Свобода Бъчварова
Гонитбата (1)

Глава първа

След обеда на 3 октомври 1924 година банкерът Борис Скарлатов, облечен строго в черен костюм и черна вратовръзка, се разхождаше напред-назад из обширната библиотека на своя дом над Банката. Прозорците бяха широко отворени. Лек вятър поклащаше тежките завеси. Есента бе слънчева, суха и топла, така характерна за София. Отвън се чу звънът на трамвая, а после и воят на електромотора…

Борис се спря и се заслуша. Остър, режещ, писклив метален звук изпълни салона. Подът леко се разтресе. Воят се отдалечи и наново нахлуха обичайните звуци от улицата и чуруликането на птичките. Новата трамвайна линия прокараха през малката тиха уличка точно край дома му и там тя правеше остър завой, за да излезе на булевард „Дондуков“. Този постоянен режещ звук го дразнеше и не можеше да свикне с него. Всички в къщата току-що се бяха върнали от гробищата след заупокойната литургия на жена му Яна. Изглежда жените от Скарлатови ще спят своя вечен сън в София, а мъжете — в гробницата на село. И така, вечно разделени, даже след смъртта, мислеше си той. А времето наистина води до забрава… Какво той помнеше от своя кратък, четиригодишен брачен живот? Едва ли им се събираха няколко месеца, прекарани заедно един до друг. И пак го обхвана това чувство на безвъзвратност. Отново видя за миг лицето й, напуканите й устни и полуотворените й виолетови очи. Но това, което бе сигурен, че няма никога да забрави, бяха почернелите и разкървавени длани, където бе забивала ноктите си в непосилното усилие да роди. Тя не се бори със смъртта, а с желанието да даде нов живот и успя. Но на каква цена?!… Опита се да отмахне тези мисли. Непосредствено след като Яна умря, дълги месеци той не можеше да се избави от образи и видения, свързани с нея. Имаше едно хубаво, мило, добро и непознато момиче Яна. Тя се яви неочаквано в живота му, повървя заедно с него и после се отдалечи, докато се изгуби отвъд хоризонта…

През открехнатата, тапицирана с кожа врата на библиотеката се чу тропот на тичащи крачета и детски весел глас. Трябваше да свиква и с детето. Малката Яна се завърна в дома му преди един месец. През тия години той я виждаше от време на време, когато отиваше на село или когато Неда я довеждаше в София. Неда я кърми, Неда я отгледа заедно със своя син Никола, млечен брат на Яна. Остави на село собственото си дете, за да се посвети изцяло на малката Яна. И сега вече окончателно се прибраха в София, защото Яна навърши шест години. Чу се отново детски смях и пак тропотът на тичащите крачета. Той затвори вратата. Денят му изглеждаше странен, трябваше да присъства и на заупокойната литургия за жена си, и на рождения ден на дъщеря си. Ден за една жива и една мъртва Яна. Колебаеше се как да постъпи и реши по скарлатовски — открито. На една и съща вечеря събираше близките и за едното, и за другото. Щеше да смени траурния черен костюм със смокинг и толкоз!

В огромната баня пред голямото огледало той продължаваше да мисли върху бъдещия живот на тоя дом… Идваше нов човек — дете, неговата дъщеря. А от огледалото го гледаше образът на мъж, преминаващ средната възраст, със ситни бръчки около очите, с две дълбоки бразди, спускащи се от носа към ъгъла на устните, а в черната му коса ясно личаха цели кичури бели коси. След излизането си от затвора няколко години носи брада. Но и тя почна да побелява и той я избръсна. Така изглеждаше по-млад. Остаряваше и това не му бе особено приятно.

Вратата на банята се отвори и на прага застана малката Яна. Тя се стресна от внезапната среща и го гледаше мълчаливо. Борис се намръщи.

— Чукай на вратата и чак като се убедиш, че няма никой, тогава влизай!

