Фридрих Незнански
Насочен взрив (4)

4.
„Леката смърт е само начало…“

„Леката смърт е само начало… нас“ — тези думи на Костя се въртяха в главата ми като развалена грамофонна плоча. Пак ли ехолалията?

Отидох в института „Склифосовски“, но в приемното отделение дежурният лекар, с обезумели от умора очи ми каза, че никой след взрива на „Сушчевски вал“ не е постъпвал при тях. Жената е починала в колата на „Бърза помощ“, практически веднага, от загуба на кръв, и тялото й е изпратено направо в моргата.

Намерих лекаря от екипа, който първи е пристигнал на местопроизшествието. Младият веселяк с наперено засукани кавалерийски мустаци ми каза, че трупът на потърпевшата вече е изпратен в моргата на Първи медицински институт.

Не ми оставаше друго, освен да се обърна на сто и осемдесет градуса и да се насоча към моргата на института.

Посрещна ме стар познат — завеждащият моргата Роман Розовски, за онези, които не го познават, ще кажа, че някога Рома беше завършил два факултета — медицински и юридически, за да стане баща на ново направление в науката — криминалната психология. Всички, и аз в това число, смятахме Розовски за голям фантазьор, докато не защити при затворени врати кандидатска дисертация, нещо на границата между медицината и криминалистиката. Сега, според слуховете, се канеше да защити докторат. Може би това беше и основната причина Рома да работи, както и преди, в моргата и да отклонява най-съблазнителни предложения на научните си ръководители.

— Разбира се, че не сме правили аутопсия — каза Роман. — Знаеш, че трябва да минат двайсет и четири часа след биологическата смърт… Кажи ми, какво става? Ден не минава да не докарат някого с огнестрелна рана! Да не е започнал индивидуален терор в страната? С една дума — реших да дочакам някого от прокуратурата. Зная, че дела от този род се дават или на Турецки, или на Рябов, или на Шпеер. Чекистите вече бяха тук…

— И какво?

— Нищо. Казах им, че без следовател от прокуратурата, който ще води това дело, няма да предприема нищо.

Отидохме в залата, в която имаше около двайсетина маси. Розовски ме поведе към по-далечните, на една от които имаше труп, а на другата купчина втвърдени от кръв парцали.

Женският труп правеше ужасяващо впечатление — лявата половина от лицето беше обезобразено, а остатъците от изтеклото око бяха върху скулата. На голия й врат имаше гердан с маниста от черен ахат. Внимателно обърнах главата на загиналата откъм оцелялата дясна страна…

Исках да изкрещя, но звукът заседна в гърлото ми. Така си и останах с отворена уста, чувствайки как студът на моргата изведнъж ме прониза до костите, а челото ми се покри със ситни капки студена пот.

„Някога аз… някога аз… някога съм целувал тази буза“ — непрекъснато се въртеше в главата ми.

Машинално напипах цигарите в джоба си, приклекнах и опрях гръб на масата, защото краката не ме държаха. Запуших.

На масата за аутопсии в моргата на Първи медицински институт, осветена от студения блясък на неоновата лампа, лежеше обезобразеният труп на Татяна Холод.

 

 

Дълго държах слушалката на телефона в кабинета на завеждащия моргата и не можех да се реша да набера номера на редакцията. Бях се вцепенил. Винаги е така, когато приемаш мъката като своя. За да можеш да работиш, трябва да се отдалечиш от това чувство, от тези мисли и… да си вършиш работата. Тръснах глава, преглъщайки мъката си, и помислих, че днес непременно ще се натряскам. До козирката. Затова значи Костя Меркулов увърташе и кашляше престорено. Наистина, странно защо не му достигна смелост да ми каже коя е била жената в колата на Гусев. Да! Той беше абсолютно прав — с разследването на Таниното убийство трябва да се заема аз. Аз ще намеря убиеца!

— Ало, Дина? Тръгнаха ли си всички?

— Още не. Но Татяна така и не дойде — и добави: — И не позвъни…

— Дина — казах пряко сили, — кажи им да чакат. Много е важно. Аз скоро ще дойда.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита момичето.

— Таня е загинала… Заедно с Гусев…

Чух отчаян вик. Затворих слушалката. Какво повече можех да кажа?

Не ми се искаше да говоря с някого. Тръгнах към вратата, но се върнах и набрах номера на Романова.

— Саша, най-после! — развика се в слушалката Шура. — Тръгваш ли? Събирам хората на оперативка. Грязнов и хората му от втори отдел вече пристигат…

Прекъснах я:

— Никъде не отивам, Александра Ивановна. Не ме чакайте.

— Саша, какъв е този тон… — започна Романова, но изведнъж замълча. — Разпозна ли я?

