Свобода Бъчварова
Гонитбата (22)

Глава осма

Въздухът трептеше от горещината. Тясното шосе, сякаш издялано в скалите, вървеше по стръмния склон на каньона, прорязан от река Струма. От двете страни се издигаха стръмни височини, обрасли с гори. Малко под шосето минаваше теснолинейната жп линия за юг. А още по-долу шумеше реката. Зад нея наново се издигаха отвесни скали, затулящи хоризонта. През многобройните завои видимостта бе малка и колата вървеше бавно. Гюрукът й бе махнат. Скарлатов седеше до кормилото по разкопчана бяла риза, но топлите вълни на насрещния вятър не го разхлаждаха. Ръцете на Спас стискаха волана. По тях се стичаха мръсни вадички пот, примесени с прах. В тоя час не срещаха дори обичайните магарета, натоварени с кошове тютюн. Всички се бяха изпокрили на сянка. Но банкерът изпълняваше височайша заповед — така възприе получената от Двореца бележка в запечатан плик. В нея Царят учтиво го молеше да тръгне на юг към град Петрич и около 12 часа на обед да се намира в каньона на Кресненското дефиле. Текстът беше доста неясен, без уточнения за място и време. Учудваше се, че монархът е избрал за среща тъкмо тази част на България — едва ли не с двойно управление — на правителството и на ВМРО, начело с ръководителя на организацията Иван Михайлов. В този забутан край се водеха постоянно някакви сражения. Убийствата следваха едно след друго и всеки — сам съдия и господар — решаваше споровете със засади и с оръжие. Тук, през този каньон, са минавали велики пълководци на древността. Тук бяха ставали решителни битки от времето на феодална България, а неотдавна на това място гръцката армия, водена от брата на гръцкия крал Константин, бе обградена от нередовна българска войска и трябваше Великите сили да се намесят, за да я освободят. Някъде по околните височини витаеха сенките на избити войводи, революционери, прочути терористи или просто убийци и на хиляди обикновени, невинни хора… Приликата със Сицилия се налагаше не само от горещината. Ето защо до седалката на Скарлатов стоеше изправена карабина „Маузер“, трофей от войната, а Спас бе запасал на кръста си револвер. Но ако някой нещо си наумеше, нищо нямаше да ги спаси!… Назад не се виждаха никакви очертания от вдигналия се облак прах. Въпреки шума на мотора Скарлатов долови звук от клаксон. Друга кола наближаваше. Спас се отдръпна да направи място. Този зад тях караше извънредно бързо и ги отмина. Облак прах ги засипа. Спас спря. На около 20-ина метра пред тях стоеше другият автомобил. Оттам слезе цар Борис по риза, голф, половинки туристически обувки и шофьорски очила.

— Господин Скарлатов, нека Спас се качи на моята кола и продължи бавно след нас. Аз, ако нямате нищо против, ще бъда Вашият шофьор.

Царят седна зад волана. Борис се учуди.

— Сам ли пътувате, Ваше Величество?

— Защо не? Ако ми е писано, ще умра и при най-голяма охрана!…

Смел е. Не се уплаши и след атентата при Гълъбец, но и времената станаха по-мирни. А може би това не е смелост, а детерминизъм…

Потеглиха. Царят караше бързо и сигурно.

— Учудвате се защо избрах това място? Имах работа натук… А предпочитам Вашата кола. Изглежда поданиците бързо ме разпознават и после не мога да се отърва от тълпите. Вашата кола ще ми е защита. В края на краищата сега съм само шофьор.

— Къде отиваме, Ваше Величество?

— Изненада, господин Скарлатов… Смятам, че ще Ви бъде интересно и ще останете доволен.

Когато излязоха от каньона на Струма, шосето се разшири и пред тях вече се простираше полето на Свети Врач, трептящо от маранята на горещото лято на 1930 година. Отляво стърчаха високите върхове на Пирин, вдясно се протягаше веригата от заоблените върхове на Огражден, а някъде в далечината пред тях се синееше Беласица.

— Тук може би е най-красивото място в България… — каза Царят. — И плодородни поля, и планини, и река, и множество минерални извори…

— Ако не е маларията — добави Скарлатов.

— Да, ако не е маларията.

Колата се носеше край теснолинейката. Те догониха влакчето. Царят намали скоростта и известно време локомотивът и автомобилът се носеха един до друг. Той махна с ръка за поздрав на машиниста. После натисна газта и бързо се отдалечи от влака. Локомотивът изсвири в отговор на поздрава.

