Фридрих Незнански
Насочен взрив (29)

4.
Край на разследването

Федя Полетаев нямаше никаква възможност да стигне до Турецки.

След идването на генерала, и то посред нощ, надзирателите, изглежда, нямаха никакво намерение да спят. Те пляскаха картите в стаята си, вратата към коридора беше отворена и Федя нямаше как да се промъкне незабелязано при Турецки. Щяха да възникнат неприятни въпроси — какво търси в отделението на Ваня Кошкин в такъв късен час…

А подобни въпроси той не искаше да чува, още повече сега, когато в джоба му тежеше пистолет.

В другия край на коридора, във втората стая на надзирателите с отворената врата също не спяха.

Все пак Фьодор Полетаев реши да рискува. Внимателно приближи до втората отворена врата и като видя, че единият от надзирателите чете вестник, а другият е зает с решаването на кръстословица, реши — каквото и да става, ще се промъкне незабелязано към другия край на коридора, където се намираше килията на полковник Васин. Обратно все някак ще излезе — Господ ще му помогне да се промуши пак незабелязано.

Ключът стана за килията на Васин.

„Добре, че поне не успяха да сменят ключалките — радостно помисли Полетаев. — Сега сигурно всеки ден ще се мотаят из зоната. Може не само по прозорците, но и на вратите да прокарат сигнализация. А може би генералът да е измислил и нещо по-лошо…“

Когато Полетаев влезе в килията на Васин, онзи се беше увил презглава със скъсаното одеяло. Полетаев тихичко затвори вратата зад себе си и прошепна:

— Ей, полковник, спиш ли?

Васин се размърда под одеялото и после седна на леглото. Той се огледа уплашено, но разбра, че Полетаев е сам в килията му и се поуспокои.

— Спях. Какво има?

— Не ме ли позна?

— Май, че те познах — недоверчиво каза Васин.

— На, дръж! — Лекарят измъкна джобно ножче и му го подаде. — А за нашия следовател съм приготвил нещо по-сериозно. Не намерих шило у дома, но мисля, че и това може да ти свърши работа.

Васин разтвори ножа — острието му беше наточено и достатъчно дълго.

— Добре. Благодаря ти, ако не се шегуваш.

— Там е работата, че не се шегувам — каза Полетаев, присядайки на края на леглото. — Генерал Ваганов е пристигнал. Не си ли се срещал още с него?

— Не, но се надявам скоро да го видя — подсмихна се Васин и подхвърли ножа в ръката си. — Благодаря ти още веднъж.

— Само бъди внимателен и не прави нищо, преди да му е дошло времето. Скоро тук ще дойдат следователи от Москва, а и милицията ще се появи. Утре ще се свържа от районния център с Московската прокуратура. Разбра ли? А това ти го давам за всеки случай…

— Как е Юрка Корольов? — попита Васин.

— С него всичко свърши. Утре ще го погребваме… Не мога повече да се застоявам. — Полетаев се надигна, приближи се до вратата и се усмихна: — Постарай се да не се поддаваш на Кузмин. Гледай да не те направи на идиот, преди да са дошли следователите.

— Ще се постарая.

Федя Полетаев внимателно излезе от килията, безшумно заключи и си тръгна.

Той успя да се промъкне незабелязан покрай вратата на надзирателите — както и преди, те се занимаваха с кръстословицата в „Смоленски новини“.

При Турецки Федя Полетаев не можа да се промъкне. Реши да изчака до следващото утро.

 

 

Цяла нощ кошмари преследваха Турецки. Той се събуждаше и си спомняше как беше сънувал Наполеон. А виж, че сънят му се оказа пророчески!

