Борис Виан
Сърца за изтръгване (15)

XV

31 август

 

Стаята на Жакмор беше на първия етаж, в края на покрития с плочки коридор. Имаше изглед към морето. Твърдите листа на една юка се открояваха в долната част на прозореца. Над зелените им връхчета се виждаше морето. Стаята беше квадратна, не много висока, стените й бяха облицовани с лакирани чамови дъски, които миришеха на смола. Също така лакирани бяха и боровите греди на тавана, очертаващи скелето на покрива, леко наклонени, здраво стъпили на грубите подпорни греди в ъглите. Мебелировката се състоеше от ниско легло от лимоново дърво, доста внушително бюро, покрито с червен марокен, фотьойл и гардероб, в чието огледало се оглеждаше прозореца. Подът беше покрит с плочки, както всички помещения в къщата, но тук плочките бяха по-малки, ромбовидни, жълти и порести, а върху тях — дебел килим от черна вълна. По стените нямаше нищо — нито картини, нито снимки. Една нисичка врата водеше към банята.

Жакмор привърши тоалета си и се облече за излизане. Беше изоставил традиционния си костюм на психиатър и сега носеше доста тесен кожен панталон, копринена пурпурна риза и широко кафяво велурено сако, добре подбрано по цвят за панталона. Той закопча каишките на пурпурните си сандали и излезе от стаята. Трябваше да отиде в селото, за да се разбере със свещеника за неделната церемония. И затова се облече простичко.

В коридора му се мярна Клемантин, която си отиваше в стаята. Тя за първи път ставаше и се бе поразходила из градината. Преди да затвори вратата на стаята си, му махна с ръка.

Той слезе. Анжел още спеше. Без да чака закуската, Жакмор излезе в градината. Листата на дърветата шумяха на свежия утринен вятър.

Земята беше суха като амиант. Както и снощи, водата в кладенеца кипеше, а прозрачното небе не даваше никакви надежди за дъжд. Жакмор тръгна към селото, навикът бе скъсил пътя дотам.

Още не беше видял църквата, чиято камбанария се издигаше малко по-високо над околните къщи и ферми. За да стигне до нея, той трябваше да повърви доста покрай червения поток. Гледаше плътната вода и настръхваше при мисълта за всичко, което се криеше под гладката й повърхност.

Пътят извиваше, потокът също. Сивите крайпътни сгради отляво не му позволяваха да види какво има зад завоя.

Още петдесет метра и доста далеч пред него се показа църквата. А в потока — една неподвижна лодка. Греблата висяха от двете й страни. Той виждаше ясно само носовата й част, а отзад някакъв тъмен силует правеше неясни движения и за да разбере какво става, Жакмор се приближи.

Когато се изравни с лодката, видя как човекът се хваща за борда и прави усилия да се качи. Червената вода от потока се отърсваше от дрехата му на перли, без да я мокри. Главата му се показа над борда. Лодката се клатеше от усилията на човека. Жакмор видя накрая и лицето му, той с последно усилие бе успял да прехвърли отначало едната си ръка и единия си крак в лодката, а после се катурна целият вътре. Беше доста възрастен човек. Имаше изпито лице и сини отсъствуващи очи. Гладко избръснатото му лице с ореол от дълги бели коси имаше едновременно достоен и добродушен израз, но върху устните, когато бездействуваха, се забелязваше горчивина. В този момент той държеше между зъбите си някакъв предмет, който Жакмор не успя да различи.

Жакмор го повика:

— Затруднен ли сте? — попита той.

Човекът се изправи и успя да седне. Той пусна от устата си това, което беше уловил.

— Какво казвате? — попита той.

Наведе се над греблата и приближи лодката си до брега. След малко тя се допря до него. Така Жакмор разбра, че брегът се спускаше отвесно под водата, като някаква пукнатина в нея.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Жакмор.

Човекът го погледна. Беше облечен в дрипи от стар чувал.

— Чужденец ли сте? — рече той.

— Да — отговори Жакмор.

— Иначе нямаше така да ми говорите — каза почти на себе си човекът.

— Можехте да се удавите — продължи Жакмор.

— Не и в тази вода — отвърна човекът. — Тя е променлива, понякога не носи дори и едно дърво, друг път и камъните остават на повърхността й; но човешките тела винаги плуват, без да потънат.

— Какво стана? — попита Жакмор. — От лодката ли паднахте?

— Вършех си работата — рече човекът. — В тази вода хвърлят всичко мъртво, а аз го вадя. Със зъби. За това ми плащат.

— Но това би могло да стане и с мрежа — каза Жакмор.

Той изпитваше някаква тревога, имаше усещането, че говори с обитател на друга планета. Чувство, добре познато, разбира се.

— Трябва да ги вадя със зъби — отговори човекът. — Всички мъртви и гнили неща. Затова ги и хвърлят. Често ги оставят нарочно да изгният, за да ги хвърлят. И аз трябва да ги вадя със зъби. За да се скапват между зъбите ми. За да цапат лицето ми.

— Много ли ви плащат за това? — попита Жакмор.

— Дават ми лодката и ми плащат със срам и злато.

При думата „срам“ Жакмор се дръпна, а после се упрекна за това си движение.

— Имам къща — каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. — Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. За всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И за боклуците.

Той спря за миг.

— Но това не е интересно за вас — продължи той. — Да нямате намерение да оставате тук?

Последва дълго мълчание.

— Да — отвърна накрая Жакмор. — Ще остана тук.

— Тогава ще станете като другите — каза човекът. — Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.

— Как се казвате? — попита Жакмор.

— Ла Глоар^[1] — отвърна човекът. — Те ме наричат Ла Глоар. Това е името на лодката, аз вече нямам име.

— Ще се видим отново… — рече Жакмор.

— Ще станете като тях — продължи човекът. — Няма да ми говорите. Ще ми плащате. И ще ми хвърляте мършите си. И срама си.

— Но защо вършите това? — попита Жакмор.

Човекът вдигна рамене.

— Преди мен имаше друг — каза той.

— Но как го заместихте — настоя Жакмор.

— Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми — отговори човекът. — В това село винаги е било така. Много силно вярват в бога. Имат си съвест. Никога обаче угризения. Но този, който се отпусне… Този, който се разбунтува…

— Го качват на „Ла Глоар“… — довърши Жакмор. — И вие сте се разбунтували.

— О, това не се случва често. Може би ще бъда последният, майка ми не беше оттук.

Той седна в лодката и хвана греблата.

— Трябва да работя — каза той. — Довиждане.

— Довиждане.

Жакмор го изгледа как се отдалечава бавно по блестящата червена повърхност на водата и продължи пътя си. Църквата, приличаща на яйце в гнездо, беше вече наблизо. Когато стигна, той бързо изкачи седемте стъпала и влезе. Преди да поговори със свещеника, искаше да разгледа вътрешността.