Детето нищо не отвърна, но лицето му се намръщи също като на Борис. Той с любопитство я наблюдаваше. Телце издължено, с тънки, дълги, стройни крачета в бели три четвърти чорапки, едното смъкнато от буйната игра. Облечена в скъпа, копринена бяла рокличка. Бузи зачервени, кожа загоряла от слънцето. Очи сини, прави светлоруси коси, привързани с бяла панделка, падащи свободно върху раменете. Повече прилича на Кюлев, си каза той и без да иска, още повече се намръщи. Детето също. И странно — в тази бойна поза на малко зверче, събрало вежди, изведнъж се превърна в екземпляр от племето Скарлатови. Нямаше грешка! Гледаше го старият му баща в момент на несдържана ярост. Той се усмихна. След кратко колебание момиченцето също се усмихна, скулите на малкото му слабо личице се очертаваха и нещо добро, весело и наивно превърна израза й в съвсем детски. Сега го гледаше неговата жена Яна. След миг детето избяга от банята и той затвори вратата след нея. Съвсем е малка, помисли си. А малките деца приличат на маймунките — сменят бързо както настроението си, така и изражението си. Ето, дъщеря му живее вече месец у дома и ако обобщи впечатленията си, те се свеждат до буйност, упоритост, стигаща до кюлевски инат, независимост, свободолюбив и преди всичко дивост. Та можеше ли да иска повече?!… Яна израсна на свобода в село, сред ливади, поляни и планини, сред деца не по-малко диви от нея. Като се прибави това, че всичките й желания са били удовлетворявани, сблъсъкът между двамата предстоеше. А той не искаше да й налага волята си по брутален начин.

Хуманитарните идеи на Русо за възпитанието бяха и негови идеи. А това значеше да признава свободата даже на едно невръстно дете и с нищо да не се опитва да я накърнява. Знаеше колко е трудно това и въпреки всичко щеше да спазва тези велики принципи. Да остане повече на село е невъзможно… Ето още един проблем, който трябва да реши. Има ли някакви чувства към нея?… За всеки случай повече биологични, като поредната издънка от рода Скарлатови. А духовни — доколкото е родена от Яна, която мечтаеше за нея. Към всичко това се примесваше и някаква тъга и жалост, чисто човешка жалост към сирачето. Тя не видя майка си и никога нямаше да си я спомни нито с ласките и думите на обич, нито с красотата и добротата й. Така че детето е такова, каквото е, и той не можеше да желае повече нито от тия, които се грижеха досега за него, нито от самото него. Не, той не бива да бъде груб или суров към малката Яна без майка. Но не може да замести майката. Тогава как ще я кара? По дяволите, каквото стане! В края на краищата детето е здраво, живо, загоряло от слънцето, с нормална детска психика! Ще стане красиво момиче… В това не се съмняваше. Инстинктивно, както всеки Скарлатов, той оценяваше породата безпогрешно като конепритежател. Без никой да го е учил, знаеше какво ще излезе от едно конче. Сигурно в рода ни е имало търговци на добитък, джамбази, доставчици на турските орди или най-вероятно разбойници и конекрадци…

Какво мощно оръжие е физическата красота, си мислеше той. Но откато свят светува, хората са я смесвали неволно с нравствената, даже са я идентифицирали с нея, както древните гърци. Една Венера Милоска ще остане идеал за нравствена красота, въпреки че, разглеждана безпристрастно, тя е може би само една красива, възпълна млада жена. Едва в края на XIX век модернистите потърсиха на друго място нравствената красота, за всеки случай не във физиката, и разшириха хоризонта на художествените търсения до безкрайност. Несъмнено те са прави!… И все пак красотата на тялото ще остане, докато съществува човечеството, и ще бъде винаги издигана на пиедестал. Противоречието никога нямаше да се разреши, защото всяка красота е една загадка. Ето малката Яна живее при него, а между тях няма никаква близост. Не можеше да я обвини в неконтактност. С всички останали е дружелюбна, весела, непосредствена. В игрите с децата стигаше до забрава. Играеше на село с малкия Никола, играеше с децата на Карасулиеви. Всяка вечер, преди да заспи, прегръщаше и целуваше дойката си Неда. Добре се погаждаше и с възрастните — с Йосиф Карасулиев например, който не скриваше симпатиите си към детето. Галеше се като коте в скута на Анастасия. Особено се привърза към стария си дядо — Кюлев. Той стана всекидневен посетител в дома на Скарлатов и с часове разговаряше с детето. За какво? Борис нямаше понятие… Трябваше да намери път към сърцето на дъщеря си, така както всички бяха намерили, но как, не знаеше. А оттук и не можеше да определи поведението си. Излезе мрачен от банята, където се застоя прекалено дълго. Когато се появи в салона, завари стария Кюлев седнал на масата, а на коленете му Яна. Тя безмилостно скачаше и тъпчеше новия му панталон. Откакто се роди внучката, Кюлев се обличаше за всекидневните си посещения в дома на Скарлатов подчертано елегантно. Старецът и детето не забелязаха влизането на Борис в салона, толкова бяха увлечени в играта. На масата имаше една красива старинна табакера от бронз с позлата, тук-таме олющена. Върху покривката бяха наредени няколко монети — сребърни и бронзови. Злато нямаше. Старият Кюлев извади от малкото джобче на жилетката си една друга сребърна монета. Подаде я на детето.