„Лудите хора живеят в луда страна — размишляваше той, загледан в мъждукащата лампичка, горяща денонощно под тавана. — Луди хора искат да управляват тази луда страна, тази странна Русия. Наистина това не е Европа, но не е и Азия — многоезична, робски покорна, безкрайно богата и бедна страна… Страна на лудите парадокси! Бих искал всичко, което става с мен, да е само лош и страшен сън… Ако не познавах нашата история, нямаше за нищо на света да повярвам, че е възможно да се случи подобно нещо. И с кого — с мен, със старши следователя Турецки! Ако Костя Меркулов не се занимаваше с гекачепистите, можех да приема онова, което ми разправяше Ваганов, за лудешко бълнуване. А пък заседанието на бъдещите диктатори на страната бих преценил като сборище на болни хора, обладани от мания за величие. Но уви, Таня Холод и Гусев са взривени в мерцедеса и делото по случая е предаден пак на ония от Комитета… Меркулов буксува със своите превратаджии… И всичко това, колкото и фантастично да звучи, е днешната ни безумна реалност, в която и аз съм затънал до уши!… Полетаев… Какво ли става с него? Да изчакаме до сутринта. Главното сега е никой нищо да не разбере. Главното е да издържа ден-два и да доиграя ролята си гладко и без гафове…“

 

 

Рано сутринта дойде медицинската сестра, която днес беше учудващо мила и словоохотлива. С нея бяха и двама надзиратели. Изрусената блондинка Клава чуруликаше и ме питаше дали не искам нещо. Може би искам да се окъпя? Ако искам, трябва да отидем до къщата на главния лекар Кузмин. Клава ми каза, че умее и да подстригва и може мъничко да подкъси моята израснала коса.

Разбрах, че вече почти не ме броят за болен. Само двамата надзиратели май не споделяха мнението ми — те ме гледаха с явно неудоволствие.

Казах, че няма смисъл да заключват килията ми — все едно, няма да избягам. Сестрата каза, че ще попита главния лекар.

После ме попита какво искам за обяд. Специално за мен можели да приготвят банички с месо или сарми, или нещо друго по мое желание.

Отвърнах, че нищо не ми трябва и вече съм свикнал с тукашната отрова. Още малко ще потърпя… Докато не ме изпишат.

Клава потвърди, че работата наистина отива натам — към изписване, понеже ме считали вече за оздравял. При мен била настъпила трайна ремисия. Думата „ремисия“ не ми хареса, но че е трайна — с това се съгласих, казвайки на Клава, че аз наистина съм издръжлив мъжага.

Тя ми се усмихна и каза, че мога да се поразходя из болничните коридори преди закуската, ако не избягам, разбира се.

Страшно много се зарадвах на тази мъничка свобода, но не дадох вид.

Единият надзирател намръщено уточни, че мога да се разхождам само в своето отделение и още е рано да излизам навън. Не ми обясни защо е рано.

Заедно със сестрата и надзирателите, аз вървях по дългия коридор на отделението, в което нямаше почти никой, ако не броим двамата болни, които миеха пода, и един надзирател, който ги следеше.

Вратите, които водеха към отделението, бяха заключени. От стаите с повече легла се дочуваше приглушен говор. Болните затворници се събуждаха.

Спрях пред малко квадратно прозорче, от което се виждаше пейзажът зад манастирската ограда.

В далечината тъмнееха мъничките къщички на Илинское. През селото течеше сега замръзналата и покрита със сняг река Десва. Далеч, като черна точка, към реката се приближаваше жена с кобилица. Тя се качи на дървеното мостче и напълни кофите си от дупката в леда.

С учудване изведнъж видях, че под самия бряг на психозоната има още една дупка и в нея се плискаше мъж. Той излезе от водата и започна бързо да се разтрива с кърпата си. После направи няколко гимнастически упражнения.

След няколко минути мъжът грабна кожуха си и се затича към зоната по тясната, едва забележима в снега пътечка. Реших, че това ще е някой от надзирателите или войниците от охраната, който моржуваше…

Надявах се, че сега, рано сутринта, ще мога да видя Полетаев. Стигнах до края на коридора и се спрях пред решетъчната врата, която, изглежда, разделяше второ от трето отделение. И тази решетка беше заключена, което не беше се случвало преди.

Постоях около десетина минути до решетката, надявайки се да зърна в коридора на трето отделение поне някоя от сестрите и да я попитам за Полетаев, но коридорът си оставаше празен.