След Свети Врач Царят отби по един тесен коларски път покрай бостани и бахчи. Накрая изскочиха пред каменистия бряг на Струма. Реката течеше бавно и спокойно, обградена от две страни с върбалак. Слязоха и седнаха под сянката.

— Малко да починем и погледаме водата… — каза Царят. — И за да свършим с деловите въпроси, бих Ви помолил за нещо, любезни господин Скарлатов…

— Целият съм слух, Ваше Величество.

— Сестра ми, княгиня Евдокия, притежава гори по поречието на Рилската река. Както може би Ви е известно, ние не сме от богатите владетели, така че се налага понякога да продаваме имуществото си…

Нямаше нужда от повече думи, за да разбере изведнъж цялата ситуация. Ето къде бе заплахата на Карасулиев!… С други думи, акцията за горите е засегнала царската фамилия.

— Княгиня Евдокия не губи нищо.

— Не бихте ли могли, господин Скарлатов, да уредите мирно въпроса. Не ми се ще точно сега да се изострят отношенията със Светия Синод…

— Какво предлагате?

— Мир и само мир!… Каква измамна дума нали, господин Скарлатов?

— Доколкото разбирам, искате и вълкът да бъде сит, и агнето цяло.

— Ако е възможно, и то без ущърб за Вас.

— Вече е направено много в тази насока, а като се върна в София, ще уредя останалите малки търкания.

— Така ще е най-добре. Както беше формулата на римския Сенат при избиране на диктатор: „Отечеството да претърпи най-малка загуба“.

— Можете да успокоите заинтересованите лица именно в този смисъл.

— Вие винаги сте ме радвали, господин Скарлатов, и от малкото срещи с Вас съм оставал доволен. Но да се качваме, още път ни чака.

Царят погледна карабината на предната седалка откъм Скарлатов.

— Мислите ли, че би ни запазила?… Днес е хубав, мирен ден… И колкото и да не вярвате, аз имам интуиция. Нищо лошо няма да ни се случи!

Наближаваха град Петрич. Беласица се извисяваше пред тях. Но Царят не продължи по шосето, а кривна по някакъв черен път вляво. Минаха покрай ливади, овощни градини и излязоха на равно място. Въпреки горещия ден, от многобройните минерални извори се издигаше па̀ра. Царят спря колата под три високи тополи. Двамата слязоха. Наистина мястото бе странно… От едната страна имаше висока скала, а там, където извираха водите, се виждаха изкопани дупки като басейни. Поточетата осветяваха дъната с най-причудливи цветове на дъгата, благодарение на утаените соли. Те се сливаха в един по-голям поток. Имаше и дупка с топла кал. Някои от изворите бяха обградени със сламени рогозки. В естествените басейнчета се къпеха мъже, жени, деца… И всички болни и сакати. Патериците им стоеха покрай изворите. Други пълзяха като червеи по хлъзгавата камениста почва.

— От дълбока древност тази местност е била известна с лечебната си сила. Нарича се Рупиите. На върха на скалата е имало тракийски светилища с прорицателка.

— Ако беше в Австрия или Германия, щяха да направят великолепен курорт…

— Да се надяваме, господин Скарлатов, че в бъдеще и това ще стане. А сега, вървете след мене…

Царят тръгна напред, без да си сваля очилата. Борис се извърна, за да погледне отново… Цялата картина с издигащата се па̀ра от изворите и болните хора сякаш бе взета от Евангелието. Може би така е изглеждала банята при Витезда в Палестина по времето на Христос?

В дъното на ливадата зад друг ред високи тополи имаше малка, бедна дървена къщичка с двор, като барака. Към нея водеше тясна пътека. Дворът бе изпъстрен с цветя. Между тях Скарлатов видя една девойка — слаба и цялата в черно. Царят отвори портичката и последван от Борис, застана на алеята. Девойката, която дотогава се занимаваше с цветята, с гръб към тях, сега се извърна. Тя стоеше със затворени очи, сякаш клепачите й бяха залепнали.

— Сляпа е от дете… — прошепна Царят.

Момичето погали едно цвете и каза с напевен глас:

— Цветята са ангели. Те мислят само доброто на хората. Не трябва да се късат, понеже ги боли.

— Растенията нямат душа — каза Скарлатов.

— Грешно мислиш. Те са духове, добри духове, с които си говоря…

На Скарлатов му стана неприятно. Той се обърна към Царя.

