеше по броя на колите и каруците, църквата беше пълна. Преди да изкачи стъпалата, Жакмор погледна момичето, все още зачервено и малко засрамено.

— Да дойда ли тази вечер? — прошепна тя.

— Да — каза той. — Ще ми разкажеш живота си.

Тя се учуди, погледна го и като разбра, че не се шегува, се съгласи, без да разбира… Те влязоха и се смесиха с наблъсканата вътре пременена тълпа. Жакмор беше плътно прилепен до нея и ноздрите му се изпълваха с животинската й миризма. Под мишницата й се бе образувал мокър полукръг от пот.

Кюрето свършваше увода и се готвеше да се качи на амвона. Хората се задушаваха от топлина и жените разкопчаваха блузите си. Мъжете пък не разкопчаваха нито едно копче на затворените си черни сака с протрити яки. Жакмор погледна лицата около него; те бяха оживени, здрави, обгорели от слънцето и вятъра, сигурни. Кюрето се изкачи по стълбичката в светлия амвон с отворени капаци. Странен модел. Жакмор си спомни за дърводелеца, за чирачето и потръпна. Когато мислеше за чирака, миризмата на слугинята го отвращаваше.

В момента, когато свещеникът се показа между двете подпорки от светъл дъб, някакъв човек се качи на една пейка и с мощен глас помоли за тишина. Шумовете стихнаха. Възцари се тихо очакване. Очите на Жакмор успяха да забележат безбройните светлини по сводестия таван, които разкриваха сега хаоса от преплетени тела, издялани направо в подпорните греди, и синия стъклопис на олтара.

— Дъжд поне! — каза човекът.

Тълпата подхвана в един глас.

— Дъжд!…

— Детелината изсъхна! — продължи човекът.

— Дъжд — ревна тълпата.

Жакмор, оглушен от виковете, видя свещеника да протяга ръка, за да вземе думата. Глъчката стихна. Утринното слънце светеше зад синия стъклопис. Трудно се дишаше.

— Хора селяни! — каза той.

Гласът му беше мощен и сякаш идваше отвсякъде. Жакмор се досети, че има цяла система от високоговорители, чрез които се получаваше тази сила. Хората извръщаха глави към стените и тавана. Никакъв високоговорител не се виждаше.

— Хора селяни! — каза свещеникът. — Вие искате от мен дъжд, няма да го получите. Днес вие дойдохте нахални и горделиви като кокошки, сигурни във вашия плътски живот. Дойдохте като безочливи просители да искате от мен това, което не заслужавате. Няма да вали. Детелината. Пука му на господ за нея. Поклонете се, сведете глава, научете душата си на смирение и аз ще ви предам божиите думи. Но не разчитайте и на капка дъжд. Това е църква, а не градинска пръскачка.

Тълпата неодобрително зашумя. Жакмор намираше, че свещеникът говори добре.

— Дъжд! — повтори човекът, качен на пейката.

След гръмотевичния глас на свещеника викът на човека изглеждаше жалък и присъствуващите млъкнаха, осъзнали, че временно са в неизгодно положение.

— Вие смятате, че вярвате в бога! — гръмогласно извика кюрето. — Защото идвате в неделя на църква, защото се отнасяте жестоко с ближните си, защото не знаете срам и защото съвестта не ви мъчи…

Когато кюрето произнесе думата срам, викове на неодобрение се издигнаха тук-там и подкладени от собственото си ехо, прераснаха в продължителен вой. Мъжете стискаха юмруци и тропаха с крака. Жените гледаха злобно кюрето, цупеха устни и мълчаха. Краката на Жакмор започнаха да се подкосяват. Глъчката намаля и кюрето отново взе думата.

— Какво ме интересуват вашите ниви! Какво ме интересуват вашите деца и вашия добитък… Вие живеете дребен плътски живот. Вие не познавате лукса!… Този лукс ви го предлагам аз: предложих ви господа… Но господ не обича дъжда… господ не обича детелината. Господ не се интересува от вашите лехи и от мизерните ви приключения. Господ е възглавничка от златен брокат, диамант с обковка от слънчеви лъчи, скъпоценна резба, изваяна в любовта. Господ е Отьой и Паси, копринено расо, бродирани чорапи, огърлици и пръстени, той е ненужното, прекрасното, електрическите дарохранителници… Няма да вали!

— Да завали! — изкрещя ораторът, подкрепен този път от множеството, което забуча като буреносен облак.

— Върнете се във фермите си! — изрева умноженият глас на свещеника. — Върнете се във фермите си. Бог, това е насладата от излишното. Вие мислите само за това, което ви е нужно. Вие сте изгубени за него!

Съседът на Жакмор изведнъж се отдръпна назад, засили се и хвърли тежък камък по посока на амвона. Но дъбовите капаци вече с трясък се бяха затворили и гласът на свещеника продължаваше да гърми, а павето глухо удари по масивното дърво.

— Няма да вали! Бог не е утилитарен. Бог е празничен подарък, безплатен дар, кюлче платина, художествен образ, пухкав сладкиш. Бог е нещо в повече. Той не е нито „за“, нито „против“. Той е добавка!

