Фридрих Незнански
Насочен взрив (9)

5.
Касичката се пълни

Нарушавах всички правила за движение — задминавах отляво и отдясно и летях към сградата на Московската прокуратура. Много се надявах, че Семьон Семьонович Мойсеев, на когото се обадих вчера, както винаги ще изпълни молбата ми. Бях го помолил да направи всичко възможно, но да измъкне от трупа на моя атентатор Марио всичко, което е в състояние. Поне един отпечатък от изгорените му пръсти. Семьон Семьонович ми обеща лично да следи експертизата да бъде направена по-бързо.

Всички се бяха събрали в кабинета ми и чакаха само мен. Забелязах триумф върху лицата на Грязнов и Левин. По физиономиите им личеше, че нещо са изровили. Меркулов беше невъзмутимо спокоен. На масата лежеше заключението на криминалната експертиза — някъде към десет листа.

Разбрах, че всички бяха запознати с текста.

Набързо поздравих и започнах да чета какво беше написано от експертите. Всички ме гледаха, чакаха мълчаливо и следяха реакциите ми.

Нямах търпение да се запозная със заключението на експертизата за Марио. Но извлечението от акта на съдебния лекар никак не ме зарадва.

Не бяха успели да вземат нито един ясен отпечатък. За това сега се изискват усилията на поне пет лаборанти с компютърни системи и почти половин година, за да могат да бъдат моделирани липсващите части от папилярните линии. Вътрешните органи на Марио се оказаха натъпкани с всякакви успокоителни лекарства. От това следваше, че този Марио, ако се съди по черния му дроб, в който имаше събрана едва ли не цяла аптека, беше прекарал доста години в някоя психиатрия.

Вдигнах виновно очи към Меркулов. Той ме разбра без думи.

— Аз също съм разочарован, Александър Борисович — кимна той към листовете в ръката ми. — Вече знам за срещата ти с „италианеца“. — Меркулов не криеше насмешката си. — Мисля, че нападението няма нищо общо с нашето следствие.

— Но той каза, че трябва да ме убие! — възкликнах аз.

— На един луд всичко може да му хрумне. Да не би да ми предлагаш да вярвам на всеки откачен?

— А омазаната ми с кръв кола?

— Ами той го е направил — сви рамене Меркулов.

— И перука! Този луд може и да е бил със светла перука — добави Грязнов. И той не криеше насмешката си.

Разбрах, че няма да ме подкрепят. Меркулов ми подсказваше, че срещите ми с лудите по улиците са си моя лична работа.

— Александър Борисович, мисля, че вече нямаш повод за безпокойство, твоят „италианец“ вече никого няма да нападне — каза Костя. — Я по-добре да се захванем с работа. Виж експертизата за мерцедеса.

Според криминалната експертиза в дипломатическото куфарче е било поставено взривно устройство, равно на 300 грама тротил.

Бомбата, за която е бил използван стандартен взривател, избухнала в резултат на много прост механизъм. Цялата тази адска машинка е била едно механично устройство, което въпреки своята елементарност изпрати на оня свят трима души.

Химическият анализ беше прибавил към всичко това и данните за материалите, от които е било изработено куфарчето.

Те са били произведени в ГДР, т.е. в Германската демократична република. Но това съвсем не означаваше, че куфарчето е донесено от чужбина, а не е купено, да речем, от ГУМ.

Куфарчето е било натъпкано с използвания вече в Москва пластичен експлозив С-4, който се произвеждаше в Чехословакия. С него главно, или по-точно — стопроцентово, бяха въоръжени специалните части за диверсионно-терористична дейност. А пък тези части бяха подчинени на Главното разузнавателно управление към Генералния щаб на СССР, сиреч военното разузнаване. За него не се чуваха дори клюки — толкова строго беше засекретена тази организация.

Веднъж ми се наложи да се сблъскам с тази машина, чието устройство наподобяваше месомелачка — същата цялост, плътно пасване на механизмите и дори същият принцип — всичко, което влезе в тази организация, се смила, и всичко, което излиза, наподобява фина кайма. И само щастлива случайност ми даде шанса да избягна закономерния край. Трябва да кажа, че на други не им провървя — вечна им памет.