— Да.

— Аз вече знам, че в колата е била главната редакторка… твоята позната. Извинявай… Саша, при мен се натискат да влязат от Централната банка, един от заместник-управителите на „службата“…

— Александра Ивановна, все едно че имам болничен лист, в почивка съм, запил съм се, ако искаш да знаеш! — изкрещях в слушалката.

На другия край на жицата се чу леко пукане и мрачно мълчание. Накрая Александра Ивановна въздъхна:

— Е, ако си се запил, тогава не възразявам. Много добре те разбирам. Приеми моите съболезнования. Но след двайсет и четири часа да си на линия. Ясно? Меркулов ми каза, че на теб е възложено следствието по делото на Холод, нали?

— Ще се постарая утре да съм във форма.

— Колегата ти Медников се обади от „Славянска банка“.

Секретарката на Гусев, както винаги, „случайно била чула“ за какво си били говорили. Гусев и Холод са се уговаряли да се срещнат в колата…

— Шура, миличка, в момента главата ми е празна.

— Турецки, като началник на МУР нямам право да ти заповядвам. Ти си от друга служба. Но моля те, дръж се! И никакви пиянски компании — напий се и лягай да спиш. Разбираш ли молбата ми?

— Разбрах, миличка.

 

 

В най-близкия магазин се запасих с гориво — водка, румънски джин и кубински ром. Отидох си вкъщи, макар че преди това исках да отида в редакцията на „Нова Русия“. Но както винаги, Шура беше права и сякаш четеше мислите ми.

В редакцията щяха да ме затрупат с въпроси — какво, как, защо, кога? И то си е естествено — нали аз щях да водя следствието. Но сега нямах сили нито за въпроси, нито за съболезнования, нито за различни клюки и версии.

Таня беше загинала. Жена ми беше заминала. Предстои годишнината на Рита. И всичко се оплете, обърка и струпа върху ми. Върху изтръпналата ми от мъка глава. Върху застиналата в безкраен вик душа. Всичко това болезнено притискаше гърдите ми, в които безмълвното отчаяние беше застинало като огромен леден къс…

У дома първата ми работа беше да изключа истерично звънящия телефон. Сложих бутилките на кухненската маса до ръкописа на полковник Васин — Таниния годеник. Вече бившият й годеник. Отворих бутилката с водка, налях си цяла чаша и я изпих на екс. Едва след това затършувах в хладилника за кисела краставичка за мезе. Не, не търсех спасение в бутилката, пък и не обичам много пиенето. Но ме терзаеше такава студена болка, такава мъка, като че ли аз бях виновен, сякаш аз бях отговорен, че не опазих Татяна!

Нали тази сутрин, преди няколко часа, говорихме с нея по този телефон, а сега тя лежи в моргата, а аз съм седнал в кухнята си и се взирам в ръкописа на нейния полковник, за когото тя толкова се вълнуваше… Човек не знае кого и къде ще причака смъртта. Крадливият полковник сега си е жив и сигурно добре се е подредил в Германия. А Танюша лежи на студената маса…

Отпуших бутилката с джина. Помирисах го и го отместих настрана. Отворих рома и го смесих с водката. Получи се убийствена смес, но я изпих на един дъх. И почувствах как започвам да омеквам. Придърпах ръкописа на Васин и като че ли електрически ток ме перна през пръстите от страниците.

Главата ми беше вече празна и бистра. А в съзнанието ми, недокоснато от пиенето, като удивителна висеше една-единствена версия — „бомба“!

Таня ме заплашваше по телефона, че ще получи „бомба“ — не някакви компрометиращи документи, заплаха за мнозина високопоставени лица, а бомба! Като че ли е предчувствала!

Премахнаха не Гусев, а Таня! Не Гусев, а Таня… Премахнаха Таня, а аз съм седнал да се наливам…

Пийнах още малко, но както и преди не се напивах. Разтворих ръкописа на Васин там, където бях спрял да чета. Не, съвсем не защото изведнъж бях започнал да се надявам да намеря в записките отговор на въпроса: „На кого е било необходимо това убийство?“ Исках интуитивно да напипам в ръкописа макар и намек какви точно документи е трябвало да получи Татяна.

