Борис Виан
Сърца за изтръгване (23)

II

Тримата мърльовци препускаха на четири крака из стаята, където ги затваряха, преди да ги накърмят в три часа. Те вече започваха да отвикват да спят по двадесет и четири часа и се забавляваха с пълзене. Ноел и Жоел крещяха, а Ситроен обикаляше кръглата ниска масичка бавно и с повече достойнство.

Жакмор ги гледаше. Сега, когато бяха придобили по-човешки вид и не приличаха вече на червейчета, той ги наобикаляше все по-често. Благодарение на добрия климат и на грижите те бяха смайващо добре развити за възрастта си. Първите две имаха прави светлоруси коси. Третото беше къдраво, кестеняво и както в деня на раждането си изглеждаше с една година по-голямо от братята си.

Разбира се, те се и лигавеха. Навсякъде, където се бяха спирали по килима, личеше по едно мокро петно, което в първия момент биваше свързано с виновника чрез дълъг, крехък и блестящ конец.

Жакмор наблюдаваше Ситроен. Той, забил нос в земята, изразходваше последната си порция енергия. След това движенията му станаха по-бавни и той седна. Погледът му се вдигна към масичката.

— За какво мислиш? — попита Жакмор.

— Баеее!… — каза Ситроен.

Той протегна ръка към масичката. Много далече. Приближи се седнешком, както си беше, и като хвана смело ръба й с пръсти, се изправи.

— Спечели — каза Жакмор. — Точно така се действува.

— О, баеее — отговори Ситроен, пусна масичката и падна изведнъж на задничето си; изглеждаше учуден.

— Ето — рече Жакмор, — не трябваше да се пускаш. Много е просто. След седем години ще получиш първото си причастие, след двадесет ще си завършил образованието си и пет години след това ще се ожениш.

Ситроен поклати глава с не много убеден вид и бързо се изправи отново.

— Добре — каза в заключение Жакмор. — Трябва да се обадим на обущаря или ковача. Тук децата се възпитават много строго — да знаеш. Пък нали и конете ги подковават и те се чувствуват добре. Впрочем, както реши майка ти.

Той се протегна. Какъв живот, а няма и кого да психоанализира. Слугинята все още не се поддаваше — никакъв напредък.

— Аз ще ви заведа, гълъбчета — каза той. — Тъкмо от няколко седмици не съм стъпвал в селото.

Сега Ситроен обикаляше около масичката, но прав.

— Ти бързо се учиш, а — продължи Жакмор. — По всичко личи, че ще изпревариш моята програма. В края на краищата ще имам с кого да се разхождам.

Жоел и Ноел започнаха да стават неспокойни и Жакмор погледна часовника си.

— Е да, време е. Дори е минало. Но какво да се прави, всеки може да закъснее.

Жоел започна да плаче. Ноел също. Брат им остана неподвижен и ги наблюдаваше хладно.

Беше около три и половина, когато Клемантин дойде. Тя намери Жакмор, седнал на същото място. Той бе невъзмутим и сякаш не чуваше крясъците на близнаците. Седнал на коленете му, Ситроен се забавляваше, като му дърпаше брадата. Той също бе невъзмутим.

— Най-после! — възкликна Жакмор.

Левият крачол на панталона й беше съвсем съдран. Тя имаше широка драскотина на скулата.

— Както виждам, добре сте се забавлявали — каза той.

— Не съвсем лошо — отговори хладно тя. — А вие?

Спокойният й тон контрастираше с физическата възбуденост, която все още се долавяше в движенията й.

— Каква шумотевица — забеляза тя. След минута.

— Ами — каза Жакмор, — жадни са. Имат нужда от вас, също както и вашите камъни.

— Не можах да дойда по-бързо — отвърна тя. — Ще взема първо най-послушния.

Тя взе Ситроен от коленете на психиатъра и го сложи във втория фотьойл. Жакмор се извърна дискретно, смущаваше се от разголената й гърда, заради мрежата от сини венички върху съвсем бялата кожа. Между другото му се струваше, че сученето не е истинското предназначение на гърдата.

— Знаете ли, че той вече ходи… — продължи психиатърът.

Тя подскочи и в движението си извади зърното от устата на бебето… Детето тихо зачака.

— Ходи ли?

Тя го остави на земята.

— Хайде! Върви!…

Ситроен се хвана за панталона й и се изправи. Тя го взе, бе леко разстроена.

Жоел и Ноел се приближаваха на четири крака, крещейки.

— А те? — попита тя.

— Те не — каза психиатърът.

— Добре — отвърна тя.

— Изглежда, че ви смущава фактът, че той ходи? — подсказа Жакмор.

— О! — прошепна Клемантин, — засега няма да отидат далеч, пиленцата ми.

Ситроен беше свършил. Тя хвана Жоел и Ноел за ризките и ги намести.

Жакмор стана.

— Значи всъщност вие още ги обичате.

— Изглеждат толкова добрички — отговори Клемантин. — Пък и имат нужда от мен. Излизате ли?

— Имам нужда да се разсея.

— Минете покрай ковача — каза Клемантин. — За Ситроен.

— Защо държите да бъдат възпитавани като селските деца.

— Защо не — попита сухо Клемантин. — Това пречи ли ви?

— Пречи ми — отговори Жакмор.

— Сноб! — каза Клемантин. — Децата ми ще бъдат като всички останали.

Той излезе от стаята. Ситроен го гледаше и лицето му бе мрачно, приличаше на каменен светец, когото бяха обстрелвали.