Борис Виан
Сърца за изтръгване (47)

VIII

135 апруст

Когато Жакмор отвори вратата, Ла Глоар вече се обличаше. Беше се изкъпал в масивната златна вана, беше окачил работните си дрехи и обличаше един прекрасен халат от златоткан брокат. Злато имаше навсякъде, сякаш цялата тази стара къщичка бе излята от злато. Златото преливаше отвсякъде, от посудата, столовете, масите, всичко бе жълто и блестящо. Тази гледка бе учудила Жакмор първия път, когато я видя, но сега той бе равнодушен към нея, както и към всичко извън манията му, той дори не я забелязваше.

Ла Глоар го поздрави и се учуди, че го вижда в такова състояние.

— Бих се — рече Жакмор. — На представлението на свещеника. Всички се биха. Той също, но непочтено. Затова, и другите се включиха.

— Добре, че си си намерил оправдание — каза Ла Глоар.

Жакмор вдигна рамене.

— Аз… — измънка той. — Хммм… Малко ме е срам, защото и аз се бих, възползувах се от това, че ще дойда при вас, нося сухо…

Той му даде няколко златни монети.

— То се знае… — прошепна горчиво Ла Глоар. — Бързичко свикнахте. Но оправете си малко дрехите. Не се тревожете. Приемам срама ви.

— Благодаря ви. А сега да продължим нашия сеанс.

Ла Глоар пусна монетите в една паница за салата от позлатено сребро и мълчаливо се излегна на ниското легло в дъното на стаята. Жакмор отиде да седне до него.

— Разказвайте — рече той. — Отпуснете се и разказвайте. Бяхме стигнали до онзи случай в училище, когато сте откраднали една топка.

Ла Глоар прекара ръка по челото си и започна да говори. Но Жакмор не се заслуша веднага, беше много озадачен. Стори му се, че в момента, когато старецът сложи ръка на челото си, през нея той видя трескавия и подвижен поглед на своя пациент, а може би само си въобразяваше.