Шърли Конран
Дивачки (1)

Първа глава

Четвъртък, 25 октомври 1984 г.

Входната врата се отвори бавно и тихо. Странно, помисли си Лоренца, защото след глупавата заплаха за отвличане, мерките за сигурност бяха изключителни. Тя леко открехна почернялата и тежка средновековна врата. Много добре познаваше вертикалните линии, сътворени от времето върху нея — прабаба й я бе донесла заедно с останалата покъщнина в Костуолдс през целия Атлантически океан чак до Пенсилвания. Двайсет и три години — целия неин живот — Лоренца всеки път щом застанеше отпред, си представяше какви ли не картини, гледайки причудливите гравюри върху вратата, докато чакаше да й отворят.

— Къде сте всички? — провикна се тя, като стъпи върху старата йоркска мозайка във вестибюла и събу червените си обувки.

Никой не й отговори. Ехото от звънеца замлъкна.

Лоренца мина по чорапи през входната врата и обходи с поглед пространството зад червеното си „Ферари“, небрежно паркирано в долния край на стълбите. Огледа смълчания парк, който се простираше от къщата до горите във всички посоки и стигаше до река Охайо, но не видя никого.

Нетърпелива, Лоренца звънна още три пъти и отиде до единия от древните каменни лъвове в горния край на стълбите. Потупа го по каменната глава, както правеше винаги когато се прибираше у дома, после си съблече сакото и го наметна на лъва — беше топло за края на октомври.

Бавно се върна във вестибюла и погледна портрета на прабаба си, направен в естествена големина.

— Ограбени? Изнасилени? Отвлечени? Какво ли мислиш, им се е случило, прабабо?

Лоренца имаше същата гъста и вълниста червеникавокафява коса като жената с разтревоженото лице, облечена в бледосиня сатенена рокля, но не беше с толкова тънка талия — Лоренца беше пухкава като майка си, особено сега, когато най-после беше бременна. Беше се омъжила за Андрю преди шестнайсет месеца, през юли 1983 г., и от деня, в който се бе върнала от медения месец, майка и я гледаше с надежда. Лоренца наблюдаваше как майка й милва шестте черни котета, пъргави малки пантери, и разбираше, че любещите й ръце копнеят да прегръщат внуче.

Както беше по чорапи, тръгна надясно през редица от помещения, свързани помежду си с двойни врати — нямаше жива душа нито в стаята за закуска, нито в хола, нито в библиотеката или в залата за приеми, която обхващаше останалата част на къщата и водеше до оранжерията.

На връщане от библиотеката Лоренца забеляза очилата за четене на майка си, оставени върху разпилени вестници на килима. Значи майка й е някъде наблизо, помисли си. Разсеяно вдигна две покани, вестник и туристическа брошура. Погледна я с интерес. Отпред имаше снимка на тропически плаж, палми се извисяваха към светлосиньото небе, над което алени букви обещаваха: „Раят може да бъде ваш в Пои“. Лоренца разгърна брошурата и видя снимки на модерен нисък хотел, тропически градини, тъмнокожи жени със затъкнати в косите розови цветя и подноси с добре украсени коктейли, млади приятно подстригани двойки се усмихваха един на друг, докато вечеряха под звездите, плуваха в лазурния басейн, размахваха стикове за голф или тенис ракети или се наслаждаваха на пикник с шампанско на обезлюдения бряг.

Лоренца пусна всичко на пода, върна се в хола и отново извика над старинните стълби. Прекоси хола и надникна през двойните врати на терасата отвън в градината, където фонтаните бяха свързани с цветни лехи и оградени с чимшир. Макар че семейство Греъм имаха трима градинари, майка й често сама плевеше италианската си градина, зад която се простираше поляната чак до брега на Охайо. Днес никой не се виждаше наоколо.

Лоренца тръгна наляво по коридора, който водеше към трапезарията и кабинета на баща й и стигаше до помещенията на прислугата. Нямаше никой в кухнята… Нито в кухненския бокс… Нито в стаята за почивка на персонала… Нито в оранжерията. В къщата живееха иконом, готвачка, три прислужнички филипинки и личната прислужница на майка й. Къде бяха всички?

До стаята за почивка се намираше перачницата. Пред купчина неразгърнати вестници, потънала в люлеещия се стол, седеше безформена жена в бяла широка риза с навити ръкави, които разкриваха кльощави ръце с мускули като на мъж. Дебелите сини вени очертаваха знак делта и на двете й ръце.

Лоренца се приближи на пръсти, погъделичка ухото й и извика:

— Здрасти, Нела!

Жената скочи с вик и се хвана за гърдите.

— О! Вие много лошо момиче, мис Лоренца! — Докато Лоренца я прегръщаше, жената добави със сподавен глас: — Ще направите мен сърдечен удар, после няма кой готви за семейството.

Бяха довели Нела от Рим, когато майката на Лоренца дойде в Питсбърг като мисис Артър Греъм.

— Къде е мама? — извика Лоренца. — И къде са другите?

Нела беше глуха и трябваше да й се вика. Използваше глухотата си като удобно извинение — не чуваше нищо, за което не искаше да говори. Ако се опитваха да я заставят, натискаше с палец старомодния бял пластмасов апарат на гърдите си и казваше: „Това проклет нещо пак не работи. Трябва поправим.“

— Твоя мама пусна всички прислуга цял следобед, защото трябва работи повече утре вечер на рожден ден на твой татко. Твоя мама отиде пазарува — обясни Нела.

— Какво да пазарува?

— Дрехи.

— Но мама винаги си купува дрехите от Рим.

Нела се смути.

— Е, може не дрехи, обаче изненада.

— О, хайде, Нела!

Нела се огледа крадешком, но коя ли италианска готвачка може да пази тайна?

— Твоя мама отиде пазарува с декоратор да избере неща за твой апартамент горе. Твоя мама преправи стаите заради бебе.

— Но Андрю и аз живеем в Ню Йорк и бебето също ще живее там, а не тук.

— Твоя мама каза за всеки случай.

— За всеки случай — какво?

Лоренца чу тихия шум на автомобилен двигател в далечината и отклони вниманието си от Нела. Отвори един прозорец, наведе се навън и помаха на белия „Ван ден плас ягуар“, който се плъзна по чакълената алея.

— Мама сигурно е единственият човек на света, който кара шестцилиндров „Ягуар“ с петнайсет мили в час — каза тя.