— А сега кажи това какво е?

— На мене ли я даваш, дядо?

— А на кой? Аз имам на тоя свят една малка Яна и никой друг! Гледай и кажи!

— Ами на тази страна има едно пиле…

— Какво пиле?

— Бухал.

— Я пак погледни!

— Не, кукумявка.

— Не скачай така по краката ми. Стар съм вече. Бухал или кукумявка какво значи? Какви птици са те?

— Най-умните пилета. Аз съм виждала на село и бухал, и кукумявка. Мигат с очите ей така, много рядко…

— А щом е умна птица, кой народ я е тачил?

— Гърците.

— А по-точно? Нали съм ти разказвал.

— Атиняните. Но, дядо, не искам повече да отговарям. Дай ми паричката!

— Ти трябва да знаеш какво притежаваш и колко струва. Това е сребърна атинска тетрадрахма. Един от най-добрите екземпляри, които съм виждал. И не я стискай в ръцете — засмя се Кюлев, — потни са. Ще развалиш монетата. С какво ще следваш в Оксфорд?!…

— Ще си я сложа тогава при другите парички.

На Скарлатов, който слушаше целия разговор, му стана неприятно. Той се изкашля. Яна се извърна, погледна го и смръщи лице. Прибра монетите в бронзовата табакера. Скочи от краката на стареца и мина като фурия край баща си. Кюлев смутен се изправи.

— Не станаха ли много сарафи в тая къща… — каза Борис.

— А какво лошо правя? Пак аз съм виновен!…

— И мислите, че няма на тоя свят по-ценно възпитание от това чрез пари?

— Ако ти смяташ парите за гюбре, друг въпрос! Но не мислиш така… Иначе нямаше да бъдеш банкера Скарлатов.

— Разликата е от тук до небето, но и да Ви обяснявам до сутринта, все тая! Сарафина си остава сарафин!…

— Не се срамувам от занаята си. Дай, боже, всеки да постигне в живота си това, което аз постигнах!

— И станахте за човечеството Русо, Спиноза, Еразъм Ротердамски?

— Не съм ги чел.

— Бих се учудил на противното. Но за да не водим друг спор, ще Ви моля повече да не занимавате детето с пари!

— Ние си играем. Това е игра!

— Игра по-опасна, отколкото с пълни пистолети. Друг път да не се повтаря!

Кюлев измърмори нещо под носа. Борис остана убеден, че старият лихвар няма намерение да прекъсне тази завладяваща детето игра, защото по тоя начин той търси пътя към сърцето му. Тези разсъждения донякъде смекчиха Скарлатов и той наля на двамата коняк. Чукнаха се. Поне временно се помириха. След като изпи чашата си, Кюлев се извини и излезе от салона. Отиваше при внучката си и Борис не го спря.

Първи от поканените гости пристигнаха семейство Неделеви — точно на определения час, нито минута по-рано или по-късно, с неговата до педантизъм английска акуратност. С влизането им в салона повя леден вятър като от айсберг. Жената на Неделев сякаш бе направена по поръчка от самия него. Мълчалива, със спокойно, безизразно лице, което в съвместния им живот ставаше все по-заспало. Тънка, суха, почти плоска, с правилни черти на лицето, тя би могла поне при малко живот да бъде красива, но беше безлична. Едно определение, което Скарлатов направи преди години и никога после не го промени. Той не можеше да си представи какво правят тия двама души в огромния си великолепен дом. Какво разговарят, или въобще разговарят ли? Каква е близостта помежду им? И никак не можеше да си ги представи в леглото. Може би затова съвсем естествено приемаше, че те все още нямаха деца. А щяха ли да имат? Вероятно, когато Неделев реши.

