Свобода Бъчварова
Гонитбата (5)

Глава пета

В края на седмицата обикновено работата в Банката намаляваше от само себе си. По-скоро по навик, от нямане какво да прави, тази събота Скарлатов слезе в Банката. Пред кабинета на Неделев чакаха двама клиенти. Този човек работеше прилежно от сутрин до вечер. Борис се учуди, че го чака един мъж, седнал на пейката пред неговия кабинет. Той никога не определяше делови срещи в събота. В едната ръка държеше кожена чанта.

— Добро утро, Ваше превъзходителство.

Скарлатов с любопитство го погледна — едър мъж с атлетическо телосложение, врат на борец, изпъчени гърди, малко клепнали уши, късо подстригана коса, широко лице със сплескан нос. Заприлича му на силно, расово животно. Но от опит знаеше, че такива разхищения на природата са за сметка на останалата съвсем малка част, наречена мозък. След като му кимна сухо, Борис влезе в кабинета си, последван от своя секретар. Той държеше няколко папки в ръце и чакаше какво ще му заповядат.

— Днес нямам настроение… — каза Борис.

— Да прибера ли материалите?

— Оставете ги на бюрото! Ще видя… Кой е този мъж навън?

— Казах му, че сте зает, но той настоя за среща с Вас.

— Понеже е як като бик?…

— Прави впечатление на кротък и учтив човек. Освен това е спортсмен.

Като помисли, че този ден ще бъде скучен, Борис каза:

— Нека влезе!

Напомняше му някого… Откъде ли го познаваше? Конферансие? Или… такава физика имаха борците, цирковите артисти, полицейските биячи или пазванти на някое посолство.

Мъжът влезе и застана гологлав пред бюрото на Скарлатов. Направи изящен поклон по италиански маниер, като размаха меката си шапка.

Цирков артист! Само те бяха запазили някои елегантни маниери от миналия век или още по-миналия…

— Татарски, бивш генерален директор и собственик на най-големия цирк на Балканския полуостров — цирк „Роял“.

— Седнете, господин Татарски.

Мъжът седна и остави кожената чанта до фотьойла. Сега остава да видим ума му, си каза Борис. Първото впечатление е добро.

— На какво дължа тази чест?

— На нуждите и на беззаветната ми преданост към изкуството.

— Интересно… Изкуството на посещение при Моллох!…

— Беше ми много трудно, докато се реша да дойда при Вас.

— Защо избрахте мен?

— Защото имате славата на един от най-разбраните и славни българи.

Борис се усмихна. Този човек умееше да прави комплименти.

— За коя област на изкуството става дума?

— Цирковото! Единственото наистина народно изкуство, за всички хора — и умни и глупави, и богати и бедни, и възрастни и деца, и лоши и добри!

— А защо казахте: бивш директор и собственик?

— Банкрутирахме. Дълговете ни задушиха. Но един ден пак ще имаме свой цирк и преди да тръгна по света, ще Ви представя програма, каквато никога не сте видели. Само за Вас!

— Смятате ли, че имате качества на добър администратор?

— Ваше превъзходителство, аз съм артист и само артист! Този факт знам по рождение и многократно съм го доказвал както на себе си, така и на хората. Започнах от азбуката на това изкуство — чирак, момче за всичко, после станах борец. Обиколих цялата Турска империя — Цариград, Измир, Александрия, Егейските острови. Но не физическата сила ми е идеалът, въпреки че там достигнах върховете. Аз съм един от най-добрите клоуни. Между другото, пантомимата с огледалото без рамка е моя и се играе по всички циркове по света, a фарсът „Пчела, дай на мене мед!“ е от най-добрите! Но основната ми специалност е акробатиката.

Татарски се надигна и подаде изрезки от американски вестници. Скарлатов с любопитство ги разгледа. Този човек се бе подвизавал успешно в американския континент. Една рекламна снимка от Ню йорк го показваше в прочутия му номер „Трапецът на смъртта“.

— Обиколил съм със световноизвестните циркове, кажи-речи, цял свят. Бил съм и в Русия.

— И сега останахте без работа?

— Не става въпрос за мене. Аз мога още днес да тръгна с моя трапец… и отново да обиколя Европа. Но какво да правят бедните ми колеги? Те чакат на мене и ме гледат в ръцете с изгладнели очи. Аз имам дълг към тях, затова съм тук.

— Попитах Ви дали чувствате сили да ръководите финансово предприятието?

Татарски не отговори веднага, накрая каза:

— Там е работата, че не знам… Положението е такова, че в момента цирковото изкуство е в упадък. Нямаме публика. Войни, разбъркано политическо положение, бедност, несигурност… Нашата публика е преди всичко пролетарска. А те нямат и се борят за прехраната си.

— Тогава не разбирам. Помощи ли събирате?

— О, не! Имам идеята да събера всички безработни циркови колеги. Заедно ще работим за парче хляб и нищо повече, докато се замогнем. Искаме да отворим нощно заведение с отлична програма. А за това трябват пари!

— Само идея ли е, или имате вече изготвен план?

— Много сме мислили и направихме първите стъпки. Зданието до Духовната академия в центъра е свободно и се дава под наем. Но трябва да се обзаведе.

Татарски вдигна чантата от пода и извади два изписани листа, които постави на бюрото.

— Ако искате, запознайте се с моите калкулации.

Скарлатов набързо хвърли поглед върху написаното. Цялата предварителна сметка не му хареса — наивна, дори смешна, издаваща финансово невежество.