— Твоя мама видяла много злополуки с нейни коли. Кара не бързо, но невнимателно. Винаги мисли други неща, винаги нещо друго в главата. Твой татко иска да я вози някой, но тя казва много грижи, още един човек на главата.

Но Нела говореше на стените. Лоренца бе изтичала да посрещне майка си.

Силвана Греъм изтича нагоре по стълбите и изпусна двата добре опаковани пакета на земята, за да прегърне дъщеря си.

— Обуй си обувките, скъпа! Не бива да настиваш, вредно е за детето.

Имаше нисък напевен глас, който извикваше представата за ято гълъби, не необичаен за Рим, но рядко срещан в Пенсилвания. Успокояващата нотка в гласа постоянно дразнеше съпруга й, защото сякаш се опитваше да го успокои и следователно му напомняше за високото кръвно.

Двете жени тръгнаха към библиотеката. Лоренца се клатеше като пате, боса и със самочувствието на бременна жена, а бавната царствена походка на майка й издаваше натежаване, заплашващо да се превърне в пълнота и дори изправената й глава не можеше вече да скрие малката двойна брадичка. Жените смятаха Силвана Греъм за елегантна, но не привлекателна, а мъжете — че вече не става, че е поне с дванайсет килограма по-тежка за ръста си и не си заслужава да я свалят. Силвана прекосяваше живота си в летаргичен сън, движена само от дневните програми. В малкия палат в Рим близо до Бургезките градини, където бе родена и където все още живееха родителите й, непрекъснато й бе напомняно, че „не бива да кара слугите да чакат“.

В библиотеката Лоренца вдигна туристическата брошура.

— За какво ти е това, мамо? Ще избягаш ли най-после?

Силвана се засмя на старата си шега.

— Не, ще бъде служебно пътуване. Заминаваме за Австралия другата седмица. „Нексъс“ ще правят годишната си конференция в Сидни тази година. След това ще прекараме обичайната си „първокласна работна почивка“. Баща ти избра Пои, защото никога не е ходил за риба там, а май имало много акули. Никога не е хващал акула.

— Не е зле да си президент на корпорация.

Лоренца се хвърли на дивана с дамаска от сребрист брокат, вдигна крака и започна да говори за бременността си с настойчивата съсредоточеност на първескиня в пети месец, която не се досеща колко отегчена ще се чувства от тази тема на разговор след два месеца. Макар че бебето щеше да се роди в края на февруари, тя гледаше на живота си като през обратната страна на телескоп: смален до тесен кръг, включващ само съпруга й и неоформеното безполово бебе. Силвана слушаше самоувереното бъбрене на дъщеря си.

— Андрю мисли… Андрю знае… Андрю иска да спра работа… Андрю смята, че той трябва да се грижи за парите ми. Това е едно от нещата, за които исках да говоря с татко. Андрю каза, че е нелепо да оставя някой друг да инвестира парите ми, след като той е брокер… Андрю казва…

— Защо да напускаш работа? — запита Силвана. — Мислех, че ти харесва. Макар да не мога да разбера защо изобщо започна да работиш.

— Не си ли спомняш? Баба каза, че работата ще възпита у мен интереси.

Лоренца си спомни, че майката на Артър имаше предвид също така да не последва безцелния път на майка си, запълвайки живота си с тривиални неща, само и само да мине времето докато умре. Баба й винаги е имала ексцентрични идеи.

Лоренца се засмя.

— Беше работа колкото за занимавка при Сотби. Андрю казва, че не съм научила за картините толкова, колкото баба очакваше и не използвам знанията си по история. Просто съм учтива по телефона, помагам на другите да редят изложбените картини в каталога и от време на време приемам наддаванията при разпродажби… Вкъщи ще си имам достатъчно работа да се грижа За Андрю и за бебето.

Силвана вдигна сребърната кана за кафе от подноса, който Нела току-що бе оставила пред нея.

— Сестрата на Нела ще дойде от Варезе, за да ти стане бавачка. Ще разполагаш с достатъчно прислуга. Ти имаш повече късмет от другите жени — ще можеш и занапред да правиш нещо, да бъдеш нещо.

— Мамо! — погледна я изненадана Лоренца. — Говориш като еманципантка от шейсетте години. — Тя искрено се засмя. — Трябвали са ти двайсет години да наваксаш.

— Не, трябваха ми двайсет години, за да забележа.

— Какво да забележиш?

Силвана потърка перлената огърлица в яката си леко развълнувана.

— Малко жени са толкова щастливи след брака, колкото са очаквали — колебливо каза тя.

— За какво говориш, мамо? — „Само не казвай, че с татко ще се разделяте“, помисли си тя с тревога и добави: — Ти не си ли щастлива? Нямаш ли всичко, което си искала да имаш?

„Всичко, освен онова, което има най-голямо значение“ — помисли Силвана.

— Какво повече би могла да искаш, мамо?

— Да чувствам, че съществувам.

Значи само това. Лоренца протегна ръка и нежно придърпа дланта на майка си към розовата разкроена рокля, за да почувства малкия й твърд корем.

— Разбира се, че съществуваш. То също.

— Надявам се да е момче — промълви Силвана. Поколеба се и добави: — Говорех сериозно за работата ти. Не бих искала животът ти да изтече в нищото, без да забележиш. Един ден вдигаш поглед и си казваш „Къде ми отиде животът?“ — Тя поклати глава. — Не се смей, Лоренца. Хората, които обичаш, могат да обсебят живота ти, ако им позволиш. Няма да забележиш как или кога е станало, а дори и да забележиш, няма да знаеш как да го спреш.

— Миличка мамо, не се безпокой! — В гласа й прозвуча раздразнение. — Имам пълно доверие в Андрю.

Силвана вдигна рамене, спомняйки си как самата тя бе имала пълно доверие в Артър. Спомни си неприятната сцена с баща си, когато внимателно и предпазливо бе съобщила вкъщи по време на закуска в един топъл есенен ден преди години в Рим, че иска да ги запознае с един приятел американец. Да, американец. Не, срещнали се на плажа. (Защото плещестият русокос Артър я бе проследил от кафенето до плажа.) Баща й бе обърнал страницата на вестника и остро бе заявил, че добре възпитаните момичета не си хващат момчета на плажа и той категорично не желае да се запознава с млад плажен безделник. Седемнайсетгодишната Силвана веднага отговори, че не бил млад, напротив, доста по-голям — на трийсет и пет години, и тя щяла да се омъжи за него!