Както винаги разговорът протичаше мудно, с усилие от страна на Скарлатов. Чакаше с нетърпение да му дойдат на помощ Карасулиеви, а те обикновено закъсняваха. Трудно събираха обоза. След обичайните поздравления Неделев седна на фотьойла до камината със спуснатите си клепачи, сякаш спи. Жена му се настани в най-далечното кресло до прозореца. И двамата мълчаха. Скарлатов се чудеше как да подхване някакъв разговор. Тогава от заспалия Неделев излезе глас, като че от някакъв механичен инструмент.

— Вегенел не е добре.

— В какъв смисъл?

— Не е добре със здравето.

Борис отново се изненада от студенината и безчувствието му. Ето един човек, с когото дълги години са работили заедно, сега е изпаднал в беда, а това не предизвиква у Неделев даже елементарно човешко съчувствие.

— Какво му е всъщност? — пак попита Скарлатов.

— Не може да пази равновесие и е смутен говора му.

— Смяташ ли нещо да предприемеш?

— Това няма отношение към работата ни. А и той не иска да се знае от хората. Надява се, че е временно.

— А ако стане нещо с него?

— Мисля, че тогава е най-добре да се изкупят неговите акции и предприятия. Вероятно аз ще бъда клиента.

— А не е ли най-добре да го отведеш във Виена на медицински преглед?

Неделев сви рамене. Скарлатов се ядоса.

— А защо след толкова години съвместна работа не го придружиш? Той има нужда от помощ!

— Аз не съм му нито роднина, нито бавачка!

— Тогава аз ще се заема с тази работа!

— Твоя воля.

Борис още същия миг реши да изпрати Туше Динев с колата в Рила планина и евентуално той да придружи Вегенел до Виена. Искаше да каже още нещо злъчно на Неделев, но в тоя миг влезе и самият Динев — все така младолик, с буйни руси коси, елегантно облечен в тъмен костюм, с красивата златна верижка на часовника върху жилетката, подарен навремето от Скарлатов. Но с годините неговата младежка живост, усмихнатост бяха помръкнали. И нещо твърдо и отчуждено се яви в израза на лицето му. Лека-полека си бе изработил поведение към себеподобните, граничещо с арогантност, но не и към Борис. Той запази към него цялото си уважение, дори обич. Скарлатов имаше възможност да го наблюдава как се отнася към останалите хора. Дали службата не го превръщаше постепенно в човекомразец?… Заемаше важен пост в политическата полиция и всички се страхуваха от него. Защото властта не е фикция. Тя е реалност и в тия бурни години след войната се случиха толкова много неща, че властта взе застрашителни размери — една чума, която проникна с пипалата си даже до интимния живот на хората, до техните съкровени мечти.

— Динев, бих те помолил за една работа…

— На Ваше разположение съм.

— Трябва да се освободиш тези дни.

— Точно сега ли?

Скарлатов нарочно водеше разговора пред Неделев. Искаше по този начин да го засегне.

— Вегенел е болен.

— Той е вече стар.

Отново Борис се учуди на безчувствието на хората, тоя път на Динев.

— Старите хора са неизмеримо ценни със своя опит, особено тия, които в живота са създали толкова материални блага за останалите!… Вегенел е строител, от хората, които се интересуват от ближния.

— Аз изказах само съображението, че всеки е смъртен.

— Това особено се набива, когато работиш в полицията, нали?…

— Не съм съгласен с Вас.

— И така, възможно ли ти е, да речем, да отсъстваш тези дни от работа и отидеш със Спас в Рила? Вземи със себе си и най-добрия невролог на България. А после може би ще се наложи да го придружиш до Виена. Разноските ще поеме Банката.

Неделев отвори малко клепачите си. Скарлатов предизвикателно го погледна и повтори натъртено:

— Всички разноски поема Банката.

Динев мълчеше.

— Естествено аз не мога да те задължа.

— Напротив! Приемам с удоволствие. Не Ви отговорих веднага по мои лични съображения. Простете… От утре излизам в безсрочен отпуск и съм напълно на Ваше разположение.