На закуската в общата столова го видях най-сетне. Изглеждаше разсеян и сънлив и реших, че е проспал вечерта. Федя не се реши да се приближи до мен.

Сега аз седях на отделна масичка в ъгъла до прозореца. И щом бях в столовата в цивилния си костюм, явно не ме брояха вече за идиот. Мнозина ме поглеждаха с учудване, понеже помнеха, че до неотдавна бях облечен в същите дрехи като тях.

След закуската Сипаничавия ми каза, че мога да отида в своята обител или ако искам да се поразходя навън. Казах му, че разбира се, ще се поразходя из двора и ще подишам малко зимен въздух.

Федя ме догони, когато слизах по стълбите. Изравнявайки се с мен, той мушна пистолета в ръката ми и аз бързо го скрих под ризата си, зад колана на панталоните. Полетаев ми прошепна в крачка:

— Днес следобед ще отида до районния център. Къде беше?

— При Ваганов — също така тихо му отвърнах.

— Нещо сериозно ли?

— Не, глупости. Той ме назначи за прокурор на Смоленска губерния — усмихнах се аз.

Федя Полетаев направи учудена гримаса, но чу стъпки зад гърба ни и бързо изтича по стълбите надолу.

Останах в двора, а Полетаев изчезна в шивашката работилница, от която след малко изнесоха един прясно скован груб ковчег. Двама от болните носеха ковчега към склада, в който, както предполагах, трябваше да е тялото на Юрий Корольов.

На двора се показа червеноликият и пращящ от здраве Кошкин. По походката му познах човека, който, сутринта се плискаше в дупката на леда. Той също отиде към склада.

Малко след това, под контрола на надзирателите, закованият ковчег беше изнесен извън манастира и го понесоха по пътечката, през реката, по посока на селото. Аз изпратих с тъжни мисли траурната процесия.

Стори ми се странно, че не погребаха Корольов в малкото гробище до зоната, а го помъкнаха към селските гробища. Предположих, че инициативата е на Кошкин или може би на Фьодор Устимович.

На двора се появиха пет-шест войничета от вътрешните войски, които влачеха две подвижни стълби. Започнаха да прокарват по стената някакви проводници. Разбрах, че това е сигнализация, и този факт никак не ми хареса.

Поисках от сестрата ролка скоч, като обясних, че искам да преместя портрета на президента на друго място в килията си. Тя се засмя, но ми даде.

Бързо преместих портрета, а с остатъка от лентата прикрепих пистолета под панталоните си над глезена.

Малко след това в килията ми дойде Сипаничавия и с явно изразено внимание ми каза, че самият Фьодор Устимович ще ме чака за обед. Много се зарадвах на тази новина. С пистолета на крака за мен вече не беше страшен никакъв главен лекар със спринцовките и компютърните си експерименти.

В средата на кабинета на Кузмин имаше маса, покрита с бяла покривка и наредена с хубави домашни съдбве. Проблясваха кристални чаши и чашки, бяха подредени бутилки с водка, коняк и минерална вода. Около масата се суетеше медицинската сестра Нина, завършвайки приготовленията си за тържествения обед.

Фьодор Устимович очакваше не само мене. На масата бяха сложили четири прибора, а около нея — четири стола.

Сипаничавия ме придружи до кабинета на главния лекар и аз седнах на кожения диван, следейки как сестрата дооправя масата. В кабинета нямаше никой друг и аз взех от дивана една папка, забравена от някого. Разтворих я и едва не извиках от учудване.

В нея имаше куп снимки. Най-отгоре лежеше фотографията на Костя Меркулов. Той беше сниман на улицата, докато разговаря с някого, сочейки встрани с димящата си цигара.

Чух стъпки в коридора, бързо затворих папката и станах.

Влязоха Фьодор Устимович, след него генерал-майор Ваганов и след тях един майор от авиацията — простак с тлъста мутра, доста висок и много късо подстриган.

— Ето ни и нас, Александър Борисович — каза Кузмин. — Вече така ще ви наричаме. Сигурно ни чакате отдавна?