Резултатът беше като от запален фитил в бутилка с керосин. Баща й смачка вестника, скочи от стола и изкрещя:

— Кога е събитието?

— Тулио, говори по-тихо, слугите ще чуят — каза майка й. После погледна Силвана с укор и запита: — Кога?

На Артър му се стори забавно, че са го взели за коцкар (приятелката му си беше отишла в Ню Йорк след поредната караница, зарязвайки го да прекара сам ваканцията). Той се постара Силвана да забременее много скоро след като тя бе обяснила, че е почти сгодена за сина от онова семейство, чието красиво имение в Тоскана граничеше с тяхното. Без да каже дума, Артър бе завил в следващата малка пресечка и като спря колата се нахвърли върху нея. Силвана му се бе оставила с удоволствие тогава, а след това се бяха любили на задните седалки в колите под наем, скрити под оградите от жив плет, в лозята, на пода на моторни лодки, а веднъж дори зад една селска хлебарница. Силвана се радваше, че истински мъж, а не хлапак я е направил истинска жена. Смяташе, че Артър притежава всичката изтънченост, жизненост и блясък на Съединените американски щати — страна, която познаваше само от филмите и рекламите в списание „Лайф“, страна, която изглеждаше прекрасна и далечна като Марс, ако я гледаш от обедняла следвоенна Италия, където неомъжените момичета сляпо се подчиняваха на бащите си.

След като баща й изхвърча с трясък от стаята за закуска, последван от майка й, която непрекъснато повтаряше: „Поне казва, че бил католик, Тулио“, разплаканата Силвана бе прегледана от странен лекар, не семейният им лекар, и бе заключена в собствената си спалня, докато родителите й ожесточено спореха. Нела, кухненската прислужница, която й носеше храна, занесе бележката от Силвана на Артър. Като прочете тъжното омачкано писмо, той се усмихна и телефонира на майка си в Питсбърг.

Без да е изненадана от новината, но удивена, че този път Артър възнамерява да се омъжи за момиче, забременяло от него, мисис Греъм въздъхна, обади се в „Нексъс“ и нареди да й запазят място в самолет до Рим. По време на осемнайсетчасовия полет имаше достатъчно време да осъзнае, че както винаги няма да може да разубеди единствения си син да не прави каквото си е наумил. Е, добре че поне е католичка.

Мисис Греъм се настани в обичайния си апартамент в Гранд хотела и написа кратко писмо-покана на родителите на Силвана. Писмото бе занесено на ръка в полуразрушения дворец „Палазо Кариото“ до Бургезките градини.

Граф Кариото отиде сам на срещата с трагично овдовялата мисис Греъм, която бе облечена в морскосиня прескъпа рокля, носеше дълга огърлица от перли с диаметър шестнайсет милиметра всяка — забавляваше се как на никого не би му хрумнало, че са истински — и годежния си пръстен с най-големия диамант, който графът бе виждал някога. Очите му непрекъснато се приковаваха в него, докато разговаряха от чиста учтивост за неумолимо приближаващото събитие. Най-накрая се споразумяха, че адвокатите им ще се срещнат, за да обсъдят предложения щедър предбрачен договор в полза на Силвана, и графът се завърна вкъщи, за да заяви на жена си, че можело да бъде и по-лошо, но поне майката била истинска лейди.

Възможно най-бързо след годежа, но в рамките на благоприличието, направиха сватбата — младоженецът има делови задължения, обясни графинята на приятелките си, които кимаха с разбиране. Когато сложната римска церемония свърши, Силвана и Артър отлетяха за Индия на меден месец. Трийсет минути след като бяха заредили с гориво в Каракас, Силвана пометна. Стюардесите и медицинските помощници на борда на първа класа много се разстроиха, но пуснаха музика, за да не чуват останалите пътници болезнените й викове. В Делхи ги чакаше линейка и в продължение на три седмици тя остана в болницата „Кинг Джордж“, след което я превозиха с необходимите предпазни мерки в Питсбърг.

Тогава Силвана видя колко уверено действа Артър по време на криза и още повече се влюби в него. „Артър казва… Артър мисли… Артър иска… Артър настоява…“ бе повтаряла на майка си по телефона. Телефонните обаждания бяха зачестили и майка й, поставяйки вярно диагнозата „носталгия“, изпрати младата Нела да помогне на Силвана да се установи в семейното имение на Артър в Сюикли. Но Силвана никога не се почувства истински добре далеч от веселия шум на Рим и спокойствието на Тоскана, където бе израснала, и редовно ходеше на гости там. Два пъти годишно тя виждаше как майка й и баща й се смаляваха, отслабваха и посивяваха. Отначало се облягаше на Артър, търсейки опора и сигурност в любещите му ръце, но тези силни, мускулести, покрити с руси косми ръце умееха да принуждават, не само да прегръщат. Силвана скоро разбра, че може да прави каквото си пожелае, освен ако Артър не иска нещо друго.

Докато Силвана се възстановяваше от помятането, тя лежеше в голямото си легло и си водеше бележки за възможните начини да промени мрачната къща. Но когато една сутрин внимателно съобщи на Артър какво прави, той спря да се облича и я изгледа остро, хванал вратовръзката си в едната ръка, а иглата за нея в другата.

— Това е една от най-хубавите къщи в Пенсилвания — процеди той. — Израснал съм тук и не искам нищо да се променя. Можеш да подменяш някои неща, ако е необходимо, но никакви промени!

Силвана се опита да възрази, дори направи грешката да каже, че по-голямата част от скъпите мебели са имитация или ако не са, то са прекалено много поправяни. Артър я бе изслушал студено и обръщайки към нея леденосините си очи, без да помръдне глава, каза:

— Е, поне не са поправяни с чужди пари.

Голяма част от парите, предвидени за Силвана в предбрачния договор, бяха дадени „на заем“ за възстановяването на Палазо Кариото. Цяла седмица след това Артър не й говори. В леглото се държеше с нея така, сякаш не са ги представили един на друг. Оправиха си отношенията, но повече нищо не беше същото.