Защо „безсрочен“, искаше да попита Борис, но в този момент дворът на Банката се огласи от клаксона на кола и скоро Карасулиеви нахлуха като хунска орда. Звънецът на вратата не млъкна даже когато отвориха. Чу се смях, високи и възторжени детски викове и тропот на крака, сред които гласовете на Йосиф и Анастасия. Скарлатов отиде да ги посрещне. Бяха натоварени с пакети и цветя. Всеки от тях, включително и децата им, носеше по нещо. Но шофьорът на Карасулиеви слезна още три пъти, за да донесе останалото. Широк човек бе Йосиф, със замах. Яна съвсем полудя. Скачаше и викаше на висок глас. Йосиф я понесе на ръце и така всички влязоха в салона. Натрупаха пакетите в средата на килима. Анастасия започна да ги разпределя: торти, сладкиши, деликатеси, вина предаде на Спас и Неда. Останаха подаръците. Яна нямаше търпение и започна да развързва панделките им. Какво ли не бяха купили Карасулиеви! Цял магазин за детски играчки!… Имаше едно влакче с релси, гара и се движеше със свещ и малък парен котел. Йосиф седна направо върху килима и с помощта на шофьора си бързо монтираха играчката и тя тръгна в кръг, даже изсвири. Децата на Карасулиеви бяха много възпитани. Евангелия имаше вече осем години, а Иван — четиринадесет. С миловидното си и спокойно лице момиченцето приличаше повече на Анастасия. Слабият и блед Иван — висок за годините си, със светлоруси коси и сини очи, не приличаше на никого. Мълчалив и тих, той изглеждаше вглъбен в себе си. Още от съвсем малък го обличаха с дълъг панталон, сако и вратовръзка като истински джентълмен. Беше извънредно стеснителен, за разлика от Йосиф, който навсякъде, при всички обстоятелства се оправяше с многословието и общителността си. Скарлатов, наблюдателен по наследство, особено що се касаеше до човешки характери, не можеше да изработи свое мнение за Иван. Че по характер не се е метнал на Йосиф, това бе факт. Не беше трудно да се забележи, че истинската му духовна връзка е с майка му Анастасия. В отношенията им се забелязваше някаква особена мекота и обич без външна показност. Какво вълнуваше въображението на този стеснителен юноша?…

Вратите между салона и библиотеката бяха широко отворени. Той се дразнеше от детската врява, за разлика от Йосиф, който сред деца се чувстваше като баща на голяма фамилия. И за да не каже някаква глупава сентенция или дълбокомислено напътствие, Скарлатов се оттегли в библиотеката. За свое учудване там завари Иван. Стоеше прав пред старинното пиано. Беше го отворил и натискаше съвсем тихо един по един клавишите. Когато забеляза Борис, се стресна и затвори капака.

— Напредвате ли? — попита Скарлатов.

Кървава червенина заля почти моминското лице с гладка кожа на Иван. И вместо да отвърне на въпроса, момчето каза:

— Вашето пиано е съвсем неакордирано.

— Не бихте ли изсвирили нещо?

— Един фалшив тон предизвиква болка.

— Така ли?

— Може би при мен е така. Учителят ми каза, че имам абсолютен слух.

— Доколкото знам, и Моцарт е имал абсолютен слух.

— Това не е решаващо. Мнозина от гениалните музиканти са нямали абсолютен слух. Просто е една вродена особеност, която не винаги помага, а понякога дори пречи…

— Бихте ли ми обяснили?

— При мене един фалшив тон ме разстройва.

Скарлатов се замисли. Що се касае до музиката, момчето влизаше в разговор.

— Още утре ще наредя да акордират пианото, или може би е много остаряло?

— Инструментът, според мен, е с хубав, мек тон. Старинна, солидна виенска изработка с бронзова плоча за струните. Има типичното бароково звучене за камерна музика.

— А пък аз мислех, че пианото, за разлика от цигулката, е доста механичен инструмент и че всички си приличат.

— О, не! Всяко пиано е различно.

— Следващия път, когато дойдете, ще ми изсвирите ли нещо?

— А Вие, господин Скарлатов, обичате ли музиката?

— Не знам. Музиката при мен действа доста странно… Сякаш усилва до болезненост и завърта като буря мисли, чувства и спомени. Може би затова избягвам да я слушам.

Момчето внимателно погледна със сините си очи Борис, сякаш откриваше в този странен мъж, който не допускаше никого до себе си, нещо неочаквано.

— Това е хубаво, господин Скарлатов, че музиката Ви вълнува.

— Казват, че тя трябва да успокоява. Доколкото знам, използват я и за лечение в психиатриите.