— Не. Радвам се да ви видя — усмихнах се сухо и стиснах протегнатите ръце на Ваганов и Кузмин. След това стиснах и ръката на майора.

— Леонид Брагин — представи ми се той.

— Моля, заповядайте да отбележим началото на великите дела — каза Кузмин, посочвайки с широк жест масата. — Малко, но от сърце.

— Вие май сте решили от тази зона да направите санаториум — казах леко сервилно на Ваганов. — В последно време все нещо боядисват, ремонтират, монтират някаква сигнализация…

— Да, стараем се — кимна той. — Ще го направим образцово заведение. Илинское ще ни е много нужно в бъдеще! — трепна усмивка на тънките му извити устни.

— Е, какво, да започваме, господа — каза весело Кузмин, наливайки водка в чашките.

Майор Брагин си сипа малко коняк.

Надигнахме чашките и Ваганов произнесе своя тост:

— За началото на славните ни дела!

Всички отпихме и замезихме с току-що задушено месце. Сестрата ни сервира салата от консервирани раци, която сама беше приготвила.

— Благодаря, ние сами ще си вземем — каза Кузмин, намеквайки й да ни остави насаме.

Тя излезе от кабинета и внимателно затвори вратата.

Аз наблегнах на салатата, защото ми се стори много вкусна след болничната храна, от която на човек му се повдигаше.

— Турецки може ли да пие? — изведнъж попита Ваганов с явна тревога в гласа. — Да не възникнат някакви усложнения?

— Сигурен съм, че вече няма никаква опасност — отговори Кузмин. — Но все пак, по-добре е да се ограничите, Сергей Сергеевич, тоест Александър Борисович. Ние все още не сме изпробвали един от препаратите. Макар че той действа дори по-ефективно в съчетание с алкохола. Също като №9, но по-добре е да не прекаляваме. — И той отмести чашката ми. — Извинявай, Александър Борисович, но по-добре е да пиеш минерална вода.

Аз равнодушно свих рамене и казах, че светилата на медицината разбират по-добре тези работи.

След като хапна малко, Ваганов стана, взе папката от дивана и ми я подаде. Започнах да разглеждам снимките в нея. На гърба на всяка бяха изписани името, фамилията и длъжността на лицето. „Вячеслав Грязнов…“ Аз повъртях снимката в ръцете си и попитах Ваганов:

— Кой е този?

— Не го ли помните, Александър Борисович? — учуди се генералът.

— За първи път го виждам.

— Това е бъдещият ви колега в работата. Добре го запомнете! А на тази снимка е Меркулов — държавен съветник от правосъдието трети клас. Той разследва делото на гекачепистите. Той е ваш приятел и началник…

— Началник? — намръщих се аз.

— Точно така.

— А този кой е?

— А това сте вие — усмихна ми се Ваганов.

Гледах собствената си снимка, на която бях заснет на гробищата по време на погребението на Татяна Холод. Тук имаше около петнайсет мои снимки. Имитирах учудване и попитах:

— Не може да бъде! Колко си приличаме! Това е просто фантастично! Изключително нещо, толкова много да си приличаме — клатех глава аз.

Ваганов и майорът се споглеждаха и се съгласяваха с мен.

— Е, щом толкова много си приличаме с този следовател, тогава няма да има никакви проблеми! Само че трябва много добре да запомня всички и освен това ми е нужна… как се казваше… това де? Нужна ми е легенда! Къде е сега този следовател? Жив ли е Турецки, или не?

— Жив е, но е прибран на сигурно място. Лежи в затвора в Германия — отвърна ми Ваганов.

— Какво е направил?

— Разследвал е убийството на някакъв банкер и някаква журналистка. Но неуспешно! Хлътнал е в някаква кална историйка в Германия и немците го прибрали.

— Ясно, мътна работа — замислено казах аз. — А какъв е бил онзи банкер, някой злобар ли? Кой го е пречукал?

Вместо отговор Ваганов кимна към майор Брагин. Първоначално направих учудена физиономия, а след това лицето ми се изкриви от ненавист.

— Леонид, ти ли очисти банкера?