— А защо наемате цялото здание?

— Горните два етажа ще бъдат нещо като хотел.

— Странно съчетание на нощно заведение и хотел.

— Вие знаете, че няма на тоя свят по-хубави и по-добри жени от цирковите актриси.

— Ще откривате бардак?

— Не, господине. В заведението ще бъдат допускани само изискани хора, които имат пари. Освен това ще поставя и рулетка.

Цялата тая история му се стори фантастична и безсмислена. Но разговорът беше интересен и забавляваше.

— Дотук добре — каза Борис. — Но Вие идвате в банка. А тя отпуска пари само при гаранции. Какви са Вашите? Умение в изкуството? Стойността му е ниска. Това не е картина, чиято цена расте или пада, а зависи от капризите, настроението, възможностите и желанието на хората, които ще посещават заведението.

— Те ще бъдат доволни, повярвайте ми!

— Вярата не е никаква гаранция.

— Аз имам с какво да гарантирам.

Скарлатов се учуди. Татарски стана с чантата в ръка, бръкна в нея и остави на бюрото четири подвързани с кожа албума, които разтвори. Представляваха класьори с чуждестранни марки. Отделно извади един английски каталог.

— Аз нямам никакви претенции да разбирам от филателия. Само знам, че цената на марките в целия свят пада — каза Борис.

— Това е временно. Общата тенденция е, че марките винаги ще се качват. Аз, освен цирков артист, съм и филателист — една моя велика страст, останала ми от общението с интелигентни хора. Можете по каталога да определите стойността им. Това е само част от колекцията ми. Кореспондирам с филателисти от цял свят и мога да кажа, че не съм им непознат. Повярвайте, господине, това е истинската гаранция, както ако бих Ви донесъл чисто злато.

Този човек не се държеше като просител, а спонтанно, като артист. Стойността на колекцията Скарлатов не знаеше, но щеше да повика на помощ експерт.

— Е, добре, господин Татарски. Оставете албумите при мене, след като се посъветвам, ще Ви уведомя за решението си.

— Има ли някаква надежда, Ваше превъзходителство?

Скарлатов нищо не отговори.

— Ще очаквам Вашето решение с нетърпение. До скоро виждане.

Мъжът напусна кабинета. Борис прибра албумите в шкафа на библиотеката. Целият този разговор не му се струваше нелеп, както в началото. Тръгна към Неделев. Навън в чакалнята нямаше никой. Почука на вратата му. Неделев работеше над бюрото и вдигна глава. Скарлатов се заразхожда из кабинета му.

— Неделев, какво е отношението Ви към увеселителните заведения?

— Аз не посещавам такива.

— Опазил ме Бог да помисля такова нещо! Питам от гледна точка на печалбата.

— Знам само, че дават печалба, макар и скромна, и че никой не е пропаднал, като е отворил кръчма, гостилница или ресторант.

— А нощен бар?

— Нямам понятие, но ако съдя по развалата на нравите, ще е още по-голяма.

— Един човек ми направи тази сутрин предложение в този смисъл.

— Приехте ли?

— Колебая се.

— Ако човекът е сигурен и има с какво да гарантира, не се колебайте!

Борис изненадан го погледна. Не очакваше такава реакция от Неделев.

— Мислех Ви за извънредно добродетелен.

— Казах, че одобрявам такава сделка по принцип.

— Искате да направим мрежа от бардаци и игрални домове?

— Те съществуват и печалбата им е огромна, но отива в ръцете на политиците. Попитайте Динев за хазарта, опиатите и проституцията. Той ще Ви осведоми напълно.

— Значи имате някакви проекти?

— Да, имам. Подобни заведения носят добра печалба при малки капиталовложения.

— Ще откривате оперета или театър?

— По никой начин! Не искам да имам работа с актьори и режисьори! С тях банкрутът е неизбежен. Но киното е друга работа. Цял свят е подлудял. Трябва да сложим ред в тази област.

— Отдавна ли Ви занимава подобна мисъл?

— Отскоро. Събрах сведения. Кината са мизерни бараки, но с фантастични печалби.

— Аз не ходя на кино.

— А аз често.

— Странно, България е в упадък, а кината са пълни!

— Именно затова. То ги откъсва от мрачните мисли, от мизерията, макар и за два часа.

Този човек не бе само добър бизнесмен…

— Вие ме заинтригувахте, Неделев.

— В скоро време след като уточня всичко, ще проведем разговор и ще решим. Смятам, че трябва да вземем в ръцете си вноса и разпространението на филмите. Това е първата неотложна задача. А после кината, като започнем с построяването на голям, модерен и изискан кинотеатър за премиерите в България.

— Вие наистина сте замислили голяма акция.

— Ако ние не направим това, ще го направят други…

Неделев действаше със замах. Всяка идея при него нарастваше в дълбочина и ширина, докато наистина се превърне в предприятие или концерн, даващ високи печалби. Отново се изпълни с уважение към него. Беше най-добрият възможен партньор, когато се касаеше до създаване на нещо ново, модерно и перспективно. Да, той гледаше надалеч.

— Все пак имате моето съгласие за заведението, което смятате да финансирате — заключи Неделев.

Не ми трябва такова заведение, искаше да извика Скарлатов, но се сдържа. Редом с проекта на Неделев за кината неговата сделка изглеждаше съвсем провинциална. Излезе си подтиснат, със засегнато самолюбие, обаче не се отказа от намерението си.