Борис Виан
Сърца за изтръгване (56)

XVII

Следобед дърварите дойдоха. Те носеха много железни инструменти: игли, куки и мангали. Жакмор ги видя да идват: той се връщаше от разходка, спря се и им направи път. Бяха петима и между другото бяха взели със себе си и две мършави и рахитични чирачета, едното на десетина години, другото по-голямо, с черна превръзка на лявото око и смешно изкривен крак.

Единият от тях му кимна; този, с когото Жакмор се бе пазарил; накрая те се бяха съгласили с определените от Клемантин условия: половината дървен материал за тях, другата половина за стопанката. За нарязването и подреждането на дървата, ако тя пожелаеше това, щяха да им платят отделно.

Жакмор вървеше със свито сърце. Не че го възпираше някаква сантименталност, той се бе родил направо възрастен и без детски спомени, но обичаше дърветата заради красотата им, заради предполагаемата им функционалност и хаотичното им еднообразие. Той ги чувствуваше прекалено близки и затова не му бе нужно да им говори, или да им посвещава оди, но обичаше зелените слънчеви отблясъци по лъскавите им листа, красивите игри на светлосенките в листака, живото шумолене на клоните, прохладата край тях след топъл ден. Той обичаше острите листа на драцените, грапавите стъбла на дебелите тантурести палми, гладките свежи клони на евкалиптите, подобни на високи, непохватни момичета, израснали преждевременно, които несръчно са се накичили с позеленели евтини медни украшения и са излели върху главата си целия парфюм на майка си. Той се възхищаваше на боровете, сурови на вид, но готови при най-лекия полъх да пръснат дъхави зрънца смола. Обичаше също и нескопосаните дъбове, които приличаха на едри чорлави кучета. Обичаше дърветата. Всяко си имаше своя физиономия, свои нрави и наклонности, но всички бяха симпатични. Въпреки това удивителната майчина любов на Клемантин оправдаваше унищожаването им.

Дърварите спряха по средата на моравата и оставиха инструментите си на земята. След туй двама от тях взеха кирки и започнаха да копаят, а чираците изхвърляха пръстта с лопати, по-високи от самите тях. Окопът бързо се оформи. Жакмор се бе върнал назад и предпазливо наблюдаваше работата им. Чираците, трупаха пръстта пред окопа и я отъпкваха, за да се получи нисък и здрав насип.

Когато работниците прецениха, че окопът е достатъчно дълбок, те престанаха да копаят и излязоха от него. С бавните си движения и черно-кафявите си дрехи те приличаха на бръмбари, които заравят яйцата си. Чираците продължаваха да изхвърлят пръстта и да я утъпкват. Бяха потни и странно разгорещени. От време на време всеки един от тях получаваше за насърчение по един шамар по тила. През това време останалите трима, които се бяха запътили към вратата с позлатена решетка, се връщаха, влачейки една ръчна количка, в която бяха наредени еднометрови дървета. Те спряха грубата количка близо до окопа. След това започнаха да нареждат дърветата напреко върху насипите от утъпкана пръст, които бяха подготвили чираците. Подреждаха ги внимателно, като удряха силно края на всяко дърво с чук, за да се притисне към другите. Когато заслонът беше готов, те взеха лопати и покриха дърветата с пръст. Жакмор повика един от чираците и той се приближи.

— Какво правят? — попита Жакмор и го ритна под коляното, въпреки че изпитваше отвращение към подобни действия.

— Това е заслончето — рече чиракът, като пазеше лицето си. След това той избяга при другарите си, които не го пренебрегнаха при раздаването.

Денят беше облачен и оловното небе хвърляше неприятна, бледа светлина. На Жакмор му стана малко хладно, но реши да остане, защото му се щеше да види всичко.

Окопът беше готов. Петимата се вмъкнаха един по един по леко наклонената дъска, сложена в единия му край. Побраха се всички. Чираците не направиха дори опит да ги последват, защото предварително знаеха как ще свърши това.

Дърварите излязоха от скривалището и взеха от купчината инструменти няколко шиша и куки. Чираците се въртяха около мангалите и духаха жаравата с все сила. По заповед на шефа те вдигнаха тежките нажежени мангали и ги понесоха след дърварите към първото дърво. Жакмор се чувствуваше все по-неспокоен. Всичко това му напомняше деня, в който разпънаха на кръст развратния жребец.

Първият мангал бе поставен до една фурма, висока десетина метра, дърварите напъхаха инструментите си в жарта. Вторият мангал бе поставен по същия начин до съседния евкалипт. Чираците раздухваха вече жарта с помощта на големи кожени духала, върху които скачаха. През това време шефът на групата внимателно залепваше ухото си тук и там по дънера на фурмата. Изведнъж той се спря и постави знак с червена боя върху кората. Най-якият от четиримата дървари извади от огъня своята кука; бе по-скоро стрела, отколкото истинска кука. Стоманеното й острие беше светлочервено, от него се издигаше дим, който се смесваше с тежкия въздух. Той се засили и с рязко движение заби нажеженото желязо в дънера, точно по средата на червения знак. Чираците вече бяха отнесли тичешком мангала и един от другите дървари направи същото с евкалиптовото дърво. И двамата, веднага щом белязаха дърветата, побягнаха към окопа. Чираците бяха се сгушили близо до мангалите на входа му.

Листата на фурмата потрепериха отначало леко, след това все по-силно. Жакмор стисна зъби. Чу се писък, толкова силен и толкова пронизителен, че Жакмор трябваше да си запуши ушите. Дървото се заклати и при всяко поклащане ритъмът на писъците се усилваше. Земята около корена се пропука и разтвори. Писъкът шибаше въздуха, раздираше тъпанчетата, ечеше из цялата градина и сякаш се отразяваше в ниските облаци и се връщаше по-силен. В миг коренът се откъсна от земята и дървото се стовари по дължина по посока на заслона. Сега то скачаше в лудешки танц по земята и бавно се приближаваше до заслона, надавайки невъобразими викове. След няколко секунди Жакмор усети, че земята отново се разтресе. Евкалиптът също падна. Той не викаше, но пъшкаше като полудял ковашки мях и посребрените му клони се извиваха край него, оряха дълбоко земята в стремежа си да достигнат до укритието. Фурмата в този момент достигна до дървения таван на скривалището и започна да го удря със силни конвулсивни движения, но виковете й ставаха все по-немощни и ритъмът им се забавяше все повече и повече. Евкалиптът бе по-крехък и замря пръв. Само листата му, напомнящи оголени ножове, все още потръпваха. Дърварите излязоха от заслона. Фурмата направи последно усилие. Но човекът, който тя искаше да удари, рязко отскочи и злобно удари дървото с брадвата си. Всичко замлъкна. Само бавни тръпки преминаваха все още по сивия дънер на падналото дърво. И преди още те да замрат, дърварите вече се насочваха към другите дървета.

Жакмор ги гледаше като обезумял, с неподвижен поглед, краката му сякаш се бяха сраснали със земята, а главата му кънтеше.

Когато нажеженото желязо за трети път промуши нежното дърво, той не можа да издържи и избяга към брега. Той тичаше, тичаше, а въздухът край него трептеше от гневните и болезнени викове на закланите дървета.