Въздъхнах тежко и огледах присъстващите — значи Татяна е донесла дипломатическото куфарче.

— Сега предлагам да изслушаме нашия нов следовател Олег Борисович Левин, който разследва делото на Селдин. Има ли възражения?

Меркулов извади цигара „Димок“, разчупи я на две и сложи едната половина в цигарето.

Исках да възразя, но разбирах, че Меркулов няма да се заинтересува от нищо, което не се отнася пряко до мерцедеса. Казах почти без ирония в гласа, че с удоволствие ще изслушам докладващия.

Левин беше донесъл много новини. Беше обиколил всички апартаменти от блока на Селдин. Беше потвърдено, че кръгът от познати на генерала е много тесен. Левин издирил нумизмати, които познаваха Селдин. Генералът нумизмат много рядко общувал с колегите си колекционери. Само в събота, и то в клуба им.

Обаче Селдин имаше двама близки познати — единият беше колекционер, а пък вторият живееше в апартамент №120 и беше млад мъж, чиято фамилия никой не знаеше. Разпитаните съседи го знаеха като Шурик.

Младият приятел на генерала не беше московчанин, живееше под наем в жилището на човек, който вече втора година беше в задгранична командировка. В настоящия момент Шурик не си е у дома и апартаментът е заключен…

— Дали пък да не обискираме този Шурик? — предложих аз.

— Мисля, че е възможно — съгласи се Меркулов. — Ще дам разрешение.

Левин много се зарадва и продължи:

— Този Шурик е заминал за Прибалтика и досега не се е върнал. Съседите му не знаят кога ще се прибере…

— Тогава можем да изчакаме с обиска — каза мълчалият до този момент Грязнов. — Но няма да е лошо, ако Олег Борисович поразузнае повече за този млад приятел на генерала.

— Добре ще е да намерим и снимка, и паспортните му данни — намесих се и аз.

— Ами аз намерих — смутено наведе очи Левин. — Имам и снимка. Зина ми я даде. — Той леко се изчерви от смущение. Ами да, това беше победа! — Този Шурик… е искал да свали дъщерята на Селдин, но тя е отблъснала ухажването му…

— Да, такава красавица ще убие мерака на всеки — заядох се аз, намеквайки, че Зина не се отличава с особена хубост.

— Не е така, Александър Борисович — каза с упрек Левин. Явно мнението му за женската красота се различаваше от моето. — Тя ми каза, че преди няколко седмици са се снимали с Шурик около „Макдоналдс“, т.е. — бързо се поправи той — снимали са се с фигурата на Елцин на фона на „Макдоналдс“. Когато Зина ми го каза, веднага отидох на „Тверска“. Намерих фотографа, но той отказа да ми търси снимката. Тогава му казах, че повече няма да работи на това място, и му показах удостоверението си. И след половин час имах негатива. — Левин сложи на масата няколко снимки.

На снимките в цял ръст се възвисяваше Александър Александрович Самохин. Цял-целеничък. Бях запомнил физиономията му от удостоверението, което Слава Грязнов беше извадил от окървавения му джоб.

Изглежда, че само аз бях леко шокиран. Грязнов и Меркулов вече бяха виждали снимките. Аз мълчаливо разгледах фотосите и казах:

— Даа, аз първи казах, че Левин ще стане главен прокурор. Чувствам, че момчето ще стигне далече…

Бузите на Левин силно се изчервиха от моята похвала.

— Ето че в следствената ни кошница вече има нещо съществено — продължих аз, но Слава ме прекъсна.

— И аз съм ви приготвил нещичко. Мисля, че сега му е времето да се заинтересувате — надигна се и подаде една папка на Меркулов. В нея имаше специален доклад.

Костя го изчете и ми го предаде.

