Борис Виан
Сърца за изтръгване (54)

XV

Жоел отиде при братчетата си, чувствуваше се малко обиден. Те копаеха с лопатки в ръка и не му обръщаха внимание. Ноел попита Ситроен:

— Мислиш ли, че пак ще намерим от сините?

Жоел вдигна любопитно глава.

— Не — каза Ситроен. — Казах ти, че това е голяма рядкост. Намират се веднъж на петстотин милиона.

— Това е шега — реши Жоел и продължи настървено да работи.

— Жалко, че е изял своя — рече Ситроен, — иначе ние също щяхме да летим.

— За щастие си беше неговият — каза Ноел. — На мен щеше да ми бъде неприятно, моят да изчезне.

Той прегърна плюшеното си мече.

— Мой Дамузо! — каза нежно той.

Жоел, упорито свел поглед, нападна с лопатата една скална жилка.

При споменаването на мечето сърцето му трепна. Къде беше неговото? Той не искаше да вдига глава, но очите му започнаха да шарят.

— Не изглежда доволен — каза Ноел.

— Не беше ли хубав сиропът? — попита иронично Ситроен.

Жоел не отговори.

— Още мирише лошо — рече Ноел. — Не е чудно, че Поарогал си е отишъл.

Жоел знаеше, че ако отговори, гласът му щеше да трепери и затова замълча. Очите му се премрежваха все повече и повече, не можеше да вижда добре, но се съсредоточи върху камъните. Изведнъж забрави мечето, братята си и всичко наоколо.

Един прекрасен гол охлюв с приказен кобалтовосин цвят пълзеше бавно по камъчетата в дъното на дупката. Той го погледна и дъхът му спря. С треперещи пръсти го хвана и деликатно го поднесе към устата си. Подигравките на братята му достигаха вече до него през мъгла от щастие.

Той излапа синия охлюв и стана.

— Много добре знам, че вие сте го скрили — каза той със сигурност в гласа.

— Не сме ние — рече Ситроен. — То самичко се качи горе, защото не искаше да стои при татко си, който мирише толкова лошо.

— Нищо, ще отида да си го взема.

Той веднага откри на няколко метра от дървото стълбата и самото дърво, на което бяха качили Поарогал, които удобно си седеше между два клона и спокойно разговаряше с един кълвач.

Сега вече трябваше да политне. Той решително разпери ръце и заудря въздуха с длани. Така беше казал Ситроен.

Когато петите му прелетяха под носа на Ноел, последният хвана Ситроен за ръка.

— Той е намерил… — прошепна Ноел.

— Да — каза Ситроен, — това доказва, че съм прав.

Кълвачът не помръдна, когато Жоел удобно се настани до мечето и повика братята си.

— Хайде, елате и вие — покани ги подигравателно той.

— Не искам — рече Ситроен. — Не е интересно.

— Интересно е — каза Жоел. — Нали? — попита той кълвача.

— Много е интересно — потвърди кълвачът. — Знаете ли, че в лехата с перуниките има сини охлюви, колкото си искате.

— О! — каза Ситроен. — И без това щях да си намеря. Поне можех да боядисам някой охлюв със синя боя.

Той се запъти към лехата, а Ноел тръгна след него. По пътя Жоел ги настигна. Беше оставил Поарогал на дървото.

— Ще излапаме много — каза той. — Така ще можем да летим нависоко.

— Един стига — рече Ситроен.

Когато Клемантин излезе, тя забеляза стълбата. Затича, за да види всичко по-отблизо. Видя дървото. И на него, удобно настанен, Поарогал.

Тя се хвана за сърцето и хукна из градината, като призоваваше с викове децата си.