— Не, не съм аз, или по-точно не само аз… Но ние избързваме, Александър Борисович. Аз вече приключвам отчета си за вашето разследване на това убийство. Скоро ще можете да го проучите в свободното си време.

— Но кой е убил банкера и журналистката? Много ми е интересно — казах аз и отместих чинията си, за да покажа, че следя внимателно разговора.

Майор Брагин погледна към Ваганов и онзи кимна в знак на съгласие.

— Тя сама си е виновна — започна майорът.

— Ама и ние сме си виновни! — прекъсна го Ваганов. — По-точно, аз допуснах грешка, че разреших на тази кореспондентка да посети военното ни градче.

— Журналистката е научила за плановете ни? — възкликнах с престорен ужас.

— Не, нищо не научи — намръщено отговори Ваганов. — Придума ме онзи Гусев, председателят на управителния съвет на „Славянска банка“. Тази журналистка му била приятелка. Каза, че трябвало да ни заснеме за историята и да състави хроника на събитията… Но той излезе проститутка и ние го очистихме заедно с журналистката.

— Двамата заедно?

— Да! И стана много сполучливо — двамата с един куршум — добави Брагин самодоволно.

— Ама този банкер ваш човек ли беше?

— Да. Беше — кимна Ваганов. — През неговата банка превеждахме парите от продажбата на някои видове оръжие в чужбина. Сега търсим други канали. Не мога да се доверя на заместниците му.

— Какво оръжие продавахте… ако не е тайна? — невинно попитах аз.

— Дребна работа. Най-голямата сделка, която успяхме да направим, беше продажбата на партида „Пика-2“ на един източен немец. Но Гусев реши да присвои част от парите и да ни предаде на контраразузнаването… Наложи се да изземем всички материали от журналистката и да наложим „последно предупреждение“ с летален изход — усмихна се Ваганов. — Вашият двойник, онзи следовател Турецки, се занимаваше с разплитането на тази история. Но, уви, нищо не се получи — добави, усмихвайки се, генерал-майорът.

— Значи аз съм се занимавал с това дело? — учудих се аз. — Чак сега ми светна! Но все още не ми е ясно защо сте очистили и журналистката. И тя ли е знаела за заговора? За да не се разприказва ли?

— Тя заедно с любовника си събираше компромати срещу вашия покорен слуга, срещу мен — поклони се Ваганов. — Намерила с кого да се мери… Но тя го правеше с благословията на банкера Гусев, който искаше да излезе сух от водата. Бедната жена! Тя обърка куфарчето с документите с куфарчето с бомбата — въздъхна Ваганов. — И така се случи, че отвори бомбата не в редакцията, а точно в колата на онзи, над когото вече беше произнесена присъда. Наистина всичко стана много сполучливо…

— А кой й е дал куфарчето с бомбата? — попитах аз, макар че ужасно се измъчвах, защото ме сърбеше кракът със залепения пистолет.

Огромни усилия ми струваше да не го измъкна в този момент и да не забия три-четири куршума в ухилената мутра на генерал-майора с неговите тънки извити устни.

— Ето го — каза майор Брагин и извади от купа снимката на Самохин. — Той трябваше да смени куфарчето. Но не изпълни заповедта — ще прочетете за това в доклада, който съм написал за вас. Самохин също беше убит — в ръцете му гръмна взривно устройство. И това се случи, защото…

Генерал Ваганов го прекъсна:

— Защото рибата се вмирисва от главата. Трябваше веднага да се отсече главата на Гусев, а не да се започва с опашката му. Самохин беше привлечен от един генерал в оставка — генерал-майор Селдин, на когото бях поръчал да очисти Гусев, но старикът се уплашил. Наложи се нашият Леонид заедно с този Самохин — кимна към снимката генералът — първо да свършат със Селдин, който пък колекционираше злато. Но и Самохин изведнъж се изплаши, изглежда, усети, че и него могат да го очистят, както генерала, след като смени куфарчето. И момченцето решило да излезе от играта. Но от нас не можеш да се измъкнеш! — вдигна показалец Ваганов. — Лъжеш се, братче, няма измъкване! При това момченцето, на което възлагахме толкова надежди — генералът погледна към смълчалия се Брагин, — се оказа джебчия, крадец на дребно. Отмъкнал от генерала златната му колекция и сигурно е искал да изчезне от нас в чужбина със златото си. Но сметката му излезе крива! Той не знаеше, че ние имаме много приятели… — Ваганов се усмихваше, размисляйки дали да пийне още една чашка водка, или да изчака следващия тост. — Това момченце, Самохин, не беше преценил, че някакъв си там Матецки, Матюша, работи за мен, и го помолил да скрие златните монети в един мерцедес. А Матюша е истински бандит, професионалист! Не се полакоми за десетина монети, които Самохин му обещал, за да шитне златото му. Всичко казал на Брагин…