В романтичната литература, която Силвана обожаваше, героят винаги е завладян от героинята, докато в живота, когато страстта веднъж отслабне, жената остава на второ място след кариерата на мъжа си. Силвана никога не успя да се примири с мисълта, че романтичните й идеи са нереални, и без да забележи, изпадна в постоянна депресия — състояние, което се проявяваше в непрекъсната умора.

След четири години брак най-после успя да износи едно дете. През цялото време беше или бременна, или се възстановяваше след спонтанен аборт. Розовата й влажна уста вече не беше новост за Артър и интересът му към нея се бе разпръснал като утринната мъгла, която се вдигаше над реката в края на имението им. Дванайсетте вечери след раждането на дъщеря им Силвана прекара сама (за да си почива, както бе казал Артър). На тринайсетата осъзна, че Артър прави онези хубави неща, които се правят нощем, с друга. Опита се да говори с него, но ако Артър не искаше да обсъжда нещо, то просто не се обсъждаше. Работата му в „Нексъс Майнинг Интернешънъл“ — компанията, основана от прадядо му — бе извинение за всяко негово отсъствие. Ако Силвана се обадеше в офиса на „Нексъс“ в центъра, отговаряха, че е в завода за преработка на сурови материали, и обратно. По време на честите си пътувания до офиса на „Нексъс“ в Ню Йорк или Торонто, Артър го нямаше по цял ден, а вечер оставяше съобщение в хотела си да не го безпокоят.

Но колкото и да не се стремеше да крие от Силвана липсата на интерес към нея, по всичко личеше, че предпочита да го скрие от хората в Питсбърг. Никога не го виждаха с друга жена, двамата със Силвана редовно се появяваха заедно в обществото и той държеше на външния вид на жена си. Забелязваше се обаче, че двамата рядко си говорят — дори когато седяха един до друг в разкошната кадифена ложа на семейство Греъм в „Хайнц хол“ в очакване да слушат симфоничния оркестър на Питсбърг или да гледат питсбъргския балет.

По това време Силвана откри, че вече не може да разговаря нормално — думите не излизаха. Преди се бе страхувала да попита Артър за истината, а сега се страхуваше да я чуе. Ужасяваше се от мисълта, че един ден той може да се разведе с нея. Будеше се нощем и чуваше думите: „После какво!“, прошепнати в ушите й. Паника я обхващаше при мисълта да остане без съпруг, да бъде изпратена обратно в Рим като върната стока за износ или да чуе от баща си: „Нали ти казах!“ И така, след няколко плахи опита за разговор, перфектно отклонени от Артър, Силвана затвори очи пред брачното си нещастие.

В края на краищата страстта никога не трае повече от две години, нали?

Тя се посвети на бебето, на пухкавата Лоренца, която правеше балончета със слюнката си и разкъсваше фините й дрехи с италианска бродерия. Всички в „Нексъс“ знаеха, че Артър се е върнал към ергенския си начин на живот и отново използва стария си апартамент в пристройката на хотела. Този апартамент беше постоянно резервиран за важни гости на „Нексъс“. Но за изненада той се бе почувствал изключително горд, когато видя разплаканото зачервено и сбърчено личице на дъщеря си.

— Прилича на теб — бе казала Силвана и той бе засиял.

Три месеца след раждането на Лоренца старият детски четиристаен апартамент на Артър бе пребоядисан в светлорозово и Силвана разбра, че от този момент нататък може да има всичко, което поиска, стига само да е за доброто на Лоренца. Всичко — освен, разбира се, пари.

Артър не позволяваше на Силвана да носи пари у себе си. Секретарката му плащаше билетите до Рим, сметките от „Валентино“^[1], дори сметките от „Елизабет Арден“ на Пето авеню, откъдето Силвана си купуваше бельо. Не че беше стиснат. Ако Силвана искаше нова кола, трябваше просто да го каже през септември, когато Артър си поръчваше нови модели за предстоящата година. Добър ученик на майка си, Артър имаше безупречен вкус към бижутата и обичаше да ги купува — така че Силвана имаше от всичко по много: смарагди, перли, сапфири и диаманти (но не рубини, Артър ги намираше просташки). Силвана обаче никога нямаше джобни пари.

Артър знаеше, че парите означават свобода. Ако имаше дори малко, бягството щеше да е възможно. Надали държеше на Силвана, но все пак не искаше тя да си тръгне. Самият факт, че Силвана съществуваше, ограничаваше желанията на любовниците му, защото той даваше ясно да се разбере, че понеже е католик, никога няма да се разведе. И така Силвана бе лишена от единственото нещо, което можеше да осигури бягството й от униженията — бе зависима от хрумванията на съпруга си и от неговите пари. Как можеше да го напусне без никаква увереност в себе си и без пари? Силвана се срамуваше от безсилието си и плахо и несигурно се отдръпваше от света. Опитваше се да стане нищо, за да не може нищо да я нарани. Тялото й беше там, но не и тя самата, а Артър не искаше тялото й. Биологически Силвана бе жива, но се чувстваше емоционално мъртва — вървеше през живота като сомнамбул и зад прекрасните си маниери винаги криеше гняв към мъжа си.

Колкото до Лоренца, тя никога не се питаше дали майка й е щастлива. Майка й просто си беше… там.

 

 

Излегната на кушетката със сребърен брокат в библиотеката, Лоренца придърпа възглавница и я намести зад гърба си. Държеше лист хартия — напечатан на машина списък на гостите за рождения ден на баща си, празненството, заради което си бе дошла.

Прегледа списъка.

— Колко много досадници! Няма ли да има някой необвързан с „Нексъс“? — Погледна по-отблизо. — Хей, мислех, че никога повече няма да поканиш русата красавица Сузи заради поведението й миналия път.

— Баща ти не би искал да я наричаш така. Предполагам, на всеки може да се случи да падне случайно в басейна по време на празненство.

— От плитката страна, разбира се. И то в бяла рокля без нищо отдолу, както всички бяхме забелязали, преди да падне в басейна. Не си ли спомняш как стоеше и от нея се стичаше вода — все едно Ракел Уелч в някоя от второкласните си роли. И как всички мъже наоколо се втурнаха да помагат на клетото момиче.

— Баща ти специално ме помоли да я поканя, защото другите съпруги не се държат добре с нея.

Лоренца се прозя.

— Мразят я и в червата. И има защо.

— Лоренца, не бива да забравяш, че Сузи ни е далечна роднина.