— Аз ще Ви почакам на поляната…

— Нека този богат мъж остане! — каза девойката. — Ти се казваш Борис! А жена ти Яна. Тя е умряла. Имащ щерка, също Яна…

Борис се закова. Тя тръгна съвсем сигурно по пътеката между цветята, а те след нея. Но не влезе в къщичката, а я заобиколи. Зад нея имаше скована маса с две пейки под една ябълка с голяма корона, която хвърляше плътна сянка. Тук се чувстваше прохлада. Девойката стоеше права. Стройна, не много висока, с черни коси, разделени на път и сплетени на две плитки отпред, с черна памучна рокля на боси крака, тя приличаше на италианка с присъщата им красота. Затворените й очи и свободата, с която се движеше и боравеше с околните предмети, придаваха на момичето особено излъчване за нещо свръхестествено. Тя нито веднъж не се усмихна, но Борис забеляза, че има бели равни зъби и красиво изрязани устни. Дали знае как изглежда външността й, помисли си той.

— Седни, Царю, седни и ти, богати човече!

Двамата се подчиниха.

— Знам, Царю, за какво си дошъл. Искаш да се ожениш за една хубава царкиня. Иванка се казва. Ще сполучиш! Този богат човек до тебе ще ти помогне. Ще имаш две деца. Момиче и момче… Твой наследник.

— А после? — попита Царят.

— Слушай и не питай! Ти си белязан. Ето белега на бузата ти!…

Тя посочи към лицето му. Скарлатов неволно се извърна и го погледна, сякаш наистина щеше да види белег. Но кожата му бе чиста и гладка както на всички Кобурги.

— Имаш в рода си евреи. Това е еврейския знак…

— Нямам.

— Имаш! Една от прабабите ти по баща.

— Ах, да… но тя е била полуеврейка.

— Ето, виждаш ли?…

— Не те питам за това. Кажи какво ще стане с царството ми.

Но момичето, сякаш не го чуваше, продължи да говори:

— А ето и майка ти! Тя е до мене и те гледа.

Царят не беше на себе си. Той трескаво търсеше със сините си очи образа на майка си.

— Майка ти плаче. Но не от мъка, а от радост, че ще се жениш. Много е била нещастна. Лош човек е баща ти!

— А бъдещето? Какво ме чака… занапред?

Девойката дълго мълча. Накрая каза:

— Баща ти ще те надживее…

За пръв път Скарлатов видя как лицето на Царя се измени. Страх нахлу в него.

— Но нали ще имам две деца? — объркан и смутен каза той.

— Ще имаш и ще живееш още.

Сега Скарлатов на свой ред почувства тръпки от думите на прорицателката. Помъчи се да не се поддаде на чуждо влияние. От нея се излъчваше някаква сила, която сякаш смазваше волята му. Челото на Царя се покри със ситни капки пот. Той извика високо, заповеднически, като че се опитваше да се отскубне от някаква мрежа.

— Кажи какво ще стане с трона ми!

Но девойката бе изпаднала в транс и сякаш някой друг говореше чрез нея. Външно напълно спяща, от устата й излизаха думи, тежки като камъни.

— Борисе, Борисе… червена кърпа се вее над палата ти.

— Лъжеш! Неграмотна си! Лъжеш!

Скарлатов трепна от изненада. За пръв път виждаше монарха почти в изстъпление. Нямаше и помен от присъщата му учтивост.

— Червена е, Царю, голяма и червена…

— Тебе са те подучили, защото си проста!

— Духовете никой земен човек не може да подучи!

Момичето сякаш се успокои.

— Ти ме заплашваш! — викна й Царят.

— А защо искаш да знаеш бъдещето? — троснато отвърна тя без никакъв страх. — Хем искаш, хем се сърдиш!…

— Говори, дявол да те вземе!

— Ще се ожениш, ще имаш деца. Това ти стига! А сега ме остави на мира! Главата ме боли… Лоши духове напълниха цялото място. Това са дядовците ти… Лоши хора…

— Не й обръщайте внимание, тя бълнува — каза Скарлатов.

Изведнъж прорицателката се обърна към него.

— А на тебе, богати мъжо, виж какво ще кажа… Не те чакат добри дни.

Скарлатов се усмихна.

— В какъв смисъл?

— Ще искат да ти вземат богатството. Почти ще го загубиш, но ще се бориш и накрая ще победиш. Бог ти е дал много ум и голяма сила. До тебе е баща ти. Той ще те подкрепя.

— А кога ще стане това?

— Внимавай! Часът е близо!

— А краят?

