Борис Виан
Сърца за изтръгване (36)

XV

27 юнли (по-късно)

 

Прислужницата на налбантина, която се казваше Неруж, спеше на таванчето над работилницата заедно със сегашния чирак. Чираците често умираха, но тя беше здрава, издържаше на работа, издържаше на всичко, особено откакто налбантинът вече не нахлуваше като придошла река в кревата й. Колкото до чирака, и дума не можеше да става за подобно нещо. Както беше изнемощял като жалка дрипа, изобщо не ставаше за тая работа. Само спеше. В този момент обаче той не спеше. Беше в ковачницата и поддържаше огъня. Жакмор го видя, когато влизаше в изпоцапаната със сажди работилница. Явно прислужницата никога не смогваше да почисти.

— Добър ден, чирако — каза Жакмор.

Чиракът измърмори едно добър ден и вдигна ръка пред лицето си, защото беше нещо обичайно посетителят весело да го цапне по мутрата, когато минава покрай него: той удряше по железарията си и беше съвсем естествено него също да го удрят.

— Шефът ти го няма — каза със сигурност Жакмор.

— Няма го — отвърна чиракът.

— Тогава си отивам — каза Жакмор.

Той излезе, зави вляво, заобиколи къщата. Изкачи се по дървената външна стълба и се намери в един мрачен коридор, покрит с дъски. Вдясно под чупката на тавана беше стаята на Неруж. Отпред имаше една висока врата — това бе стаята на господаря, която заемаше три четвърти от етажа, — съседна на тази на прислужницата, свързваше ги дясната стена на господарската стая, просто, но практично разположение.

Жакмор влезе, без да чука. Момичето беше седнало на леглото и четеше вестник отпреди седем години. Новините твърде бавно идваха в това село.

— Е, какво — запита психиатърът. — Ограмотяваме ли се?

Тя го погледна ни лук яла, ни лук мирисала.

— Да чета поне имам право — каза агресивно Неруж.

Жакмор си помисли колко е трудно да се работи със селяни.

Стаята на Неруж беше доста мизерна. Подът беше покрит с рендосани дъски, стените бяха варосани, по тавана личаха гредите и напречните летви, които държаха плочите на покрива. Имаше доста прах. Единствените мебели бяха легло и маса, на която имаше ведро с вода и то явно задоволяваше всичките й хигиенни нужди. В ъгъла — един сандък за малкото лични вещи на прислужницата.

Тази монашеска скромност възбуждаше Жакмор и разпалваше атеистичното му сладострастие, жаждата му за тази грубовата плът.

Той седна до нея на желязното легло, то проскърца… Другаде просто нямаше къде да седне.

— Какво добро си извършила последния път — попита той.

— Амчи, нищо — отвърна тя.

Тя продължи да чете и след като прочете цялата страница, сгъна вестника и го постави под възглавницата.

— Съблечи се и легни на леглото — каза Жакмор.

— Че как така — рече момичето, — ами ако шефа се върне, ще трябва да се облека, за да му дам да яде.

— Сега той няма да яде — заяви Жакмор. — И освен това него го няма, той е при шивачката.

— Значи после сигурно ще се прибере — каза тя.

Но като поразмисли, добави:

— Но пък ще бъдем спокойни.

— Защо? — попита Жакмор.

— Така е винаги, когато се връща оттам — каза момичето. — Но защо искате да се съблека.

— Това е необходимо условие за всяка добра психоанализа… — каза педантично Жакмор.

Тя се изчерви. Ръката й стискаше малката остра якичка.

— Оо!… — каза тя, като наведе поглед. — Даже господарят никога не е дръзвал да го прави с мен.

Жакмор смръщи вежди. Какво ли беше разбрала? И как да си го поиска?

— Хм… — прошепна тя. — Не знам дали съм достатъчно чиста за това… сигурно няма да ви хареса…

Психиатърът се досети. Ще е нужен завоалиран език.

— Психоанализата… — започна той.

— Чакайте… прошепна тя. — Не сега.

Стаята се осветяваше от една капандура. Тя стана, взе от сандъка едно старо перде и го закрепи на правоъгълното прозорче. Малко светлина се процеждаше през синкавия плат и стаичката заприлича на пещера.

— Леглото ще скърца — каза Жакмор, след като реши да я психоанализира по-късно. — По-добре да сложим сламеника на земята.

— Да — рече възбудено тя.

Той усещаше как стаята се изпълваше с нейната миризма на пот. Тя сигурно беше мокра. Нямаше да бъде неприятно.