— Омъжена е за племенника на мъжа на бабината сестра. Бих казала, че е твърде далечна. — Лоренца изведнъж се изправи. — Чувам колата на татко. Рано се връща, нали?

— Знаеше, че ще дойдеш.

Нещо в леденосините му очи предупреждаваше, че подобно на предците му Артър Нимрод Греъм винаги изчаква големия шанс. Макар „Нексъс“ вече да не бе напълно семеен бизнес, Артър ценеше президентското си кресло, защото беше проницателен, упорит и незаменим като дедите си. Костюмите му се шиеха по поръчка от Хътсман, кралският шивач на „Савил Роу“ в Лондон, а човекът, който ги носеше беше старомоден янки, предприемач и следваше семейното мото „КАКВОТО ИМАМЕ, ЗАДЪРЖАМЕ ГО“. Артър вярваше, че най-добрата форма на защита бе пръв да ритнеш другия по болното място, и всеки с някакво положение в Питсбърг го знаеше. На шейсет и две години, с посребряла коса, нисък и набит, той беше в прекрасна форма, когато влезе в библиотеката.

— Как е моето момиче? Не шофира прекалено бързо, надявам се. Трябва да мислиш за внука ми. — Той се изкиска. — Как е Андрю? Надявам се, че се грижи добре за дъщеря ми.

Артър не съзнаваше острата нотка в иначе веселия си глас, когато прегърна единствения човек на света, когото обичаше. Не я мислеше за идеална, всъщност знаеше, че е малко загори-тенджера, но дъщеря му бе пълна с енергия. Беше съгласен, че не е красива, но трябваше да се признае, че Лоренца притежава чар, на който трудно може да се устои — искрящите сини очи и малките бели зъби изглеждаха винаги засмени с такава заразителна радост, сякаш ти си единственият човек на света, когото е искала да види, сякаш ти се доверява напълно, сякаш двамата с нея сте заговорници в един таен свят. Артър не осъзнаваше, че е лесно да имаш такъв магически чар, ако си спасен от отегчителните реалности в живота, като да чакаш автобуса в дъжда, да носиш пълните със зарзавати чанти, да се препираш с бояджиите или да им плащаш непосилни за джоба ти сметки.

До този ден през целия й живот, не й се бе случвало нищо по-лошо от зъбобол и Артър щеше да се погрижи никога да не й се случва. Когато двамата с Лоренца, облечена в дантелената булчинска рокля, чакаха да започне сватбеният марш, той се бе обърнал към нея с думите:

— Никога не забравяй, мила моя, че ако някога имаш проблеми, които не искаш да обсъждаш с Андрю, можеш да говориш с татко си! Андрю трябва да разбере, че не си зависима от него.

— А защо да не бъда, татко?

— Защото зависимостта унищожава самоувереността, мила моя.

Очарователната Лоренца бе повдигнала булото си, за да целуне баща си по носа.

— Миличък татко, прекалено много се тревожиш.

След церемонията Артър отведе зет си настрана и дружелюбно му каза:

— Сега трябва да се грижиш за малкото ми момиченце.

Или ще ти извия врата, добавиха очите му.

— Много я обичам, сър — учтиво се бе усмихнал Андрю. — Може да си я взимате през уикенд — тихо прошушна, когато Лоренца го поведе през дъжда от розови листа към площадката зад къщата към хеликоптера на „Нексъс“, който щеше да ги отведе на летището, откъдето пък щяха да вземат самолета на „Нексъс“, за да ги отведе до Бел Рев, острова на „Нексъс“ в Карибско море.

Докато махаше на смаляващия се хеликоптер, Силвана се усмихваше с опрощаващата си майчинска усмивка, но се чувстваше изхвърлена от живота, забравена.

Все още се чувстваше така.

 

 

— Къде съм? Кой е този човек в леглото до мен?

Сърцето на Ани биеше на пресекулки, челото й бе мокро от пот, дишаше трудно и усещаше, че й се повръща. До нея, на фона на перленосивата светлина на зората, съпругът й промърмори нещо в съня си. Тя докосна топлия му гръб, за да се успокои. Разбира се. Беше в собственото си легло, в собствената си къща и Дюк лежеше до нея.

Но тогава защо се бе събудила в паника?

Изведнъж си спомни, че същата вечер е празненството за рождения ден на Артър. В полуздрача видя часовника, имаше още един час, докато звънне. До чашата с вода и последния брой на списание „Тайм“ (което четеше от корица до корица, за да е в крак с всичко ново) видя цветната снимка на семейството си от сватбата на Лоренца. Дори два часа да се бе старал, а не две минути, фотографът не би могъл да постигне по-съвършен образец за американско семейство. Ани, облечена в синя копринена рокля, стоеше в средата, закрила морския пейзаж на Коро, окачен зад нея на стената. Бе поставила лявата си ръка на рамото на четиринайсетгодишния Роб, най-умния и най-шумния от четиримата й сина, облечен за първи път в костюм като възрастен. Отляво на Роб солиден, намръщен и строг стоеше Дюк, съпругът на Ани. Помисли си, че прилича на Джон Уейн в разцвета на кариерата си, само дето не беше толкова висок и, разбира се, имаше излишни килограми. Ани щеше да бъде загубена без съпруга си, защото Дюк се грижеше за всичко. Тя дори не знаеше къде са застрахователните полици на къщата. А и не искаше да знае, достатъчно документи бе попълвала като секретарка на Дюк.

До Дюк от снимката, се хилеше Фред, най-големият от четиримата им сина. Никога не изглеждаше безупречен в костюм, да е жив и здрав! Фред беше математик, след завършването си започна работа в университета в Пенсилвания и, слава богу, все още живееше вкъщи. Ани ненавиждаше деня, когато всичките й синове щяха да излязат от дома и тя нямаше да има какво да прави в тихата къща, освен да изхвърля пепелниците. Отдясно на Ани, пред едно от пианата на Силвана, стоеше Бил, без да се усмихва, с ръце в джобовете. Бил, Ромеото в тяхното семейство, все още учеше в колеж. Момичетата не го оставяха на мира — Ани и Дюк трябваше да му купят собствен телефон още на четиринайсетгодишна възраст. До Бил беше Дейв, който, на деветнайсет, беше най-хубавият от момчетата, макар че, разбира се, те всички бяха привлекателни по свой начин. Докато гледаше синовете си, Ани мислеше, че поне едно нещо е свършила както трябва. Четирима сина бе точно каквото бе искал Дюк, всъщност те често се държаха като петима братя, когато са заедно. Добре че се сети, отново трябва да се поправят перилата…