— Между другото този Самохин ми дължеше и долари — вметна майорът към Ваганов. — Преди два месеца всичко проигра на преферанс…

— Нищо, Леонид, потърпи, скоро ще бъдем на кормилото на властта — кимна генералът. — Тогава ще имаш гущери да се заринеш…

— Да, опасни хора сте — въздъхнах аз. — Значи ти си гръмнал Самохин, а, Леонид?

Брагин някак странно ме погледна, а след това извърна очи към Ваганов и с неочаквана злоба и отвращение каза:

— Не мога да разбера защо докладваме на някакъв луд кой кого е убил? Разследването за взрива на мерцедеса е предадено на службата за сигурност, така че го смятай за прекратено.

— Аз също не мога да разбера, кой тука е лудият? Дали пък не съм аз? Хем съм двойник на московския следовател, хем пък съм луд? Да не ме смятате за чалнат? — подхванах темата, готвейки се да хвана за гърлото Брагин, ако не отстъпи.

— Успокой се — намеси се Ваганов, — никой не те смята за чалнат. Брагин се изрази неточно.

— Да, наистина. Извинявай. Исках да кажа, че нашият следовател не трябва да намери истинските убийци, например на Самохин — по-меко и с извиняваща се усмивка каза Брагин.

— Нали това ви казвам и аз! — извиках. — Ами ако сега в Москва други следователи са попаднали на истинските изпълнители на присъдата? Нали трябва да познавам нашите хора, за да ги измъкна от списъка на заподозрените.

— Май никак не си глупав — присви очи Ваганов. — Но за това как да водиш следствието, ще ти напише Брагин.

— Това е друго нещо. Значи, Леонид, ти не си очистил Самохин? — наивно, но упорито настоях аз.

— Не, Матецки му връчи взривоопасния сувенир… За да им е обица на ухото на нашите сътрудници и да знаят — никаква чужбина и никакво злато няма да им помогнат да се измъкнат от нас — каза Брагин, докато забиваше вилицата си в месото.

— Ама че работи стават! — въздъхнах аз. — Само че пак нищо не разбрах…

— Какво не разбра? — остро ме изгледа Ваганов. — Ние така и така ти разказахме прекалено много неща, които следователят Турецки просто не е длъжен да знае. Той благополучно провали разследването по убийството на Гусев и журналистката. Льоня Брагин утре или вдругиден ще ти даде легендата за това как си успял да се добереш обратно от Германия… Това е важното за теб.

— Добре. Но все пак ми е интересно — кой връчи куфарчето с взрива на журналистката?

Ваганов ме гледаше в очите, без да мигне. След това премести погледа си към Брагин. И онзи, без да се откъсва от заниманието си с чинията, съвсем естествено и тихо каза:

— Аз…

— Ама че го даваш, майоре — успях само да въздъхна. — Не ти ли беше жал? Жена е все пак…

— Не! — отсече Брагин. — Когато цялата страна е на границата на катастрофата, не можеш да съжаляваш ни жена, ни дете или старец. Ти по-късно ще го разбереш, следователю…

— Ще се помъча — тихо казах, навел очи.

Всички замълчахме. Най-после Ваганов надигна чашката си и бодро възкликна:

— Какви са тези тъжни физиономии! Предлагам да пием за успеха…

— На нашето абсолютно безнадеждно дело! — добавих с мрачна насмешка.

