Борис Виан
Сърца за изтръгване (24)

III

Прислужницата се показа.

— Викате ли ме? — попита тя.

— Вземи тези тримата, подсуши ги и ги сложи да спят — каза Клемантин и се вгледа в нея. — Имаш доста лош вид.

— А — рече другата, — така ли смята госпожата?

— Продължаваш ли да спиш с Жакмор? — попита Клемантин.

— Да — отвърна прислужницата.

— И какво толкова ти прави?

— О — каза прислужницата, — качва ми се.

— А задава ли ти въпроси?

— Да — рече прислужницата, — още преди да съм се усетила, започва да ме разпитва.

— Не му отговаряй никога — каза Клемантин — и недей повече да спиш с него.

— Да, ама непрекъснато ми се иска — отвърна момичето.

— Отвращаваш ме. Добре ще се наредиш, ако ти направи дете.

— Все още не е станало.

— Често става — прошепна Клемантин, потръпвайки. — В края на краищата добре ще направиш, да не спиш с него. Това е толкова гадно.

— Амчи, аз нищо гадно не виждам. Поне така, както го правим.

— Марш оттук — каза Клемантин.

Кюблан взе трите деца и излезе.

Клемантин си отиде в стаята. Съблече се, направи си фрикция с одеколон, проми раната на лицето си и легна по гръб на земята, за да си направи гимнастика.

После се прехвърли на леглото. Следващия път ще им даде да сучат навреме. Не е хубаво за бебетата да чакат така. Те трябва да ядат навреме. Останалото няма значение.

Анжел се търкаляше в леглото си в пълно отчаяние и щом чу трите почуквания по вратата, вдигна очи.

— Да! — каза той.

Жакмор влезе и заяви:

— То се знае, все тъй мързелувате…

— Все тъй — отговори Анжел.

— Добре ли сте? — попита психиатърът.

— Добре съм — каза Анжел. — Имам треска.

— Я да видим.

Приближи се и хвана китката му.

— Наистина — съгласи се той и седна на леглото.

— Мръднете си краката.

Анжел се премести на другия край на леглото, Жакмор се настани и започна да си глади брадата.

— Какво пак сте направили? — попита той.

— Много добре го знаете — каза Анжел.

— Потърсихте жена?

— Намерих.

— И спахте ли с нея?

— Не мога — отвърна Анжел. — Щом легнем, и ме хваща треска.

— Клемантин не ви ли ще повече? — попита Жакмор.

— Не — каза Анжел. — От другите получавам треска.

— Имате нечиста съвест — забеляза Жакмор.

Анжел хитро се усмихна.

— Не ви хареса, когато онзи ден ви го казах — забеляза той.

— Ами — каза Жакмор, — не са приятни тези работи… още повече когато човек изобщо няма съвест.

Анжел не отговори. Явно не беше добре. Бе разкопчал яката на ризата си и жадно вдишваше майския въздух.

— Преди малко видях жена ви — продължи Жакмор, за да го поразсее малко. — Децата дяволски бързо растат. Ситроен вече стои прав.

— Бедничкият — каза Анжел. — На тази възраст… ще му се изкривят крачетата.

— Не е така — възрази Жакмор. — Щом стои прав, значи, че краката вече го носят.

— Нека оставим природата да върши своето — промълви Анжел.

— Жена ви ме праща при ковача, не се ли страхувате, че ги възпитава малко сурово.

— Не мога нищо да кажа — отвърна Анжел. — Тя се е мъчила, не аз. Това й дава известни права.

— Не съм съгласен — възрази Жакмор, — че едно толкова ненужно нещо като страданието, може да даде каквито и да е права на когото и да е, за каквото и да е.

— Наистина ли се отнася зле с тях? — попита Анжел, сякаш не чул предишната реплика.

— Не — рече Жакмор. — Тя е по-сурова със себе си. Но и това не е причина. Това е просто неискреност или нещо от този род.

— Мисля, че ги обича — каза Анжел.

— Мм… да… — отговори Жакмор.

Анжел млъкна. Не беше добре, това се виждаше.

— Би трябвало да намерите отдушник — каза Жакмор, — занимавайте се с ветроходство.

— Нямам лодка… — отговори Анжел.

— Направете си.

— Това е идея — измърмори Анжел.

Жакмор млъкна и стана.

— Отивам да доведа ковача — каза той. — Щом тя го иска.

— Идете утре — каза Анжел. — Оставете му още един ден на бедното детенце.

Жакмор поклати глава.

— Не знам — рече той. — Ако сте против, защо не го кажете?

— Аз съм в неизгодно положение — отвърна Анжел. — И после мисля, че тя има право. Все пак тя е майката.

Жакмор вдигна рамене и излезе. Широката, покрита с плочки стълба трепереше под бързите му крачки. Той прекоси хола и излезе. Пролетта бе изпълнила земята с хиляди чудеса и те с малките си разноцветни експлозии вдигаха по тревата пламъчета като шарени парцалчета по раздраното сукно на билярдна маса.