При мисълта за партито Ани отново усети паника. Главата й сякаш бе силно притисната, въздух не й достигаше. Надяваше се този път да не изпусне нищо. При последното парти на Силвана, когато бедната Сузи развали хубавата си рокля, падайки в басейна, едно канапе^[2] просто се сплеска в ръката на Ани и по бялата й сатенената официална рокля покапа сос. Надяваше се тази вечер да не стане за смях. Но пък ако мълчеше непрекъснато, Дюк й стрелваше един от онези погледи, които я караха послушно да каже няколко общи приказки и въпреки редовното четене на списание „Тайм“ хората винаги се изненадваха от думите й. Тогава тя започваше да се поти под мишниците, прическата й започваше да се разпада и тя бързо изчезваше в банята. Имаше обаче и граница на ходенията до банята и на времето, което можеше да остане там, в противен случай Дюк ръмжеше на път за вкъщи:

— За бога, та ти познаваш тези хора от години! Израснала си тук! С часове не може да те откъсне човек от телефона, а тук не можеш да си отвориш устата пред всичките ми колеги.

Тя знаеше, че Дюк би искал да е по-добра домакиня на приемите им, и чувстваше, че би било по-добре за кариерата му, ако беше, но бе твърде плаха, за да опита. Забравяше или объркваше имената на хората. Не можеше да стои спокойна и грациозна на входа на балната зала в къщата си, проронвайки по някоя очарователна (и различна) фраза на двеста души, както Силвана.

Силвана караше Ани да се чувства старомодна и нескопосана. Винаги бе толкова елегантна и сдържана, а изпълнената й с цветя къща винаги изглеждаше така, сякаш всеки момент щяха да идват фотографи от „Хаус енд гардън“^[3]. Разбира се, Силвана имаше много прислуга, но същото се отнасяше и за Ани.

Грижата за семейството отнемаше всичкото време на Ани. Не знаеше как другите жени намират време за неща като, да речем, истински интелектуални занимания, а не събиране на парични помощи или бродиране на кувертюри за столовете в трапезарията. Ани тъжно се почуди дали лабрадорът не е завлякъл някъде иглите й, защото бяха изчезнали.

За нещастие деловите партньори на Дюк не се интересуваха от бродерии и аранжиране на цветя по църквите. Понякога след делова вечеря Дюк просто въздъхваше и двамата се прибираха в мълчание във Фокс Чапъл. Ако Ани плахо кажеше, че съжалява, Дюк изкрещяваше: „Престани да се извиняваш, за бога!“ След което Ани се свиваше до него, опитвайки се да стане колкото може по-малка, и се чудеше дали да не се запише в онзи курс за динамично развитие на личността, който Дюк й бе предложил.

Не можеше да престане да се извинява на Дюк, защото всъщност той изобщо не я бе избрал, просто му се наложи да бъде с нея. Бащата на Ани беше шеф на счетоводния отдел в компанията „Нексъс“ и след колежа я бе изпратил на секретарски курс при мисис Паркър, после й бе осигурил работа в „Нексъс“, за да може да прави нещо, докато се омъжи.

Ани работи като секретарка на Дюк цяло лято. През първите няколко седмици го гледаше с неотслабващо възхищение. Виждаше го през собствените му очи и със същото себевеличаене. Горяща от нетърпение да му угоди, тя скачаше, за да записва текста на писмата му, да пълни гарафата му с вода и да предугажда всичките му желания, така че една вечер, след като бяха работили до късно, Дюк не се изненада от себе си, когато облада красивата малка червенокоска на килима в канцеларията. Нямаше представа, че й е било за пръв път, но няколко седмици по-късно с пребледняло лице тя му съобщи, че имат проблем. Е, ако ти се яви такъв проблем в Питсбърг през 1952 г., просто се жениш, особено ако бащата на момичето ти е шеф.

Дюк промълви нещо насън и се извърна, събаряйки юргана на пода. Ани внимателно се измъкна от леглото, заобиколи на пръсти от другата страна, вдигна юргана и зави Дюк до раменете. Толкова се гордееше с него. Ако беше само десет години по-млад щеше да седне на президентското кресло на Артър. Нямаше съмнение в това. Но той не се и опитваше да спечели мястото.

Едно нещо Ани трябваше да признае — Дюк не можеше да губи, всъщност загубата винаги възпламеняваше ирландския му темперамент и той избухваше като вулкан. Разбира се, не употребяваше физическо насилие и никога не бе пипвал Ани с пръст — освен може би веднъж, когато бе забравила да запише на видеото някакъв пиратски филм, но той не осъзна какво прави докато не видя синините по ръцете й на другия ден. Момчетата никога не се мяркаха пред очите на баща си, когато беше в някое от тези настроения, усещаха го и се покриваха, макар да знаеха, че после той съжалява.

Винаги познаваха в какво настроение е, още щом се прибереше вечер, по начина, по който затръшваше входната врата — степента на силата на затръшване беше като барометър. Имаха един лош период няколко години след като се бяха оженили, когато Дюк бе предложен за повишение. Всяка вечер още преди да се прибереше, на Ани започваше да не й достига въздух и изпитваше паника. Бързо завеждаше децата да си легнат и внимателно проверяваше да няма разхвърляни кънки или бейзболни бухалки, в които Дюк да се спъне, защото ако имаше, Дюк винаги се спъваше, и сядаше да чака с разтуптяно сърце и свит стомах да мине ураганът. На другия ден задължително отиваше на църква, защото това я успокояваше и й помагаше да преодолее неприятното чувство и огорчението, задето не е успяла да успокои гнева на мъжа си. Момчетата никога не обсъждаха с нея характера на баща си. Бяха израснали с него, така че го приемаха като част от живота си, но мълком се срамуваха от гневните му изблици и просто изчезваха, когато вечер той треснеше вратата така, че къщата се разтреперваше.

Ани също се срамуваше. С никого не бе говорила за ужасния характер на Дюк, освен с майка си, която въздъхна и каза, че много мъже не осъзнават какви животни са и жените просто трябва да се примирят… Поне осигуряваше добре семейството. Това със сигурност, защото Дюк беше вече вицепрезидент на отдела за координация на филиалите по цял свят — много важна и отговорна длъжност.