— Защо безнадеждно? — учуди се Ваганов, притваряйки едното си око.

— Така е закачката. Шега… — усмихнах се аз, едва успял да концентрирам цялото си добродушие. — Херцен и Огарьов са го измислили: „За успеха на нашето абсолютно безнадеждно дело.“ И в края на краищата са успели — вдигнали революции из цяла Европа, а после вълненията стигнали и до Русия. Но нали преди това Херцен и приятелят му мислели, че тяхната революционна дейност е абсолютно безнадеждна! Та сега и аз, макар че малко се страхувам, в дъното на душата си смятам, че имаме малка надежда за успех. Но на практика ще се получи като при Херцен! Ние ще победим!

— Глупости говориш, Александър Борисович! Може би не си съвсем наред с главата, а? — попита сериозно Ваганов.

— Нее, бетон съм! — викнах аз.

В този момент се намеси Кузмин, който беше мълчал през цялото време.

— Утре ще ти дадем ново лекарство. То трябва малко да укроти темперамента ти. И тогава нашият Александър Борисович по-малко ще се страхува и по-рядко ще му идват разни фантазии в главата.

Аз гнусливо свих устни.

— Трябва ли? Не искам… Какво ще ми направи това лекарство?

— Само полза ще имаш. Няма да си хаотичен. Ще станеш уверен, целенасочен и стегнат. Най-общо казано, ще станеш много волеви човек, който върви към изпълнението на задачата си въпреки всичко.

— Да не стана зомби или някакъв биоробот? Може би не трябва да взимам повече лекарства? — жално се примолих.

— Не се тревожи — меко ми се усмихна Кузмин.

— Значи, Александър Борисович, утре с тебе изцяло ще се заемат Брагин и Кузмин. Майорът ще те обучава в новата ти професия, а Фьодор Устимович ще ти пришие онази глупост с цианкалия, за която се уговорихме. Надявам се, че следователят ни не е размислил? — отвратително се усмихваше Ваганов.

— Добре, какво да се прави… — въздъхнах аз.

— Е, отлично! Грабвай папката със снимките и започвай да заучаваш имената, фамилиите, имената на улиците, номера на апартамента си… Сигурен съм, че лесно ще запомниш всичко.

— Имам апартамент в Москва? — извиках аз като някакъв дебил.

— Ами че как, хубава работа — усмихна се Брагин. — И апартамент, и ключове ще ти дадем. Имаш си жена, която между впрочем сега е в Прибалтика…

Изведнъж всичко в мен се преобърна. Попитах едва чуто:

— Ще я видя ли? Или и на нея ще й направите нещо?

— Засега няма защо да я пипаме — каза Ваганов. — По-късно майор Брагин ще уреди всичко според обстоятелствата. Е, Фьодор Устимович, стига сме обядвали. Кафе няма да пием. Имаме толкова работа. Благодаря за гостоприемството — каза Ваганов, изтривайки устните си със салфетката, и стана от масата. — Време е да си вървим… До вдругиден, Александър Борисович — протегна ми ръката си Ваганов и нищо друго не ми оставаше, освен да я стисна. — Тогава се надявам да ви поканя на много интересно зрелище — ще направим малко изпитание с ракетите. А сега, Фьодор Устимович, предлагам ви да навестим Найдьонов и да погледнем как се труди. Всичко хубаво, следователю! Изучавай материалите. — Ваганов кимна към папката и излезе от кабинета заедно с Кузмин и майор Брагин.

Останах сам на масата, напълно съсипан от чутото. Нямах сили дори да изтичам в коридора и да изстрелям в тила и на тримата по един куршум. Дори не мислех за това, защото видях до вратата да стоят двама нови надзиратели с кобури на коланите.

След известно време се надигнах тежко от стола и излязох в коридора. Надзирателите ме чакаха и под тяхната охрана се прибрах в килията си и рухнах на леглото.

Мислех, че сега няма да ме заключват, но Сипаничавия каза, че ще мога да ходя из психозоната свободно чак утре.

„След като ми зашие Кузмин онази ампула“ — помислих аз.