Борис Виан
Сърца за изтръгване (11)

XI

Жакмор за втори път мина през вратата с позлатената решетка и се запъти към селото. Вдясно беше оградата на градината, после отвесният скалист бряг, в далечината — морето. Вляво обработени земи, тук-там дървета и плетове. Един кладенец, които той не бе забелязал сутринта, го учуди със стубела си от потъмнял камък; яка макара от ясен между две каменни колони крепеше дебела ръждясала верига. Водата клокочеше на дъното и над стубела се образуваше облаче, което бързо се размиваше на синия фон на небето.

Отдалече първите къщи се показаха и го изненадаха с грубата си направа. Бяха ферми във формата на буквата П. Страничните крила бяха насочени към пътя. Отначало имаше само една-две вдясно. Дворът им беше подреден по обичайния начин: квадратен, в средата с голямо корито, пълно с черна, гъмжаща от раци и червенчета вода; вляво — крилото, в което живееше стопанинът със семейството си, вдясно и в дъното — оборът и конюшнята, разположени на първия етаж, до който добитъкът се качваше по една силно наклонена дъска. В основата на сградата, между яките подпори, имаше каци, в които се събираха тор и фъшкии. В незаетата част от обора бяха прибрани слама, зърно и запасите от фураж. В един отделен, добре обзаведен кът завираха ратайкините. Дворът беше павиран със сив гранит и беше пресечен от добре поддържани лехи със същата цилиндрична и пореста трева, която растеше и край пътя.

Жакмор продължи да върви, без да вижда никого. Фермите ставаха все повече и повече. Сега ги имаше и вляво и пътят завиваше в тази посока. Покрай него изведнъж се появи един червен поток, чиято повърхност бе съвсем гладка и почти се изравняваше с брега, в него плуваха неразличими остатъци като от някакво храносмилане. Чуваше се оттук-оттам слаб глъч от празните къщи. Жакмор се мъчеше да различи всеки отделен мирис от полъха на смесените миризми, който го удряше в носа пред всяка сграда.

Потокът го заинтригува. Най-напред в него нямаше нищо и после изведнъж той потичаше широк, пълен догоре, като че ли покрит с тънка ципа. Цветът му бе светлочервен, като кървава пяна по устата на човек, храчещ кръв. Гуаш размита във вода. Жакмор взе един камък и го хвърли в потока. Той потъна леко, без пръски, като в река от мъх.

Пътят се разтваряше й образуваше един продълговат площад, заобиколен от насип, на който растяха ред дървета и поддържаха спокойна сянка. Настилката се раздвояваше и опасваше насипа. Вдясно имаше някакво оживление и Жакмор се насочи натам.

Приближавайки се, той видя, че това бе просто пазарът за старци. Имаше една дървена пейка, огряна от слънчевите лъчи, и големи бели камъни, на които седяха последните пристигнали. Старците се нареждаха на пейката и три от камъните бяха вече заети. Имаше седем мъже и пет жени. Общинският джамбазин стоеше прав пред пейката; сложил под мишница тефтера си, подвързан с мушама. Той носеше стар костюм от кафяво кадифе, подковани обуща и въпреки топлината, един отвратителен каскет от къртича кожа. Миришеше лошо, а старците още по-лошо. Повечето от тях стояха неподвижни, с ръце, скръстени върху полираните от употреба тояжки, целите в мръсни парцали, небръснати, сбръчкани, кирливи, с присвити очи от продължителна работа на слънце. Те примляскваха с почти беззъбите си устни, в които стърчаха жалки смрадливи парчета изпочупени зъби.

— Хайде — каза джамбазинът, — този не е скъп, може да ви свърши добра работа. Виж, Лалуе, не го ли искаш за дечурлигата? В него има още хляб, да знаеш.

— И много още неща може да им покаже — обади се един мъж.

— Аа, вярно е — съгласи се джамбазинът. — Ела тук, дъртако.

Накара го да стане. Старият, съвсем прегърбен, направи една крачка.

— Покажи им да видят какво имаш в гащите — каза джамбазинът.

С треперещи пръсти старецът започна да си разкопчава дюкяна. Краищата на панталоните му лъщяха омазнени и протрити. Хората прихнаха да се смеят.

— Гледайте — викна Лалуе. — Наистина има нещо!

Той се наведе над стареца и смеейки се, притегли с ръка това жалко нещо, увиснало като парцал.

— Ааа, тогава го взимам — рече той на джамбазина. — Давам ти сто франка.

— Печелиш го — каза джамбазинът.

Жакмор знаеше, че това е нещо обичайно на село, но за първи път присъствуваше на пазар на старци и гледката го смайваше.

Старецът се закопча и зачака.

— Бягай, дърто куче! — кресна Лалуе и го ритна. От ритника старецът едва не падна. — Хайде, деца, играйте си!

Старецът тръгна със ситни крачки. Две деца се откъснаха от групата. Първото започна да го шиба по гърба с една пръчица, а другото увисна на врата му, за да го събори. Старецът падна и заби нос в прахта. Хората не обръщаха внимание. Само Жакмор гледаше вцепенено. Старецът се изправи на колене и изплю нещо, обеленият му нос кървеше. Жакмор се извърна и погледна към тълпата. Джамбазинът предлагаше една баба на около седемдесет години, ниска и дебела, чиито мазни и редки бели коси се показваха изпод черната забрадка.

— Хайде, тая е в добро състояние — каза той. — Кой я иска? Изобщо няма зъби. Това е много удобно.

Жакмор се почувствува отвратен. Той разгледа по-внимателно лицата на околните. Бяха мъже на тридесет и пет — четиридесет години, грубовати здравеняци с килнати каскети, от яка и издръжлива порода. Някои бяха с мустаци, това доказваше, че са породисти.

— Шестдесет франка за Адела — продължи джамбазинът. — На тази цена, пък и без зъби. Истинска сделка. Какво ще кажеш, Кретиен? А ти, Нюфер? — Той плесна старицата по гърба. — Ставай, стара бъчво, да те видят! Хайде, това е добра сделка.

Старицата стана.

— Обърни се — каза джамбазинът. — Покажи си задника на цялата компания. Гледайте!

Жакмор се постара да не гледа. Старицата миришеше тъй лошо, че той замалко не припадна. С крайчеца на окото си видя ужасната тлъста маса, покрита със синкави подутини.

— Петдесет — обади се един писклив глас.

— Вземи я, тя е твоя — се провикна джамбазинът.

И преди старицата да е успяла да оправи памучната си пола, той я подкара с един силен шамар. Жакмор стоеше до някакъв кестеняв гигант, който се смееше от сърце. Той постави длан върху ръката му.

— Защо се смеете? — попита. Не ви ли е срам?

Другият млъкна изведнъж.

— Не ме ли е какво? Как го казахте?

— Не ви ли е срам? — повтори тихо Жакмор. — Това са старци.

Преди да се усети, той получи един юмрук в лицето. Устната му се цепна от кучешкия зъб. Устата му се напълни с кръв. Олюля се и падна от тротоара на пътя. Никой не го погледна. Наддаването продължаваше.

Той стана и с опакото на ръката изтърси прахта от панталона си. Беше зад един полукръг от тъмни и враждебни гърбове.

— Този! — чу се гласът на викача. — Има дървен крак. Това се харесва. Сто франка като начало! Сто и десет!

Жакмор се отдалечи. На края на площада, в една напречна улица, изглежда бяха повечето дюкяни. Той тръгна натам. След няколко минути влезе при дърводелеца. Чувствуваше се смутен и объркан. Вратата се затвори след него и той зачака.