— Краят ти е далеч… Гол като сокол… Сам като кукувица…

Когато излязоха от двора на поляната, продължиха да мълчат. И двамата бяха узнали нещо един за друг, което ги караше да се смущават.

— Такива срещи разстройват… — каза Скарлатов.

— Заричам се да не идвам, а нещо ме кара…

— Никой не може да отгатне бъдещето.

— Що се касае до миналото, никога не греши, но познава и бъдещето. Имах случай да се убедя.

— А нужно ли е? Нима човек може да избегне това, което има да се случи?

— Не мислете, че подобни аргументи не са ми минали през ум, въпреки всичко не мога да се преборя с любопитството. Но да тръгваме!…

Те потеглиха. Като стигнаха шосето, Царят каза:

— Не мога логически да свържа думите й. Баща ми ще ме надживее… Е, добре! А аз ще имам деца и наследник… Но за това е нужно време, нали така?

— Години и то много години…

Царят се усмихна. Изглежда това последно разсъждение на Скарлатов го успокои. След малко ги забеляза Спас и потегли след тях. Отбиха пак по черния път при Свети Врач и отново починаха край върбите на Струма. Спас сервира на бяла кърпа храната, приготвена от Неда — питка, сирене, луканка и дамаджана вино. Захлаждаше се. Реката монотонно шумеше. На Скарлатов му се придряма. Спас се отдалечи, да не смущава разговора им.

— Вие чухте, че се готвя да се женя…

Борис кимна с глава.

— Впрочем това го знаят всички. Станах за смях на европейската преса. Днес ме женят за шведска принцеса, утре за румънска, вдругиден — за певачица от будапещенски бардак и накрая за романска княгиня!…

— Не обръщайте внимание! Всяка коронована особа е подложена на такива издевателства.

— Но там е работата, че аз наистина искам да се оженя! Вече съм на 35 години.

— Смятам, че за Вас не е проблем.

— Не сте прав. Поне доскоро никоя принцеса не се съгласяваше да се омъжи за мен. България е постоянно бойно поле, а монархията се смяташе за най-несигурната в света. Но сега мисля, че положението се стабилизира и е време да изпълня това задължение.

— Вие имате някоя предвид?

— Имам, разбира се, но пак пречки, пак идиотщини, не можеш да се ожениш спокойно!

— Доколкото разбирам, за Вас това е формален акт.

— Напротив, господин Скарлатов! По-важно е не да се оженя, а лицето, към което имам чувства, да стане моя съпруга. Аз много харесвам принцеса Джованна Савойска, дъщеря на италианския крал Емануил III. Той е джудже, но жена му е висока и стройна, дъщерите му също. А Джованна е и красива. Ще ми роди здрави и хубави деца.

— Само външността ли Ви привлича?

— Та какво друго в едно двайсетгодишно момиче?

Скарлатов не чуваше нищо ново от Царя. Това, което му разказваше, го знаеха всички от пресата. Не минаваше ден да не се пусне нова версия за женитбата му.

— Тогава не разбирам трудностите Ви — каза той.

— Господин Скарлатов. Аз не съм религиозен, но религията е играла зловеща роля в моя живот. Майка ми Мария-Луиза Бурбонска беше ревностна католичка. Вие знаете, че първоначално бях кръстен в католическа вяра. Но баща ми Фердинанд по политически съображения ме прекръстил на двегодишна възраст в православна вяра. Тогава майка ми…

Изведнъж Царят млъкна. Сянка мина по лицето му.

— Не искам нови трагедии — замислено каза той.

— Сега не са такива времената.

— Не понасям поповете, нито католическите, нито православните. С нашите ще се справя някак си, но с ватиканските — никак!

— Направихте ли сондажи?

— Да, разбира се. Изглежда в душата на всеки българин се крие сватовник, който, не знам защо, ми прилича на сводник. Действа така просташки, че да потънеш в земята от срам. Не останаха назад и моите министри. Такива каши забъркаха, че вече не знам къде е лъжата, къде е истината… Грехота ли е, че искам да се оженя за принцеса, към която имам чувства?

— Напълно нормално!

— Тогава бихте ли ми помогнали, господин Скарлатов?

— Как, Ваше Величество?

— Като пряко се срещнете с противната страна. Неофициално, разбира се. И изясните положението, доколкото е възможно…

— Нямам нищо против. Но за тази цел бихте ли ме осведомили повече…

Царят дълго време разказва. Случаят имаше няколкогодишна история. Така Скарлатов узна всички подробности.

Потеглиха за София на смрачаване.