Борис Виан
Сърца за изтръгване (9)

IX

Градината се издигаше на някои места до високия бряг и различни дървесни видове растяха по стръмните й части, до тях в краен случай можеше да се достигне, но обикновено ги оставяха да растат свободно.

Имаше калайоси, чиито виолетово-синкав листак е нежнозелен отгоре, с тънки бели линийки от вътрешната страна; диви армадии с тънички стъбълца, покрити тук-там с чудовищни пъпки, подобни на кървави сладкиши, лъскави снопчета ревиола с перлено сив цвят, дълги кремави гроздове герилиас, които висяха по ниските клони на араукариите, сиртии, сини майянги, различни видове бекабумга, чийто зелен килим криеше малки живи жабчета, жив плет от когмарин, канаис и сансиарии, хиляди избуяли или скромни, свити по ъгълчетата на скалата цветчета, разпръснати като перде по оградата на градината, пълзящи по земята като водорасли, изникващи отвсякъде, или тайно промъкващи се между пръчките на решетката. По-горе полегатата градина бе разделена на добре поддържани, свежи тревни площи. Многобройни дървета пробиваха земята с грубите си стъбла.

Тук Анжел и Жакмор бяха дошли да се разходят уморени и недоспали. Кристалният и свеж морски въздух покриваше скалистия бряг. Горе, на мястото на слънцето, имаше една огнена кухина с четвъртити контури.

— Имате красива градина — каза Жакмор, без да се мъчи да измисли нещо по-добро. — Отдавна ли живеете тук?

— Да, от две години. Имах неприятности със съвестта. Не сполучих в доста неща.

— Но сте имали още възможности — каза Жакмор. — С това не се е свършило.

— Вярно е — отвърна Анжел. — Но ми трябваше повече време, отколкото на вас, за да го открия.

Жакмор поклати глава.

— Всичко ми казват хората — отбеляза той. — В края на краищата научавам какво има вътре в тях. Между впрочем, можете ли да ми посочите обекти за психоанализа?

— Има много — каза Анжел. — Вземете например бавачката, когато поискате. И хората от селото няма да откажат. Те са малко грубовати, но богати и интересни.

Жакмор потри ръце.

— Ще трябват цял куп — каза той. — Аз консумирам много психики.

— Как така? — попита Анжел.

— Трябва да ви обясня защо дойдох тук — отвърна Жакмор. — Търсех спокойно местенце за един експеримент. Ето, представете си ме като нещо съвършено празно.

— Като бъчва? — предложи Анжел. — Пил ли сте?

— Не — каза Жакмор, — аз съм празен. Имам само жестове, рефлекси, навици. Искам да се напълня. Затова психоанализирам хората. Но аз съм бездънна бъчва. Не асимилирам. Взимам мислите им, комплексите им, колебанията им, но не ми остава нищо. Не асимилирам или прекалено добре асимилирам… то е едно и също. Разбира се, запазвам думи, съдържания, етикети; знам термините, с които се означават страсти, емоции, но не ги преживявам.

— Но за този експеримент — попита Анжел, — вие все пак имате желание за него, нали?

— Разбира се, че имам желание — отвърна Жакмор. — Всъщност какъв експеримент е това. Искам една цялостна психоанализа. Аз съм осенен.

Анжел вдигна рамене.

— Това вече са го правили — каза той.

— Не — рече Жакмор. — Този, когото ще психоанализирам, ще трябва да ми каже всичко. Всичко. И най-интимните си мисли, най-съкровените си тайни, скритите си убеждения, това, което не смее и пред себе си да признае — всичко, и всичко останало, дори онова, което е зад него. Никой психоаналитик не го е правил. Искам да видя докъде може да се стигне. Искам да имам желания и наклонности и ще ги взема от другите. Предполагам, че досега нищо не е останало у мен именно защото не съм се задълбочавал достатъчно. Искам да осъществя един вид идентификация, да знаеш, че съществуват страсти и да не ги изпитваш, е ужасно.

— Уверявам ви — каза Анжел, — че ако имате поне това желание, то е достатъчно, за да не сте толкова празен.

— Аз нямам никакви причини да правя определено нещо, а не друго — обясни Жакмор. — Искам да взема от хората техните причини.

Те се приближиха до задната ограда. Тя беше успоредна на портала, през който Жакмор беше влязъл вчера в градината — там се издигаше висока позлатена решетка, която разчупваше монотонния каменен пейзаж.