„Стоп, Турецки! Спомни си, че най-първата версия обикновено е и най-погрешна — мислено убеждавах себе си. — Това са твоите чувства, Турецки, които изведнъж бликнаха. Стегни се, следователю, и внимателно анализирай всяка запетайка в писанията на полковника. Там сигурно ще намериш само описанието на несъществуващите в действителност подвизи на този офицер. И смъртта на главния редактор изведнъж ще се окаже толкова прозаична, ако, разбира се, ти позволят да завършиш следствието до края, че ти, Турецки, ще бъдеш безкрайно учуден! Например… Например, килърите са могли просто да сбъркат мерцедеса, залагайки експлозива под седалката на друг автомобил. Или… О, май че алкохолът вече ме удари в главата!“

Разтворих „Записките на полковник Васин“…

„… Охраната с «Узи» през врата ме изпрати до стаята, където ме държаха. Прозорецът беше изолиран с масивна решетка. Веднага вкараха и количка с горещ ароматен пилаф, кутии със студена бира — истинско холандско пиво — и купчинка плодове. Обслужването беше великолепно. Количката бутаха двама азиатски тип другари в дълги почти до петите раирани халати. На всичките ми опити да ги заговоря те отрицателно и навъсено поклащаха глави — не разбирали английски…

Отдавна беше отзвучал вечерният намаз, а никой не идваше при мен. Лежах на твърд дълъг нар и не можех да заспя. Гледах през прозореца черната звездна пакистанска нощ. Някъде в далечината едва се чуваше воят на кучетата. Някъде високо тихо шумолеше евкалиптът, който растеше в двора. Зад вратата на коридора едва чуто крачеше охраната. Помирисах въздуха — иззад вратата в стаята се просмукваше сладникавият аромат на канабис. Изведнъж почувствах как ме налегна страшна умора след онези многочасови разпити. Пък и тази сладникава миризма… Мислите ми сякаш отплуваха нанякъде, стана ми леко и спокойно и едва в последния миг, унасяйки се, разбрах, че ще потъна в сън, и заспах.

— Никога нямаше да те позная! Кой би могъл да помисли, че си ти?

Отворих очи. Над мене се беше надвесил Юрий Корольов. Не бях чул как са влезли с Норман Плат, но веднага познах Корольов, макар да отбелязах, че е много остарял, сигурно както и аз. Но изглеждаше великолепно, оголил белите си зъби в искрена и добродушна усмивка. Беше модерно късо подстриган, гладко обръснат, със загоряло лице и слаба руменина по скулите. Но слепоочията му, слепоочията му бяха посребрени като моите. И на темето му проблясваше мъничка розова плешивинка.

Моментално седнах в леглото, без да знам как да реагирам — да се хвърля ли да го прегръщам, или демонстративно да се отвърна от предателя на родината, макар че искрено се зарадвах да видя бившия си съученик. Какъвто и да беше сега той. Реших да съм спокоен и да запазя достойнството си. Затова студено попитах:

— Ти ли си?

— Аз съм, Владимир Фьодорович. Аз съм, Володя!

— Познах те… — усмихнах се леко.

Норман Плат беше с тъмносив спортен костюм. Но по вида му можеше да се предположи, че току-що се е събудил. Обърна се към мен:

— Обещах ви, господин полковник, да се срещнете с Юрий Корольов и изпълних обещанието си. Можете да си поговорите до сутринта. После ще се видим…

Той излезе в коридора, където стърчеше новият пазач с мръсна бяла чалма и тъмнозелен халат, препасан с кърпа вместо пояс. Онзи надничаше любопитно в стаята, но Норман му каза рязко нещо на урду и затвори вратата след себе си.

Гледах Корольов. И той ме гледаше.

— Ама че кучи син — казах накрая. — Какво значи всичко това?

Юрка мълчеше. Той посрещна атаката ми без дори да мигне.

— Но знаеш ли, въпреки всичко, все пак се радвам да те видя…

— Аз също, Володя…

Юрий измъкна от джоба си малка квадратна бутилка с уиски и попита:

— Къде са ти чашите? Уиски ли пиеш или само водка?

Станах и намерих на масата две малки порцеланови чашки, които той бързо напълни.

— Уиски не понасям, но за срещата си с теб, подлецо, все пак ще пийна.

— Да, другарю полковник. Какво ли не се случва в този живот? — каза Корольов и помириса чашката с уиски. Аз също я помирисах. Вонеше на някаква гадост. Пихме, без да се чукаме. Аз се закашлях и помирисах юмрука си.

— Е, казвай, какво искаш от мен? — попитах аз, като гледах студено Корольов в лицето.

— А ти, другарю полковник, не се ежи много. Все пак не си у дома в щаба, а в Пакистан — каза той рязко.

— Точно така. Кой ме провали? Не си ли ти, Корольов?

Юрка се намръщи, ъгълчето на устните му едва трепна и отговори:

— Така беше замислено…

— От кого?

— Не бях аз. Ти си задържан със съгласието на господин Селим. Макар че бях против. Въпреки това американците все още се надяват, че ще се съгласиш да им сътрудничиш…

— Както им сътрудничиш ти, нали? — усмихнах се гнусливо аз.