До старши следователя

по особено важни дела

при Московската градска прокуратура

А. Б. Турецки

 

Специален доклад

Във връзка с разследването на делото по убийството на Александър Самохин и по Ваша заповед, аз, майор В. И. Грязнов, старши оперативен служител от МУР на ГУ на МВР гр. Москва, проведох оперативно-следствена работа по издирване на свидетелите, които имат важна информация по обстоятелствата на цитираното дело.

След извършената работа е установено:

Фирмата „ГОТТ“, в която е работил загиналият Самохин, търгува с автомобили втора употреба, произведени в страната и чужбина (реекспортни операции). Те се доставят главно от Германия и прибалтийските страни. Фирмата има филиали в Германия, Чехословакия, България („Вест-ГОТТ“), а също така и в бившите съветски републики: Латвия, Литва, Азербайджан и Таджикистан („Ост-ГОТТ“). Членове на управителния съвет на фирмата „ГОТТ“ са: бившият началник на Генералния щаб на Министерството на отбраната армейски генерал М. Миненков, бившият генерал-лейтенант А. Сукачев и началникът на кредитния отдел на „Славянска банка“ А. Шароев.

Според предварителните данни загиналият Александър Самохин, 25-годишен, е работил в търговската фирма „ГОТТ“ от месец юни тази година и се е занимавал с доставката на автомобили от чужбина (това обяснява наличието в джоба на убития на ключове от мерцедес).

Документацията за командировките потвърждава, че А. Самохин по време на работата си във фирмата „ГОТТ“ е бил в служебни командировки в чужбина (Германия, Чехословакия, страните от Прибалтика).

Последната командировка на А. Самохин е била до Лайпциг, откъдето А. Самохин е докарал автомобил „Мерцедес“ 190 Е/ 1988 г. При разпита на сътрудниците на фирмата „ГОТТ“ секретар-референта Е. Морозова съобщи също така, че конкретен познат, известен с прякора „Пелмен“, А. Самохин е нямал, но е наричал така спортистите културисти.

Според Е. Морозова потърпевшият е бил въвлечен в някаква мръсна история, свързана с голям паричен дълг, и сериозно се е страхувал за живота си, за което е съобщил в личен разговор.

Тъй като А. Самохин не живее на адреса, на който е записан, взел съм мерки за установяване на местоживеенето му, но досега няма положителен резултат.

Старши оперативен служител от МУР, майор Грязнов

Предадох донесението на Левин и погледнах към Грязнов. Слава ликуваше.

— И това не е всичко, господа! Тази хартийка, докато стигна до вас, вече успя морално да остарее. Така че ще се наложи да я напишем отново. Има още някои любопитни факти. По пътя минах през Семьон Семьонович Мойсеев и той ме дари с два документа, които ви предоставям.

Оказаха се актовете от техническата и графологичната експертиза. Костя Меркулов взе документите, прегледа ги и подсвирна.

Аз въртях в ръцете си фотографиите на Александър Самохин, сниман как прегръща Елцин и Зина.

— Мили господа, докато все още нещо друго не е остаряло, би трябвало веднага да направим обиск в апартамента на Самохин.

Погледнах към Меркулов. На лицето му се четеше пълно одобрение на предложението ми.

Взех от него листовете и ги прочетох: „… което ни позволява да квалифицираме съвкупността от частните признаци на папилярните линии като принадлежащи на едно и също лице…“. С други думи, върху ключовете от мерцедеса и в дома на генерала нумизмат Селдин потно-мастните следи от пръсти са били оставени от един и същи човек, и по-точно от Александър Самохин.

Възможно е Самохин и убиецът на Селдин да са едно и също лице. Много е възможно, но въпреки експертизата все още не е доказано. Самохин е бил приятел със Селдин и затова е гостувал в апартамента му неведнъж преди убийството…

Стана ми весело от новините, пуснати в следствената ни касичка.

— Е, какво, тръгваме ли? Готови ли сте?