В съня си Дюк отново отмести завивката. Ани пак се измъкна от леглото и я оправи, подпъхвайки я под раменете му. Случайно се опря в масичката до леглото и една от снимките в сребърна рамка падна на пода. Тя я вдигна и се вгледа в червенокосата усмихната скиорка, облечена в бледосин ски костюм и размахала щеки. Хари я бе снимал малко след като бе започнал работа в „Нексъс“, една година преди да се омъжи за Дюк. Следващата седмица щеше отново да се види с Хари и не можеше да разбере защо това я изнервя. Хари бе станал по-голям проблем с течение на годините.

Когато Ани заобиколи на пръсти към своята страна на леглото, погледът й попадна на собственото й отражение в голямото огледало на стената. В призрачната светлина на зората в смачканата си бяла нощница изглеждаше приятно бледа, а не безцветна и кльощава. Не се виждаха дупките под ключиците й, белите и луничави ръце изглеждаха покрити с фин златен мъх, а някога червено-кафявата й коса блестеше като златна, не с бледо царевичен цвят, но с изгряването на слънцето и проникващата в стаята светлина Ани ясно започна да вижда непривлекателното си отражение и за първи път се поколеба за плановете си през деня.

Сърцето й отново се сви от страх. Каза си, че не трябва да бъде страхливка. Беше решила да опита поне за една вечер да изглежда смайваща като Сузи. Сузи бе толкова пълна с живот и винаги оставяше впечатление, е, може понякога дрехите й да бяха малко крещящи, но Сузи винаги изглеждаше поразително.

Не, тази вечер Ани нямаше да се безпокои за нищо! Със седмици беше планирала тоалета и грима си и Сузи й бе помагала. Сузи бе избрала дрехите, Сузи беше уредила час при професионалния гримьор, а тази сутрин тя щеше да отиде при фризьорката на Сузи.

Тази вечер, поне веднъж, Ани щеше да накара Дюк да се гордее с нея!

 

 

На около шест километра разстояние друга жена, също в леглото, гледаше как стрелките на часовника върху нощното шкафче се преместват към цифрата шест в нежната утринна светлина. Замислена за празненството на Артър, Пати бе изгризала несъзнателно нокътя на палеца си.

Измъкна се от леглото, като внимаваше да не събуди съпруга си Чарли, вицепрезидент на юридическия отдел и юрисконсулт на „Нексъс“. Бързо си облече син анцуг и тихо заслиза надолу по стълбите, за да не обезпокои сина си Стивън.

Излезе през масивната дъбова входна врата, снабдена с многобройни чукала, декоративни гвоздеи и други ковани дреболии, които изглеждаха като направени от първите заселници и странно контрастираха с трите неразбиваеми хромирани ключалки.

Това бе единствената част от деня, която изцяло принадлежеше на Пати. Тя си премери пулса и започна да загрява с бавни разтягания, подпряна на входната врата, да прави подскоци и повдигане на пръсти. После направи два шпагата на тревата и се затича.

Тичаше бавно по безлюдните улици, като подминаваше една след друга оградените тревни площи. Всъщност трябваше да си купи нова рокля за партито. Но сега имаха нужда от всяко пени за влога, а спестяването беше като спазването на диета — не можеш да си позволиш никакво „само едно“. Но, разбира се, ролята на съпругата на бъдещия президент на „Нексъс“ е като на жената на посланика и едно от задълженията й е да се облича добре. Когато зави зад първия ъгъл, тя се почуди дали Силвана има отпуснат специален фонд от компанията, откъдето да плаща всички стоки от „Валентино“.

Пати ускори крачка. Първите пет минути обикновено бяха най-трудни. След това тя влизаше в ритъм и ставаше по-лесно. Обичаше да тича фартлек — непрекъснато, като сменяше скоростта: бърза, бавна, средна. Беше добра техника за бягане на дълги разстояния… По дяволите, защо не си бе купила нова рокля, трябваше да направи всичко възможно, за да може Чарли да получи повишението. Всички казваха, че съпругът й е най-добрият юрисконсулт, който някога е работил в „Нексъс“, и четирийсет и пет години бе напълно подходяща възраст — Артър беше на четирийсет и осем, когато бе поел длъжността. Чарли щеше да има на разположение поне четиринайсет години, преди да дойде време да посочи свой заместник.

Разбира се, Артър не искаше да приеме мисълта, че трябва някой изобщо да поеме щафетата, както шеговито се изразяваше, но всички знаеха, че бордът го е принудил да вземе окончателно решение преди края на годината. Без съмнение пътуването до Пои щеше да бъде решаващо, освен ако Артър не реши да избере външен човек. Но Чарли й бе казвал, че това би се случило само ако компанията има проблеми, а случаят сега не беше такъв. Бордът искаше някой, който е работил дълго време в „Нексъс“ и е бил на отговорни постове във филиалите на компанията по света.

Може би трябваше да обмисли още веднъж тоалетите си за конференцията другата седмица, помисли Пати. Може би малко разходи за целта щяха да се окажат добра инвестиция. Защото следващият президент щеше със сигурност да бъде избран по време на пътуването. Артър никога не разкриваше картите си преди края на играта, но неговият заместник трябваше да бъде някой от заминаващите за Пои. Тази година групата бе далеч по-малобройна от обикновено. Защо? За да може Артър да направи окончателния си подбор, ето защо. А причината за дългото протакане бе, че той не просто предаваше поста си на друг, а също така избираше човек, който да се грижи за семейното му богатство, защото голяма част от „Нексъс Майнинг Интернешънъл“ все още бе собственост на семейство Греъм.

Пати погледна часовника си. Трябваше да намали темпото.