— Скъпи приятелю — каза Анжел, — позволете ми да ви повторя още веднъж, че да имаш желания, това вече е достатъчно голяма страст. Доказателството е, че това ви кара да действувате.

Психиатърът погали рижата си брада и се засмя.

— Но това доказва също и липсата на желания — отвърна той.

— Не — каза Анжел. — За да нямате желания и предпочитания, би трябвало да сте се развивали в пълен социален стерилитет. Да не сте засегнат от никакви влияния, да сте без душевно минало.

— Точно така е — потвърди Жакмор, — аз съм роден миналата година, такъв, какъвто ме виждате пред себе си. Вижте личната ми карта.

Той я подаде на Анжел, който я взе и разгледа.

— Така е — съгласи се Анжел, като му я връщаше. — Има някаква грешка.

— Чуйте се какво говорите!… — запротестира възмутен Жакмор.

— Всичко се допълва много добре — каза Анжел. — Вярно е, че е написано, но това, което е написано, е грешка.

— Обаче аз имам бележка в моя подкрепа — каза Жакмор. — „Психиатър. Празен. Да се напълни“! Бележка! Това е неоспоримо. Напечатано.

— В такъв случай? — попита Анжел.

— В такъв случай вие виждате, че не идва от мен това желание да се напълня — каза Жакмор. — Било е предопределено. Не съм бил свободен.

— А, не — отговори Анжел. — Щом като имате някакво желание, вие сте свободен.

— Ами ако нямах никакво? Дори и това?

— Щяхте да сте мъртъв.

— По дяволите — извика Жакмор. — Вече няма да споря с вас. Вие ме плашите.

Те бяха преминали вратата с позлатената решетка и вървяха по пътя, който водеше към селото. Земята беше белезникава и прашна. От двете страни растеше някаква тъмнозелена, цилиндрична по форма трева, пореста, като желатинова пръчка.

— В крайна сметка е обратното — противопостави се Жакмор. — Човек е свободен само когато няма желание за нищо и един свободен човек не би имал желание за нищо. Именно защото нямам желание за нищо, аз смятам, че съм свободен.

— Не е така — рече Анжел. — Тъй като имате желание да имате желания, вие имате желание за нещо и всичко това е погрешно.

— О, о, о — възкликна Жакмор с нарастващо възмущение. — В края на краищата да искаш нещо, значи да си прикован от желанието си.

— Не — отвърна Анжел. — Свободата това е желанието, идващо от вас. Между впрочем…

Той се спря.

— Между впрочем — каза Жакмор — вие се подигравате с мене и това е всичко. Аз ще психоанализирам хората, ще си взимам от тях истински желания, воля, избор и всичко, а вие ме карате да се потя.

— Вижте — рече Анжел замислено, — да направим един опит: опитайте се за миг искрено да престанете напълно да искате, в случая — желанията на другите. Опитайте. Бъдете честен.

— Приемам — отвърна Жакмор.

Те спряха край пътя. Психиатърът затвори очи, сякаш се отпускаше. Анжел го гледаше с внимание.

Стана рязка промяна в цвета на лицето на Жакмор. Изведнъж някаква прозрачност заля тези части на тялото му, които се виждаха — ръцете, врата, лицето.

— Вижте пръстите си — прошепна Анжел.

Жакмор отвори очи, те бяха почти безцветни. Той видя, през дясната си ръка, един черен камък на пътя. След това, докато се съвземаше, прозрачността изчезна и той се втвърди отново.

— Виждате ли — каза Анжел. — Напълно отпуснат, вие не съществувате.

— А — отвърна Жакмор. — Вие наистина се лъжете. Ако вярвате, че един фокус може да бъде по-силен от убеждението ми… Обяснете ми вашия номер…

— Добре — каза Анжел. — Щастлив съм да видя, че вие сте един неверник и не обръщате внимание на очевидното. Това е в реда на нещата. Един психиатър трябва да бъде недобросъвестен.

Те бяха стигнали края на селото и разбирайки се мълчаливо, се върнаха.

— Жена ви иска да ви види — рече Жакмор.

— Вие не знаете това — отвърна Анжел.

— Предчувствувам — каза Жакмор. — Аз съм идеалист.

Щом стигнаха до къщата, те се качиха по стълбата. Перилата от масивен дъб, украсени с резби, се снижиха раболепно под желязната ръка на Жакмор. Анжел влезе пръв в стаята на Клемантин.