Борис Виан
Сърца за изтръгване (66)

XXVII

14 марюни

 

През дупките на плетищата се виждаха тромави животни, които спокойно пасяха ниската трева. По сухия пуст път нямаше никакви следи от вчерашната градушка. Вятърът люлееше храсталаците и шарените им сенки играеха под слънцето.

Жакмор внимателно наблюдаваше всичко това, всички тези пейзажи, които никога вече нямаше да види — идваше денят, когато трябваше да заеме отреденото му от съдбата място.

Ами ако не бях тръгнал по онази пътека, там, на скалистия бряг, си мислеше той. На 28 август. А сега месеците станаха тъй странни — на село времето е някак по-щедро, необятно, то тече по-бързо, без ориентири.

И какво толкова получих? Какво благоволиха да ми дадат. Какво можеха да ми доверят?

Ла Глоар умря вчера и аз ще заема мястото му. Отначало бях празен, трябваше много да наваксвам. Все пак най-разпространеното нещо си остава срамът.

Но какво исках да изследвам, какво исках да науча, защо да се мъча да бъда като тях — без предразсъдъци, трябва ли непременно човек да стигне дотук, само дотук?

Той си спомни онзи ден, танца на птиците във въздуха и всичките крачки, които бе извървял по този прекалено познат път тегнеха сега на краката му и той изведнъж се почувствува толкова тежък от многократно извървяния път: защо човек прахосва толкова много време, за да се отдалечи от началото; защо останах в онази къща на високия бряг — а сега трябва да я напусна, за да заживея сред златото на Ла Глоар.

Къщата. Градината. Зад нея високият скалист бряг и морето. Къде ли е Анжел, се питаше той, накъде замина в тази несигурна, танцуваща по вълните лодка?

Златната решетка на вратата остана зад гърба му, той слезе по пътеката и стигна до брега, до влажните камъни, до свежия им дъх и ресните им от нежна пяна.

Вече нямаше никакви следи от заминаването на Анжел. Само няколко камъка, почернели от запалването на пусковата установка, личаха все още. Той машинално вдигна поглед нагоре и остана вцепенен.

Трите деца тичаха с всичка сила по ръба на скалата. Силуетите им изглеждаха смалени от разстоянието и ъгъла на наблюдение. Те тичаха сякаш по равна повърхност, без да ги е грижа за камъните, които се къртеха и падаха изпод краката им, невъзмутими пред близостта на пропастта, сякаш бяха полудели. Едно погрешно движение и щяха да паднат. Една погрешна стъпка и щяха да паднат, окървавени в краката му.

Пътеката на митничарите, по която те тичаха, малко по-далеч рязко прекъсваше, но никое от тях не даваше признаци, че се готви да спре. Сигурно бяха забравили за това място.

Жакмор стисна юмруци. Да извика, но тогава има опасност да паднат. Те не можеха да видят пукнатината, която прекъсваше пътеката, както я виждаше той оттук.

Много късно. Ситроен пръв достигна до нея. Юмруците на Жакмор бяха съвсем бели и той изстена. Децата се обърнаха към него и го видяха. След това се хвърлиха в празното пространство и описвайки остра дъга във въздуха, кацнаха при него. Те чуруликаха и се смееха като едномесечни лястовичета.

— Видя ли ни, чичо Жакмор? — попита Ситроен. — Но нали няма да кажеш.

— Правехме се, че не знаем да летим — обясни Ноел.

— Нали е много интересно — каза Жоел. Искаш ли да играеш с нас?

Сега той разбираше.

— Вие ли бяхте онзи ден с птиците? — попита той.

— Да — каза Ситроен. — Видяхме те, знаеш ли. Но се опитвахме да летим много бърже, затова не спряхме. И после, нали знаеш, че не казваме на никого. Чакаме да се научим съвсем добре и да изненадаме мама.

Да изненадате мама. А каква изненада ви приготвя тя. Това вече променя всичко.

При това положение тя не бива… Трябва да знае. Да ги затваря при тези условия… Трябва да направя нещо… не мога да приема… остава ми един ден… все още не съм в лодката.

— Идете да си играете, деца — каза той. — Трябва да видя майка ви.

Те полетяха ниско над вълните, започнаха да се гонят, върнаха се при него, за да го изпратят, помогнаха му да се изкачи по най-високите скали. За няколко секунди бе горе и с решителна крачка се запъти към къщата.