Борис Виан
Сърца за изтръгване (25)

IV

8 май

 

Следващият ден бе сряда и Жакмор, отивайки в селото, не мина по главната улица и през площада, където ставаше пазарът на старците. Той сви встрани, преди да стигне до тълпата, по една пътека зад къщите, която бе обрасла с треволяци — парещи и мъхести, наричани от селяните копривлек.

Котките лениво се печаха по тухлените огради и по первазите на прозорците. Всичко бе спокойно и мъртво. Психиатърът, въпреки скуката, която непрекъснато му тежеше, беше спокоен и усещаше, че поне на клетъчно ниво живее.

Той знаеше, че малко по-нататък потокът завива наляво. Затова не бе учуден, че пътеката завива под същия ъгъл, факт, който го наведе на мисълта, че дворовете на фермите имат еднаква дълбочина.

На няколко десетки метра пред него група хора сякаш вършеха някаква сложна работа. Докато се приближаваше до мястото, чу пронизителен вик. Вик на болка и учудване и същевременно злоба, примесена с леко примирение.

Крачките му се ускориха, пулсът също. Селяни разпъваха на кръст един кон върху груба дъбова врата. Жакмор се приближи. Шест души притискаха животното към вратата. Други двама приковаваха предния му ляв крак. Пиронът вече пробиваше крака над копитото — един огромен дюлгерски пирон с лъскава главичка. Кръв се стичаше по кафявата кожа. Ето откъде идеше болезненият вик, дочут от Жакмор.

Селяните продължаваха, без да се интересуват от психиатъра, като че ли той бе някъде много далече, например на Островите. Само конят го погледна с кафявите си очи, от които капеха сълзи, и откри дългите си зъби, сякаш в кисела извинителна усмивка.

— Какво е направил? — попита внимателно Жакмор.

Един от насъбралите се зрители му отвърна невъзмутимо:

— Това е жребец разплодник. Съгрешил е.

— Не е толкова страшно — каза Жакмор.

Събеседникът му се изплю, без да му отговори. Сега ковяха десния крак на жребеца и Жакмор потръпна, като видя как острието на гвоздея се заби с един удар на чука в посърналата от ужас конска кожа. Както преди малко, конят нададе къс, ужасен вик. Плешките му изпукаха от силата, с която палачите го притискаха към вратата. Коленете му бяха леко прегънати. Предните му крака образуваха остър ъгъл, който обхващаше изразителната му глава. Вече се появяваха първите мухи, които топваха крачетата си в кръвта около пироните, възбудени от миризмата й. Тези, които държаха задните крака, ги раздалечиха и опряха копитата от двете страни на прага. Жакмор, стъписан, не изпускаше нито една подробност от операцията. Той усещаше в гърлото си нещо остро, като бръснарско ножче, и с голямо усилие го преглътна. Коремът на жребеца потръпваше и обемистият му член сякаш се сви и прибра в кожата.

От другата страна на пътеката се дочуха гласове. Приближаваха се двама мъже, които Жакмор не бе забелязал, един възрастен и един младеж. Възрастният вървеше с ръце в джобовете. Беше огромен и космат, с голи ръце и жарсена фланелка, с червеникава кожена престилка, която го шляпаше по краката. Младият, окаян болнав чирак, мъкнеше един метален съд, пълен с жар, от който се подаваше дръжката на една загрята до червено кука.

— Ето ковача… — каза някой.

— Наистина — не можа да се въздържи да не забележи полугласно Жакмор. — Вие сте строги с животните.

— Това не е животно, а разплоден жребец — отвърна един селянин.

— Нищо страшно не е направил.

— Беше свободен — каза човекът. — Кой го караше да съгрешава.

— Но това му е задължението — възрази Жакмор.

Чиракът остави съда на земята и раздуха въглените. Майсторът ги поразрови малко с куката и като прецени, че тя е готова, я измъкна и се обърна към жребеца.

Жакмор се извърна, запуши с юмруци ушите си и избяга. Той тичаше несръчно, защото ръцете му бяха прилепени до главата и викаше, за да не чува отчаяните стонове на коня. Спря, когато бе стигнал площадчето близо до църквата. Отпусна тежко ръце край тялото си. Мина по едно леко дървено мостче, под което червеният поток течеше сякаш без вълни, неподвижно. Малко по-надолу Ла Глоар плуваше задъхан, носейки в уста към лодката едно белезникаво парче месо, което се скапваше между зъбите му.