— Да, тръгваме — кимна Меркулов и ми подаде парченце хартия, прибрано в полиестерно пликче. — Виж и това…

Побиха ме тръпки, защото познах почерка на Татяна Холод. На листчето пишеше: … Той ще каже по телефона „Дрезден + гарата + № + кода Х911.“

Тя беше взела дипломатическото куфарче от гарата. Всъщност аз имах вече подобна версия и тя беше една от първите преди няколко дни…

Станах и върнах на Меркулов пликчето с бележката:

— Добре, ако това е всичко. Предлагам да не губим време.

След няколко минути вече летяхме към „Садовое кольцо“.

По пътя разказах на Меркулов и Грязнов за днешната ми среща с пенсионера Левченко на Ваганковското гробище. Те се съгласиха, че трябва да поогледаме тази неформална пенсионерска организация „Комунисти — напред“.

 

 

Стояхме пред заключената врата на Самохиновия апартамент. Докато Левин търсеше свидетели на улицата и във входа, Грязнов внимателно разглеждаше ключалката, която трябваше да отвори.

— Дали да не слезем долу у Селдини, докато не са дошли свидетелите? — предложих.

Меркулов се съгласи и без да изчакаме асансьора, се спуснахме надолу по аварийната стълба.

Стълбището беше много мръсно, въпреки престижността на сградата, макар и не толкова, колкото е по другите блокове. Стените бяха изписани от местните тийнейджъри с имената на разни състави, с черепи и мълнии и с циничните по своята откровеност надписи от типа на „Галя бута на всички!“

Изведнъж Меркулов спря и се наведе над едно бяло петно от блажна боя, разтекло се около парчетата от стъклено бурканче. Той изстърга втвърдилата се ципа, която веднага се разкъса и под нея се показа прясната повърхност на боята.

— Счупено е преди не повече от една седмица — отбеляза той и ние продължихме пътя си.

Спряхме пред вратата на семейство Селдини, която беше запечатана. Всичко беше наред, дори печатът не беше откъснат. Неизвестно защо Костя погледна към тавана. Аз машинално проследих погледа му и видях тъмно петно на лявата стена, малко по-горе от вратата.

Погледнах и другата стена. На дясната имаше също такъв тъмен отпечатък на същото ниво.

Меркулов се втренчи в мене с искрен и неприкрит интерес.

— Ти някога беше казал, че можеш да правиш шпагат.

Не го попитах защо и за какво, а се опитах да го направя.

От подметките на обувките ми до стената не достигаха около десет сантиметра.

— М-да, това типче е било по-едро от тебе — замислено каза Меркулов и добави, когато се изправих на крака: — Виж какво. Ти и Грязнов направете обиска, а на мене ми изпрати Олег с куфарчето му.

Изпратих Левин долу и останахме с Грязнов и двама старци — чистача и санитарния техник, които живееха на първия етаж в същия вход.

Тристайният апартамент с малко холче, в което беше живял Самохин, се оказа изключително занемарен и напомняше повече на склад за стари боклуци.

Двете стаи бяха претъпкани с някакви кашони със спортни стоки, с военни униформи, а в третата живееше стопанинът Самохин. Че това беше така, нямаше никакво съмнение. На стената, под нацисткото знаме, висяха портретите на Хитлер и на Самохин — остриган до голо и във военна униформа.

Наред със снимките на „изключителните“ хора бяха изложени немски щик и военен бинокъл. Така че нямаше нужда да се съмнявам в предпочитанията на господин Самохин.

След тричасов обиск освен нацистките атрибути, маскировъчна и парадна униформа успяхме да намерим и импрегнирана хартия със следи от оръжейна смазка и парцал с остатъци от бяла блажна боя. В бюрото му намерих книжка на името на Иван Митрофанович Селдин.

— Май че генералът в оставка е бил собственик и на този апартамент — казах на Слава, показвайки му книжката за наеми.

— Май че генерал Селдин е бил подозрителна личност — добави приятелят ми.

Малко след това дойдоха и Меркулов с Левин и от тях научихме, че по стените Костя е намерил следи от гумени подметки и същата онази блажна боя.