Може би беше по-добре да не пие кафе на закуска днес, не и с този нервен стомах. Не искаше да й прилошее на партито. Ще прескочи следобедното четене на Стивън и ще медитира. Веднага се почувства виновна, но потисна тази мисъл, защото тази вечер беше важно да се държи като идеална съпруга на президент на компания. И, честен кръст, когато й дойде времето, тя ще свърши далеч по-добре работата си от нахаканата и префърцунена Силвана. Само защото е отгледана в палат, тази жена едва успяваше да завърже разговор с обикновените смъртни! Е, успяваше, разбира се, да каже една-две думи и от време на време благородно да се усмихне, но Силвана всъщност не се интересуваше от „Нексъс“. Пати възнамеряваше ясно да даде да се разбере, че е загрижена за компанията. Нямаше да се намесва и да дава мнение, но стопроцентово щеше да подкрепи съпруга си. Чарли имаше нужда да разговаря с някого, когато се прибере вкъщи, някой, който да съзнава положението му, да разбира стресовете в работата му и да се интересува от самата работа, някой, който да му помогне да носи огромната отговорност и същевременно да гледа в бъдещето. Защото Чарли никога не трябваше да забравя, че има най-голяма отговорност към техния син. Те си деляха отговорността за него (д-р Бек я бе предупредил никога да не я нарича вина).

Пати се вслуша в сърцето си, което биеше по-учестено. Трябва да продължи по-бавно.

Е, роклята й може да не е такава сензация, но фигурата й беше по-хубава от тази на Силвана. Пада й се, щом яде толкова много тестени храни! Вероятно причината за верността на Силвана към похотливеца Артър се крие в това, че не смееше да се покаже гола пред никой любовник. Дори на собствените си плувни партита Силвана никога не се бе появявала по бански. Господи, помисли си Пати, ако имах готвач… когато имам готвач… добре ще се възползвам. Да имаш готвач е единственият траен начин да свалиш излишното тегло и да задържиш нормалните си килограми. Всички Първи дами отслабваха още щом пристъпеха прага на Белия дом. Очевидно главният готвач в момента все още пази менютата на Жаклин Кенеди. Портокалов сок, яйца на очи, бекон и чисто кафе на закуска — всичко 240 калории, за обяд чаша бульон, малко салата с френски подправки и печен кренвирш — общо 250 калории, чаша чай с лимон в пет часа и за вечерта на Жаки й оставаха цели 500 калории. О, да, много лесно е да си дисциплиниран, ако някой друг ти мери храната и ти я слага в чинията.

Пати бе стигнала средата на маршрута и тръгна да се връща към къщи. Вече тичаше със средна бързина, подминавайки други бегачи, малцина от които устояваха да не й хвърлят един поглед. Тя бе толкова близко до съвършената човешка фигура, рядко се случваше на човек да види такова нещо. Висока, слаба, с атлетична фигура и естествена грациозност, която липсва на повечето бегачи, профилът издава нервно напрежение като на уловено куче, което чака да отворят челюстите на капана, бяло русата й коса подстригана по момчешки, а русите й вежди — като права черта над тесния елегантен нос. Повдигнатата по средата горна устна и широката уста с откроени странични крайчета можеше да е от скулптура на Микеланджело.

По ирония на съдбата Пати, с нейната съвършена човешка фигура, бе родила бебе с гръбначно увреждане, за което нямаше лек и което изискваше безкрайно търпение. С мозъка на Стивън всичко беше наред, всъщност той се оказа невероятно умно дете, но пък физическото му състояние изглеждаше още по-непоносимо. Поради вроденото злокачествено образувание на гръбначния стълб Стивън се бе родил с увредени крайници и щеше завинаги да си остане безпомощен. Д-р Бек им бе казал, че няма причина Стивън да не живее физиологично и да не води полезен живот, но никога нямаше да бъде нормален.

Чарли се бе държал прекрасно. Двамата си вдъхваха взаимно надежда в малката приветлива болнична стая и Чарли бе казал на Пати, че няма защо да се обвиняват за станалото. Не беше нещо небивало, случваше се в процент и половина от ражданията.

Стиснала бебето си, Пати отказа дори да мисли за настаняването му в специализиран дом, още преди дори Чарли да изброи предимствата. Стивън беше тяхното дете. Красивото му лице се вглеждаше в Пати с мълчаливо синеоко доверие. Пати моментално бе решила, че единственият дом, в който Стивън някога ще живее, бе този на родителите си. Те го бяха създали и довели на белия свят такъв. Да се грижат сами за него бе най-малкото, с което можеха да компенсират ужасното му нещастие.

През осемте години след раждането на Стивън Пати непрекъснато се бе грижила за него и за безкрайните лекарски предписания. Огромните разходи затрудниха правенето на влога за събиране средства за Стивън, защото той щеше да има нужда от грижи двайсет и четири часа в денонощието през целия си живот. Колкото и малко вероятно, все пак беше напълно възможно Стивън да надживее Пати и Чарли. Разбира се, двамата родители имаха солидни застраховки „Живот“, но бяха направили влога в случай, че синът им има нужда от голяма сума пари докато са още живи. Освен това по този начин спестяваха данъци.

Раждането на Стивън нанесе удар по самоувереността на Пати, от който тя все още се възстановяваше. Чувстваше, че по незнаен и неразбираем начин сигурно бе направила нещо ужасно, за да заслужи такова наказание. Сигурно бе виновна за нещо, макар да не знаеше за какво. И се самонаказваше, без дори да го съзнава.

Леко запъхтяна, Пати взе последния завой, откъдето успя да види как Джуди, икономката им, завива по алеята точно когато сестрата си тръгваше. След още няколко минути Пати видя къщата си — голяма сграда в стил Тюдор с многоъгълни прозорци и огромна входна врата с арка над нея. Щеше да успее само да вземе един душ набързо, преди да стане време за закуската на Стивън.

Тя забави крачка и пое ходом по чакълестата алея, после си махна синята превръзка от главата и си премери пулса. Днес беше попрекалила. Пати не понасяше жени, които се оставяха да загубят форма, а после изпадаха в истерия и пълнеха клиниките за отслабване още от трийсетгодишна възраст. Тя възнамеряваше да запази доброто си физическо състояние.

Нямаше нужда от нова рокля, за да скрие тялото си, макар че, трябваше да признае, тялото на Сузи не бе никак лошо, а Сузи не правеше и една минута упражнения на ден, кучката с кучка. Сузи щеше да има нова рокля днес, всъщност Сузи винаги носеше нови рокли. Нямаше за какво друго да харчи времето и парите си, освен за себе си. Лично Пати не би пропиляла цял ден при маникюристки, фризьори, масажисти, нагревки и така нататък, но пък Сузи правеше кариера в поддържането на добър външен вид.

Пати изведнъж спря, през главата й мина неприятна мисъл. Не, Чарли не би погледнал друга жена. Може би е добре да пийне едно кафе на закуска. Без мляко и захар, разбира се…