— След Вагнер въздействието на музиката е такова, каквото го описвате Вие, и според мен така би трябвало да бъде…

В библиотеката един след друг влязоха Кюлев, Неделев, Карасулиев и Туше Динев с чаши в ръка. Йосиф се заинтригува, че Иван разговаря със Скарлатов. Баща и син стояха един срещу друг като чужди хора. Иван напълно се затвори в себе си. Карасулиев не можа да сдържи любопитството си и попита:

— И за какво си приказвате?…

Не му отговори нито Иван, нито Борис.

— Останете при нас — покани го Скарлатов.

— Ще отида оттатък… — отвърна момчето и напусна библиотеката.

Йосиф изведнъж избухна:

— Какво поколение расте! Иде ти да се гръмнеш!… Работиш като вол, печелиш, скъсяваш живота си!… А наследникът ти няма и хабер как става това. Не иска и да знае, че се трепеш! И всичко ще иде на вятъра! Но майка му е виновна! Мотаят се разни даскали по музика… В гимназията върви едва-едва с тройки. По цял ден свири на пиано. Ще стане чалгаджия и пияница! — заключи речта си той и млъкна.

— Бащата на Гьоте е бил търговец — възрази Борис.

— Та какво от това!

— Можеш да си направиш аналогията.

— Нерде Гьоте, нерде Иван!! Нещастник!

Всички седнаха във фотьойлите. Само Йосиф с чаша в ръка се разхождаше по килима. Все още не можеше да му мине. Затова в яда си попита Динев:

— Е, как е, господин пристав?

— Само инспектор в политическата полиция!

— Не е ли все едно! След като изтрепахте тридесет хиляди души българи, седнахте ли си на задника?

— Преврата на девети юни и потушаването на септемврийския метеж бяха дело на военните, а не на полицията!

— А кой закла Стамболийски и сетне прехвърлиха убийството върху македонците и ВМРО?

— Военните — невъзмутимо отговори Динев.

— Всички сте един дол дренки.

— А какво щеше да стане, ако Стамболийски бе провел както трябва закона за незаконно забогателите от войната и национализацията на банките? Йожи, и досега щеше да киснеш в затвора! — каза Динев.

— Щях да му намеря колая!

— Не съм сигурен — обади се Борис. — На Стамболийски не му стигна време. Събитията логически го водеха към действия, сходни с тия на Ленин в Русия.

— Но го изпревариха!

— Ти трябва да бъдеш благодарен на този покойник! Единственият политик в България, който се опита да направи нещо за селото и селяните — базата на нашето стопанство! По него време ти се разпореждаше с Камбиалния синдикат и стана некоронования цар на валутните операции в страната. Не те питам каква ти е печалбата, но мога да предполагам… Именно при управлението на земеделците ти основа своята банка с обидната за България форма — Френско Нидерландска, за да угодиш на господарите си!

— Защо говориш така! Кой ни срина!? Кой унищожи Синдиката и даде в ръцете на некадърната Народна банка да се разпорежда с нещо, от което няма понятие? Чиновник търговец не става! Никога България не е изпадала в такова безпаричие!

— Вярно е, що се касае до държавата. Тя сега е във финансова разруха. Кой партньор ще иска да му посредничи такава кървава власт! Търговията е в упадък. Би трябвало и твоята банка да страда, и тя да претърпи някои последици… А какво? Колкото България затъва, толкова твоята банка цъфти! Печалбите ти се увеличават! Драги Йосифе, ти в мътна вода риба ловиш! Това е същността и на банката ти, и на Командитното ти дружество, което, апропо, запази…

— Е, аз нямам амбициите да ми издигне паметник благодарното отечество! Нали вие с Неделев сте строителите на индустрията?!… Само че като приятели ви казвам — твърде много инвестиции хвърлихте в една разкапана държава. Изтощавате банката и може да рухнете заедно с държавата.

Настъпи мълчание. Това, което каза Карасулиев, беше вярно. Дали линията, която водеше Търговската банка, наистина не е погрешна? Дали Йосиф знае нещо?… Без да иска, Скарлатов погледна към Туше Динев. Очите им се срещнаха. Динев спокойно каза:

— Ако държавата пропадне, всички търговци ще загубят, включително и ти, Йожи!

— Какво искаш да кажеш?

— Предстои втори тур.

— Значи вие, полицаите, готвите ново кръвопускане?…

— Откак свят светува, полицията никога не е имала нито силите, нито възможностите да направи преврат. Тя само застава на една или друга страна и по принцип е на страната на победителите. Има само една сила и тя е армията!