— В общи линии картинката е следната — направи равносметка Меркулов, щом се събрахме пак в колата. — Генералът е извикал при себе си онзи… Самохин. В шпионката на вратата е видял само него. Но не е могъл да види втория, който е висял над вратата, разкрачен в шпагат. Когато старецът е отворил вратата, вторият се е намъкнал след Самохин и е хвърлил на врата на генерала примка. След няколко секунди със старика е било свършено и младежите спокойно са си довършили работата. Между другото, съседите под апартамента на Селдин се оплакваха, че нощем някой се е разхождал обут из стаята…

Бях вкиснат! Да, бях сглупил при първоначалния оглед на апартамента и не го криех от никого.

Левин също седеше унил. Изглежда, че и той чувстваше вината си. Тогава съвсем повърхностно огледахме задния вход и разпитахме всичките съседи.

— Какво си се умърлушил? — весело ме попита Слава.

Махнах тъжно с ръка.

— Трябва да си доволен! Сега няма да се блъскаме като слепи котенца.

— Така е — подхвана Меркулов. — Обявявам благодарност на Олег Борисович Левин за оперативност при разследването. Дори само заради снимките на Самохин.

И той намигна на Олег.

Левин малко се поободри.

 

 

… Беше някъде след полунощ, когато се качихме в колата. Но въпреки протестите на Меркулов и Грязнов и недоволния вид на Левин аз настоях отново да се върнем на „Новокузнецка“. Исках да седнем за някой и друг час и пак да обсъдим версиите по убийството на Татяна Холод и Гусев. Между държавните стени някак по-бързо се мисли. Освен това липсва отпускащият домашен уют и бутилката алкохол в хладилника.

Заседавахме три часа.

Подробно изложих информацията за Шароев, преразказах разговора си с жената на Гусев — и в двата случая на хоризонта се явяваше Самохин. Създаваше се впечатлението, че някой старателно ни пробутва вече убития като виновник за всичко, което се беше случило. А пък той в края на краищата можеше да се окаже и невинен въпреки намерените компрометиращи го материали, говорещи за фашистките му увлечения.

Атентаторът самоубиец, „италианецът“, май също щеше да се окаже отвличаща маневра. Но аз не можех да повярвам, че Марио беше действал самостоятелно. Поръчителите на взрива се страхуваха от нещо. Просто го усещах интуитивно. Но от какво се бояха? Това трябваше да се изясни…

Всички се съгласиха, че трябва да разследваме версията, според която вместо документите Холод е получила от някого взривното устройство. Разказах им какво бях научил от ръкописа на полковник Васин.

Костя Меркулов ме погледна тъжно.

— Какво има, Константин Дмитриевич? Да не ти се спи? — прозявайки се, попитах аз.

— Пробутваш ни умряла работа, Александър Борисович — отговори ми той. — Не исках да ви казвам, но Шура Романова ми намекна, че от „службата“ много се интересуват от хода на следствието. Страхувам се шефът да не се предаде и момчетата от комитета да вземат делото при себе си, за да го прекратят. Шура направо ми каза, че работата върви натам… Ако причината за взрива не беше политическа, тогава вече е друга работа…

— Съгласен съм с Шура. Ако делото попадне при онези от „службите“, това ще означава стопроцентово прекъсване на следствието! — викнах аз.

— Умирам за сън — простена Грязнов.

Съставихме си план за действие през следващите дни и закрихме нощната оперативна.

Оставих Меркулов пред входа на блока му и категорично отказах да се кача горе на чашка утринен чай. Сбогувах се с Костя и откарах Грязнов и Левин по домовете им. В резултат ние някак незабелязано се отклонихме от маршрута и пристигнахме в Първи гараж на такситата, където все още процъфтяваше легалната нощна търговия с алкохол.

След това заседнахме у дома до сутринта. Ние с Грязнов в хор разказвахме на Олег за нашите отминали подвизи, пихме на няколко пъти брудершафт и се целувахме с бившия ми стажант. След това започнахме с Грязнов да се оплакваме, че старостта незабележимо, но стремително настъпва, но за щастие след нас, идва младото поколение от типа на Левин и то не е толкова калпаво.

А след това, както би казал чудесният ни сатирик Жванецки, отново „пихме“.