Борис Виан
Сърца за изтръгване (13)

XIII

30 август

 

Анжел и Жакмор бяха седнали в големия хладен хол. Прислужницата сновеше и приготвяше питиетата. Тя постави чашите и каната пред Анжел. Прозорците и вратата бяха отворени към градината. От време на време някое насекомо влизаше и шумът от крилата му отекваше във високото помещение. Всичко бе в покой.

Жакмор отвори уста:

— Леглата ще бъдат готови днес в пет часа — каза той.

В такъв случай сигурно са готови — отвърна Анжел. — Сигурно става дума за пет часа сутринта.

— Така ли? — попита Жакмор. — Тогава наистина са готови.

Те млъкнаха и отпиха мълчаливо. Жакмор се поколеба за миг и отново наруши мълчанието.

— Не искам да ви говоря за неща, които не са нови за вас и които навярно ще ви отегчат — каза той, — но това, което видях вчера в селото, ме учуди. Хората тук са странни.

— Странни ли ги намирате! — попита Анжел.

Той беше учтив, но тонът му не показваше особен интерес. Жакмор усети това и реши да се измъкне.

— Да — каза той. — Намирам ги странни. Но предполагам, че техният манталитет ще ми се изясни, когато ги опозная по-добре. В крайна сметка и другаде бих бил така учуден. Аз съм нов.

— Без съмнение — увери го разсеяно Анжел.

Една птица премина като стрела в отрязъка на прозореца. Жакмор я проследи с поглед.

— Естествено — продължи той, сменяйки рязко темата — вие не бихте се съгласили да ви психоанализират?

— Не — каза Анжел. — Това наистина не би ми харесало. Между впрочем не съм и интересен. Аз изпитвам интерес, това е друго.

— Към какво? — попита Жакмор, който полагаше неимоверни усилия, за да поддържа разговора.

— Към всичко и към нищо — отвърна Анжел. — Към живота. Обичам да живея.

— Имате късмет — прошепна Жакмор.

Той изпи на един дъх това, което бе останало в чашата му.

— Вкусно е — забеляза той. — Мога ли да си сипя още?

— Чувствувайте се като у дома си — отвърна Анжел. — Не се стеснявайте.

Отново тишина.

— Ще отида да видя жена ви — каза Жакмор, ставайки. — Сигурно скучае сама.

— Но да — каза Анжел, — разбира се. Минете после да ме вземете, ще изкарам колата и ще отидем за леглата.

— До скоро виждане — каза Жакмор и тръгна към стълбите.

Той дискретно почука на вратата на Клемантин, тя отвърна на почукването и той влезе.

Клемантин лежеше с трите бебета. Двете отдясно, а едното отляво.

— Аз съм — каза Жакмор. — Идвам да видя дали нямате нужда от нещо.

— Нямам — отвърна тя. — Скоро ли ще бъдат готови леглата?

— Сигурно вече са готови — каза Жакмор.

— Как изглеждат? — попита тя.

— Хм… — отговори Жакмор. — Мисля, че ще ги направи малко или много по свой вкус. Двете места по дължина, а третото напряко.

— По-голямо ли? — попита Клемантин.

— Казах му — се задоволи предпазливо да уточни Жакмор.

— Добре ли ви настаниха? — попита Клемантин, след като се позамисли.

— Да. Добре съм — успокои я Жакмор.

— От нищо ли нямате нужда?

— От нищо…

Един от мърльовците се размърда, изглеждаше притеснен. От коремчето му се чу едно неочаквано къркорене и малкото му маймунско личице се сви. Клемантин се усмихна. Тя го потупа по коремчето.

— Хайде, хайде. Дребна колика, детенце.

Второто започна да скимти. Клемантин вдигна поглед към стенния часовник, след това погледна Жакмор.

— Време е да ги кърмя — каза тя.

— Оставям ви — прошепна Жакмор.

Той безшумно излезе.

Клемантин сграбчи пеленачето и го погледна. Беше Ноел. Устата му зееше на всички страни и от нея излизаше трепетливо скимтене. Тя бързо го остави, освободи гърдата си. След това отново взе детето и го приближи до нея. То засмука, та чак се задъхваше. Тогава тя рязко го отдели от гърдата. Една тънка струйка мляко се изви във въздуха и падна върху нея. Побеснял от жеста на Клемантин, Ноел извика. Тя го приближи и то започна, все още скимтейки, да суче с бясно настървение. Тя отново го вдигна. То изкрещя още по-силно. На Клемантин й стана интересно. Тя повтори опита четири пъти. Побеснял, Ноел стана морав. И изведнъж като че ли започна да се задушава. Устата му ужасно се разтегли и разкриви, на нея бе замръзнал един сподавен вик, сълзи течаха по почернелите му от гняв бузи. Клемантин ужасно се уплаши и го разтърси.

— Ноел… Ноел… хайде.

Тя се паникьосваше все повече и повече. Поиска да извика за помощ. Накрая Ноел си пое дъх за нов крясък. Бързо, с треперещи ръце, тя му даде гърдата.

Той веднага започна жадно да суче и се успокои.

Тя прекара ръка по потното му чело. Не повтори повече опита.

След няколко минути, заситен, Ноел престана да суче. Той примлясна, оригна се веднъж и заспа почти веднага, като продължи дълбоко да въздиша в съня си.

Когато тя взе последното, забеляза, че то я гледаше. С къдравата си коса и широко отворените си очи, то беше смущаващо и вглъбено като малък непознат бог. Усмивката му беше странно съучастническа.

То изпи своето. От време на време спираше, продължавайки да я гледа, да се взира в нея, и държеше зърното в устата си, без да суче. Когато то свърши, тя го остави вляво и му обърна гръб. Слабите дихания на трите деца шумоляха в стаята.

Все още смутена, тя се протегна и унесе. От трите пеленачета се носеше кисела миризма на пот. Тя сънува лош сън.