Отново настъпи мълчание. Всеки от присъстващите правилно разбра думите му. Предстоеше нов тур, но какъв? Кога?… Никой и не го попита повече. Той нямаше да каже. Бояха се от него, от осведомеността му. Отделът, който завеждаше в политическата полиция, му даваше неограничени възможности да събира сведения. Той използваше държавния апарат и за целите на Търговската банка. Скарлатов бе абсолютно сигурен в лоялността на Динев. Така, както едно малко кученце скланя глава, за да я погали пръв господарят му, и след това завинаги то остава привързано към него. Туше Динев бе предан на Скарлатови до гроб. Докато Карасулиев никога нямаше да бъде сигурен в действията си, понеже сянката на Динев щеше да пада върху всяко негово начинание, изискващо дълбока тайна както в замисъла, така и в провеждането. И знаеше също, че никога няма да може да го купи. Ето защо той се страхуваше, но не си позволяваше нито за миг да се отпусне, още повече че хората блюдолизнечеха пред Динев. Търсеха неговата благосклонност, както търсят тази на палачите.

Отново металното скърцане и воят на трамвайния мотор нахлу в стаята. Устата на Скарлатов се изпълни със слюнки.

— Не се живей вече! — възкликна той.

— Що не се махнеш оттук? — каза Карасулиев. — И при нас стана много шумно.

— Къде, на небето ли да ида?

— Имаш кола. Една хубава вила близо до София ще те успокои.

— Вила ли?

Скарлатов за миг помисли, че и това е някакво решение.

 

 

По-късно всички бяха насядали около огромната маса. Вечерята протичаше мълчаливо. Анастасия седеше от единия край до децата, а Иван там, където започваха възрастните. От едната му страна бе малката Яна, а от другата — жената на Неделев. Изведнъж се разнесе високият глас на малката. Борис намръщено погледна нататък.

— Аз съм виждала майка си, разбра ли! Аз помня мама!

Явно бяха започнали някакъв спор с Евангелия.

— Ти не си могла да я помниш! Била си съвсем глупава!…

— Не е вярно! Аз я помня! Тя ми каза: „Яно, много те обичам“ и ме целуна!

Всички възрастни спряха да говорят. Спорът в детския край ги заинтригува.

— Тя не е била жива! — каза Евангелия спокойно.

Яна, цялата изчервена, хвърли вилицата на пода. Беше изпаднала в типичен скарлатовски гняв. Отникъде не й дойде подкрепа. Щеше да се разплаче. Обърна се към Иван и го хвана за ръка с някакво тържествено изражение. Беше намерила своята опора.

— Нека Иван да каже! Той помни! Той е бил голям! Нали мама каза: мила Яно, много те обичам!

Иван се изчерви. Той мълчеше.

— Кажи! Кажи!…

— Аз помня майка ти. Тя беше добра и много хубава.

— Ето, видяхте ли?! — каза Яна. Тя тържествуваше. Нейната детска логика победи.

Разговорът навлезе в една плоскост, която не предвещаваше нищо добро, но се появи Неда с огромна торта и шест свещи, набучени в нея. Това разреди натегнатата атмосфера. Всички изчакаха момента, когато Яна духна шестте пламъка. Отново настъпи оживление. Малкият инцидент се забрави от всички, с изключение на Борис. Какво ли е станало при децата?… Явно дъщеря му е разговаряла и друг път за това, поне с децата на Карасулиев. Какво ли са разказвали?… Той погледна към тях. Не, никога нямаше да узнае!… Отново му стана тежко. Йосиф, по типичния си македонски табиет, обърна всичко в смях.

— Брей, да се не види! — възкликна той. — Снахата била много сербез! Отсега командва моя мухльо!…

Пак се чу гласът на Яна.

— Искам сладолед!

— Но яж първо от тортата! — каза Анастасия.

— Искам сладолед!

„Много е невъзпитана, дали да се намеся?“ — помисли Борис. Донесоха й купа сладолед. Той я наблюдаваше. Изведнъж детето млъкна и съсредоточено започна да яде. И тогава той видя другата Яна, с гимназиалната униформа, по същия начин да яде сладолед на същата маса. Видението стана почти реално, когато малкото момиченце си помогна с пръстчето на другата ръка, за да не падне парчето от лъжичката. Наследственост, какво силно нещо е! — помисли си той и въздъхна.