Борис Виан
Сърца за изтръгване (12)

XII

Майстора го нямаше. Помещението представляваше нещо като канцелария, подът беше покрит с изтрити и почернели чамови дъски, имаше маса от черно дърво, на стената — стар календар, в ъгъла, по мръсотията личеше, че е имало печка, подредбата се допълваше от два стола с разпрана тапицерия и две дъсчени прегради. В дъното на помещението беше вратата, от която идваха шумовете на работилницата — неравномерни удари, които се застигаха, без да се смесват.

Жакмор тръгна нататък.

— Има ли някой! — попита полугласно той.

Ударите не престанаха и той влезе в работилницата. Тя се осветяваше откъм тавана. Беше един обширен хангар, отрупан с дъски, талпи, недовършени сглобки. Имаше три или четири тезгяха, един малък банциг, една бормашина и един струг, чийто цокъл изглеждаше счупен. На стената бяха закачени различни инструменти, не много на брой. Вдясно, близо до вратата, през която Жакмор влезе, беше струпана огромна купчина талаш и стърготини. Миришеше силно на туткал. Той се топлеше в една мръсна кофичка върху малка печка на другия край на помещението, до вратата към градината. По разкривените тавански греди висяха различни изпочупени инструменти, стари листове за трион, една зелена мишка, стегалки, цял битпазар.

Веднага вляво лежеше огромен дъбов ствол, подпрян с два здрави клина. Едно чираче го беше яхнало и за да направи от него греда, го дялкаше с малка брадвичка. Беше облечено в дрипи и мършавите му ръце с мъка въртяха брадвата. По-натам майсторът ковеше кожената облицовка на една странна конструкция от светъл дъб, някаква малка килийка, в която той стоеше изправен. Тя имаше яки капаци, в момента отворени, чиито панти скърцаха при всеки удар на чука.

Майсторът ковеше, детето работеше. Нито един от двамата не гледаше към Жакмор, който стоеше на прага, без да знае какво да прави. Накрая се реши.

— Добър ден! — извика той.

Майсторът престана да кове и вдигна глава. Беше грозен. Имаше голяма увиснала устна и сплескан нос, но ръцете му бяха възлести, здрави и обрасли с дебели рижи косми.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам детски легла — отвърна Жакмор. — Те се родиха, ей там, в къщата на високия бряг. Едно двуместно и едно по-голямо едноместно.

— Ще направя само едно — каза дърводелецът. — Три места, двете напречно.

— И едно по-голямо… — допълни Жакмор.

— Едно по-голямо… Ще видим — каза дърводелецът. — Ръчно или на машина?

Жакмор погледна чирачето, което удряше сякаш насън, един жалък автомат, наведен над безконечната си ангария.

— Ръчната работа е по-евтина — обясни дърводелецът. — Машините са скъпи, докато боклуци като този и пет пари не струват.

— Строго ги възпитавате тук — отбеляза Жакмор.

— Ръчно или на машина? — повтори дърводелецът.

— На машина — каза Жакмор.

— То се знае… — измърмори дърводелецът. — За да ми се похабят уредите…

— За утре — каза Жакмор.

После, за да го умилостиви, се направи, че се интересува от работата му.

— Какво работите? — попита той.

— За черквата — отвърна дърводелецът, — амвон.

Изглеждаше едновременно горд и смутен. Когато говореше, от голямата му уста хвърчаха безброй ситни пръски.

— Амвон? — каза Жакмор.

Той се приближи, за да го разгледа по-добре. Наистина беше амвон. Амвон с капаци. Старинен модел, Жакмор никога не беше виждал подобно нещо.

— Аз никога не съм бил на село — поде той. — Знаете ли, в града не ги правят съвсем така, затова ми е интересно да видя.

— В града — каза дърводелецът — не вярват вече в бога.

Той погледна злобно Жакмор. В този момент чирачето изпусна брадвето си и тупна по очи върху дънера, който дялкаше. Неочакваната тишина стресна Жакмор. Той се обърна и се приближи до детето. През това време дърводелецът се беше отдалечил на няколко крачки и се връщаше с една стара консервна кутия, пълна с вода, чието съдържание изля грубо върху тила на чирачето. А щом видя, че това не дава резултат, хвърли по него и кутията. То си пое дъх и Жакмор, възмутен, се приближи, за да му помогне, но в този момент мършавата, нечиста ръка на чирака вече започваше немощно и монотонно да удря с чука.

— Вие сте прекалено груб — каза Жакмор на дърводелеца. — С дете на тази възраст! Засрамете се.

Ударът, който получи в брадата, за малко не го събори и той отстъпи две крачки, за да запази равновесие. Внимателно опипа челюстта си. Брадата му бе посмекчила удара.

Дърводелецът бе подновил работата си, сякаш нищо особено не е било. Между два удара с чука, той каза:

— Ела да го видиш в неделя. Ще бъде монтиран. Хубав амвон.

Той гордо го погали. Светлият полиран дъб сякаш потръпваше от ласката му.

— Леглата ти ще бъдат готови утре — прибави той. — Ела да си ги вземеш. Към пет часа.

— Ясно… — отговори Жакмор.

Ударите се подновиха. Миризмата на туткал ставаше все по-силна. Жакмор погледна още веднъж чирачето, вдигна рамене и излезе.

На улицата беше спокойно. Той тръгна да се прибира. Когато минаваше пред прозорците, пердетата потрепваха. Едно момиченце излезе, пеейки. То носеше емайлирана кана, голяма колкото него. На връщане вече не пееше.