Борис Виан
Сърца за изтръгване (16)

XVI

Една сложна мрежа от подпорни и съединителни греди поддържаше шистовата облицовка на яйцевидния кораб. Пред Жакмор се издигаше олтарът от черен гранит със зелени култови предмети. Между две греди, вдясно, амвонът, съвсем нов, издигаше белезникавия си силует с разтворените си капаци.

За пръв път Жакмор виждаше толкова хитроумно построена църква, с яйцевидна форма без каменни колони, без арки и кръстосани островърхи сводове, без барабани и фанфари и без грижа за утрешния ден. Дървени части, сглобени по странен начин, опасваха крепките стени и представляваха носещо скеле. Централните бяха покрити с дълбока резба и Жакмор различи, че са шарени; в тъмнината блестяха само очите на издяланите светци, демони и змии. Вътрешното пространство на църквата беше свободно. Един овален стъклопис под олтара пропущаше отвъдморскосиня светлина. Без него в църквата би било тъмно. От двете страни на олтара два свещника с многобройните си запалени свещички хвърляха трептящи отблясъци и смущаваха мрака със смътното си сияние.

От входа до олтара водеше дебела пътека от слама. Жакмор тръгна по нея. Щом очите му свикнаха със светлината, той забеляза сивия правоъгълник на отворената вдясно зад олтара врата и реши, че тя води към стаята на свещеника.

Той влезе в едно коридорче, пълно с шкафове и разни вещи. В дъното имаше друга врата, оттам се чуваше шептене. Жакмор почука три пъти по дървената ламперия.

— Може ли да вляза? — попита полугласно той.

Разговорът зад вратата спря.

— Влезте! — чу Жакмор.

Той се подчини на поканата и влезе.

Кюрето беше тук и разговаряше с клисаря. Те станаха, виждайки Жакмор.

— Добър ден — каза последният. — Господин свещеникът, без съмнение?

— Добър ден, господине — отвърна кюрето.

Беше възлест черноок човек с изпито лице и дебели черни вежди. Ръцете му бяха сухи и дълги и той ги държеше скръстени, когато разговаряше. Щом се раздвижи, Жакмор забеляза, че леко накуцваше.

— Бих искал да говоря с вас — каза Жакмор.

— Кажете… — отговори свещеникът.

— Става въпрос за кръщене — обясни Жакмор. — В неделя ще можете ли?

— Това ми е занаятът — каза свещеникът. — Всеки върши своето.

— Три близначета се родиха в къщата на височината — обясни Жакмор. — Ноел, Жоел и Ситроен. Трябва всичко да бъде направено за тях в неделя вечер.

— Елате на неделната литургия — каза кюрето, — ще ви кажа часа.

— Но аз никога не ходя на литургия… — възрази Жакмор.

— Още по-добре — каза свещеникът, — ще се забавлявате. Поне ще има един човек, на когото това, което говоря, ще се стори ново.

— Аз съм против религията — отвърна Жакмор. — Без, разбира се, да отричам, че тя може да бъде полезна на село.

Кюрето се подсмихна.

— Полезна!… Религията е лукс — каза той. — Само тези скотове искат да направят от нея нещо полезно.

Той гордо се изправи и започна възбудено да обикаля, накуцвайки из стаята.

— Но аз отказвам да я направя полезна — заяви с категоричен тон той. — Моята религия ще си остане лукс.

— Това, което исках да подчертая — обясни Жакмор, — е, че на село един свещеник може да свърши доста работа. Да насочва грубоватото съзнание на селяка, да му показва грешките, да му отваря очите за прекалено земния му живот, да бъде спирачка за ниските страсти… Не зная дали сте разбрали какво става в селото… Аз, хм… току-що пристигам и не бих искал да бъда съдник, нито да ви шокирам с реакцията си за неща, които ви изглеждат съвсем естествени, защото съществуват отдавна. Но един свещеник например трябва да жигосва от амвона кражбата, да осъжда преждевременните полови връзки между младите, с цел да попречи на безредието и похотливостта да завладеят околията му.

— Енорията му… — поправи го клисарят.

— Енорията му… — каза Жакмор. — Докъде бях стигнал?

— Не знам — отсече кюрето.

— Ето на — каза Жакмор, решавайки се, — този пазар на старците, това е безумие!

— В кой век живеете! — възкликна свещеникът. — Този пазар за старци. Какво ме интересува пазарът на старците, господине. Тези хора страдат… а тези, които страдат на земята, ще получат своето в рая. Между впрочем и самите страдания не са безполезни, но в действителност само причините за тези страдания ме смущават. Безпокойството ми идва от това, че те не страдат в името на бога, господине. Това са скотове. Казах ви го и преди малко. Религията за тях е средство. Прагматични скотове…

Докато говореше, той се оживи и очите му заискриха с топлина.

— Те идват в църквата като господари. От плът и кръв. И знаете ли какво искат от мен? Да помагам на детелината им да расте. Мирът на душата не ги интересува, господине! Те го имат! Имат „Ла Глоар“! Ще се боря докрай и няма да им се дам. Няма да помагам на детелината им да расте. Благодарение на бога… имам верни приятели. Малко са, но ме поддържат.

Той се подсмиваше.

— Елате в неделя, ще видите… ще видите как ще победя материята с помощта на самата материя. Ще поставя тези скотове пред тях самите… Тяхната инерция ще се сблъска с по-голяма инерция. И от удара що се породи безпокойството, което ще ги доведе до религията… до лукса!… До този разкош, на който бог в добротата си им дава право.

— Ами това кръщене? — попита Жакмор. — За неделя след обяд ли ще остане?

— Ще ви кажа часа на излизане от литургията — повтори кюрето.

— Добре — каза Жакмор. — Довиждане, господин свещеник. Възхитих се на вашата църква преди малко. Странна конструкция.

— Странна — потвърди свещеникът с отсъствуващ вид.

Той седна отново, докато Жакмор излизаше, откъдето беше влязъл, изпитвайки лека досада.

— Клемантин ме отегчава с нейните заръки — помисли си на глас той. — Ще бъда доволен, когато децата й пораснат. А и този номер с принудителната литургия…

Свечеряваше се.

— Този номер с принудителната литургия е направо възмутителен!

— Възмутителен — потвърди една голяма черна котка, седнала на отсрещната ограда.

Жакмор я погледна. Котката замърка и присви жълтите си очи, с отвесни браздички.

— Възмутително! — заключи Жакмор и откъсна една цилиндрична и мека тревичка.

След малко се обърна, погледна котката, поколеба се и продължи по пътя си.