Борис Виан
Сърца за изтръгване (42)

III

73 феврюин

 

Към селото, по пътя прашен,

Жакмор угрижено вървеше.

Поостарял той вече беше

и угризенията страшни

за съвестта му бяха бич.

Бе празен той, защото

не се напълни с нищо ново.

А бе небето от олово.

Бе мокро, кално бе отново.

Писна птица. „По дяволите! — каза Жакмор. — Смути ме. А всичко започна много добре. Отсега нататък ще говоря за себе си само в трето лице. Това ме вдъхновява.“ Той вървеше, все вървеше. През зимата храсталаците от двете страни на пътя се бяха напълнили с патенцата на патенцата (които са децата на патетата, както джентълменчетата са децата на джентълмените). Наблъскани в глогиновите храсти, всички тези малки се почесваха с клюнове по коремчетата и перушината им хвърчеше като изкуствен сняг. Канавките край пътя бяха пълни със зеленясала вода и жаби, които се наслаждаваха на хубавата влага в очакване на сухия юлиември.

„Бях измамен — продължи Жакмор. — Този край ме измами. Когато пристигнах, бях млад психиатър, изпълнен с жар, а сега, сега съм млад психиатър, но без всякакъв жар. Разликата е наистина огромна. И всичко заради това скапано село. Това смрадливо село. Първия пазар на старците, който видях. Сега не ми пука за пазара на старците, удрям с отвращение чирачетата и вече малтретирах Ла Глоар, защото иначе щях да навредя на себе си. Но вече край на тия работи. Ще започна яко да работя.“ Тъй си говореше Жакмор. Какви ли не неща се въртят в главите на хората, просто да не повярваш.

Пътят стенеше под краката на Жакмор. Джвакаше, плякаше, шльопаше, хлипаше. Гарвани цветисто грачеха в небето, но нищо не се чуваше, защото вятърът отнасяше звука в друга посока.

Защо няма тук рибари, си помисли изведнъж Жакмор. Все пак морето е много наблизо и е пълно с раци и вкусни риби. Тогава? Тогава? Тогава? Тогава?

Тогава причината е, че няма пристанище. И той благосклонно се усмихна на себе си, очарован, че бе открил причината.

Зад един храст едра кафява крава си подаваше главата. Той се приближи, за да й каже добър ден; тя гледаше на другата страна и той я повика. Когато беше съвсем близо, забеляза, че това бе отрязана глава, набита на кол; без съмнение наказана крава. Табелката беше паднала в един ров. Жакмор я вдигна и зачете една смесица от кал и букви. Следващият — петно — път — петно — ще дадеш — петно — повече мляко — петно. — Петно. Петно. Петно.

Той с досада поклати глава. Не можа да им свикне. Чирачетата как да е… Но животните. Захвърли табелата. Летящите твари бяха изкълвали очите и носа на кравата и тя сякаш бе болна от рак и се присмиваше на болестта си.

Пак нещо за Ла Глоар. Пак върху неговата глава ще падне. А той ще получи злато. Ненужно злато е, щом нищо не може да се купи с него. Следователно то е единственото ценно нещо. След като е безценно.

Така, вървейки със достойнство,

тъй както мислеше, откри

той аргументите добри

за истинската стойност на златото.

Я виж ти, си каза Жакмор. Отново влизам в първоначалната си форма. Въпреки, че за съжаление това няма практическа стойност, защото Ла Глоар по дефиниция е поставен в такова положение, че златото му не върви. И освен това, пука ми за това злато, поне изминах още сто метра.

Селото се показа. Лодката плуваше напред-назад и Ла Глоар дебнеше боклуците. Жакмор го повика. Когато лодката се приближи съвсем, той скочи в нея.

— Е? — каза весело той. — Какво ново?

— Нищо — отговори Ла Глоар.

Жакмор усети как в главата му се оформяше една задна мисъл, която той носеше от сутринта.

— Я ми кажете, може ли да отидем у вас? Искам да ви задам няколко въпроса — предложи той.

— Ами добре — отвърна Ла Глоар. — Защо не. Да отидем. Щом искате.

Той скочи в реката, сякаш изхвърлен от пружина. Пухтейки, се приближи до един боклук, който плуваше, и ловко го захапа. Беше мъничка ръка. Изцапана с мастило. Той се качи в лодката.

— Я виж ти — рече той, като я разглеждаше. — Хлапето на Шарл пак не си е написало домашното.