Градушка от камъни се стовари върху амвона.

— Дъжд! Дъжд! — скандираше сега тълпата в отмерен ритъм.

И Жакмор, понесен от страстите, които излъчваха тези хора, усети как пее с тях.

Пред очите му, отдясно и отляво, селяните тропаха с крака и този тропот изпълваше църквата, сякаш войници маршируваха по железен мост. Един напън на тълпата изтика напред първите и те започнаха да клатят масивните колони, които крепяха амвона.

— Няма да вали! — повтори свещеникът и по всичко личеше, че бе изпаднал в пълен транс зад капаците. — Ще валят ангелски криле! Ще валят изумрудени перца, вази от алабастър, прекрасни картини, но не и вода! Бог нехае за детелината, овеса, житото, ръжта, ечемика, хмела, елдата, козята брада и градинския чай…

И докато Жакмор се възхищаваше от ерудицията на кюрето, четирите дъбови подпори се счупиха едновременно и високоговорителите разнесоха тежката псувня на свещеника, който си бе ударил главата при падането.

— Е, добре! Добре! — извика той. — Ще вали… Вали. Вали.

В миг тълпата се спусна към вратата на църквата и тя разтвори двете си крила. Небето беше изведнъж притъмняло и първите капки вече пляскаха по стъпалата като лигави жаби. После настана истински потоп, дъждът барабанеше по шистовите плочи на покрива. Бяха изправили как да е амвона и кюрето отвори капаците.

— Богослужението свърши — рече простичко той.

Всички се прекръстиха, после мъжете си сложиха каскетите, жените станаха и тълпата излезе.

Жакмор искаше да отиде до стаичката на свещеника, но трябваше да се хване за една пейка, за да не го завлече тълпата.

Излизащият дърводелец се сблъска с него, позна го по голямата уста и топчестия нос. Дърводелецът му се усмихна злобно.

— Видя ли? — каза той. — Тук вярваме в бога. И кюрето не е този, който може да ни поправи. Той ли ще ми знае за какво служи господ.

Той вдигна рамене.

— Ба — каза накрая, — оставяме го да прави, каквото си ще. На никого не пречи. Забавлява ни. Тук обичаме богослужението. Със, или без свещеник. Във всеки случай моите капаци издържаха.

Той излезе. Жакмор не знаеше къде е бавачката и реши повече да не се занимава с нея. Потокът намаляваше и той можа да си пробие път до стаичката на кюрето. Влезе и без да чука в коридорчето, се вмъкна във второто помещение.

Кюрето се разхождаше напред-назад из стаята, накуцвайки, сияещ от комплиментите, които му отправяше дребният и червендалест клисар, толкова невзрачен, че Жакмор трябваше с усилие да си припомни, че го беше видял миналия път.

— Вие бяхте превъзходен! — казваше клисарят. — Вие бяхте съвършен! Какво творение! Това е най-добрата ви роля!

— Аа — отвърна кюрето, — мисля, че ги спечелих.

Той имаше огромна цицина на челото.

— Бяхте прекрасен! — продължи клисарят. — Какво вдъхновение! Какъв дух! Какво познаване на времето! Повярвайте ми, аз се преклоних и пак се прекланям!

— Все пак — каза кюрето. — Май прекаляваш. Бях добър, но чак толкова ли?

— Разрешете ми — намеси се Жакмор — да присъединя моите поздравления към тези на господина.

— Ах… — въздъхна клисарят. — Какъв талант! Вие бяхте възвишен!

— Слушайте — каза свещеникът. — Вие наистина ме ласкаете.

Той се поизпъчи и учтиво се усмихна на Жакмор.

— Но седнете, господине.

Жакмор си взе стол.

— Ах — задъха се клисарят, — когато им казахте: „Църквата не е градинска пръскачка…“, щях да припадна. Наистина. Какъв талант, отче, какъв талант. И — „Господ не обича детелината“. Какво изкуство!

— И е толкова вярно! — съгласи се свещеникът. — Но да не бавим господина.

— Аз дойдох за кръщенето — обясни психиатърът.

— Спомням си, спомням си. Хайде… ще го направя скоро. Елате всички в четири часа. Ще бия камбаните в четири без двайсет. До скоро виждане и елате навреме.

— Благодаря ви, господин свещеник — каза Жакмор, ставайки. — И още веднъж моите поздравления. Вие бяхте… епичен.

— Ах — възкликна клисарят. — Епичен, ето най-вярната дума. Епичен… отче!

Свещеникът, очарован, подаде ръка на Жакмор и здраво раздруса неговата, получена в отговор.

— Много ми е мъчно, че си тръгвате толкова скоро — рече той. — С удоволствие бих ви задържал за обяд… Но се страхувам да не злоупотребя с времето ви.

— Аз доста бързам — отвърна Жакмор. — Друг път. Благодаря. И браво!

Той бързо си тръгна. Вътрешността на църквата беше тъмна и тиха. Дъждът беше почти спрял. Навън слънцето се показваше отново. Топла пара се вдигаше от земята.