— Не, аз работя… Работя за страната си, за Съветския съюз — някак тъжно и виновно отговори Юрка.

Ето ти тебе номер! Всичко друго бях очаквал, но подобно изказване — не…

— Ти? За Съветския съюз? Подиграваш ли се? Не ти е удачна шегата, Корольов.

— Знаеш ли, Володя, искам някога да се върна у дома. Да се върна в Русия. Ти можеш да ми помогнеш. Затова се съгласих да участвам в операцията «Армейска Панама». Генерал Вагин ми обеща чрез майор Коган, че ще направи всичко, за да мога свободно да се завърна. Без да се страхувам, че ще бъда арестуван…

— И изправен пред съда, и разстрелян за измяна на родината — добавих аз, изпреварвайки Юрка.

— Точно така, Владимир Фьодорович, за измяна на родината, така да се каже — въздъхна Юрка. — Хайде по още едно малко, макар че това е голям боклук. В Ню Йорк пия само «Столичная», но тук не намерих наша водка — каза той и отново наля уиски в чашите.

Почувствах в думите му неподправена носталгия. Такава вътрешна мъка не можеш нито да изиграеш, нито да възпроизведеш. Този бивш капитан от Съветската армия наистина страшно тъгуваше за родината си. Съжалих го. След втората чашка душата ми се отпусна. Но все още нямах желание да се прегръщам и целувам пиянски с моя бивш съученик от военното училище.

— Може би ще ми разкажеш своята версия? Може би искаш да се оправдаеш пред мен?

— За какво? — уплашено разшири очи Корольов.

— За всичко — прекъснах го аз. — За дезертьорството в Афганистан при муджахидините, за оказване помощ на крадливи заместник командващи… За всичко!

— Ех, Володя, животът ни раздели с тебе… Но благодарение на Горбачов може би пак всичко ще се нареди… В Москва, в Русия.

— Не съм сигурен… Ти знаеш, че не по собствено желание участвам в тази търговийка. Повръща ми се от цялата авантюра, но… това е дълъг разговор. Аз не съм свободен човек, макар и «полковниче», както казва жена ми. С други думи, трябваше да замина по заповед на Вагин макар и накрай света, иначе… умирачка. Ти не познаваш генерала ми. Той може всичко. А аз съм в ръцете му. И той ме притиска, притиска, а аз не мога дори да гъкна… Засега не мога.

— Разбирам те, Володя — въздъхна Корольов. — Аз съм в същото положение. И аз не мога да откажа на Ал Руниш. В края на краищата никому нищо лошо няма да се случи, ако…

— Ако се появи още една ядрена държава — подсмихнах се аз. — Малко ли ядрени бойни глави са разхвърляни из Европа, Китай, Америка, та сега ще снабдяваме и арабските страни. Нищо страшно, а? Но пък ще се върнем в родината!

Почувствах как в мен се надига ярост към Юрка. Ярост, примесена с някакво горчиво съчувствие. А Корольов като че ли усети жалостта ми към него. Той се премести до мен на нара и поглеждайки в очите ми, тихо заговори, като чели се страхуваше от подслушвателна апаратура:

— Но ти нищо не знаеш, Володя. Нищо! Така се случи, че ме плениха, когато бях охрана на наша транспортна колона. Трябваше да си пробием път до Кандахар. Най-обикновена и банална история… Дезертьор… — каза той с отвращение. — Откриха ни в клисурата и макар че отгоре ни прикриваха вертолети, от колоната ни за минутка нищо не остана! Взривната вълна ме изхвърли върху камъните. Изгубил съм съзнание… Последното, което си спомням, е, че цялата колона гори. На мястото на камиона, в кабината на който бяхме с шофьора, зееше огромна черна яма. Цяло чудо е, че съм жив! В каросерията имаше «кутийки със сироп» и няколко «сандъка с краставици». Да не ти обяснявам, че «краставиците» всъщност бяха снаряди за танкове. Не знам по какво чудо останах жив! И ме плениха. После се появиха съчувстващите американци… Имах избор — или да ме разстрелят, или да приема исляма и да се бия срещу своите, или да стана почетен дисидент — Юрка се усмихна тъжно. — Дисидент — сега звучи гордо, нали? Академик Сахаров едва ли не управлява страната. И аз съм почти като него — борец срещу тоталитаризма — отново се усмихна Юрка.

— Борец — подиграх го аз. — А с какво си се занимавал? Чух, че сега живееш в Лондон, или се лъжа? След Лондон ли се премести в Ню Йорк? Това е последното, което знам за тебе.

— Да, в Ню Йорк — въздъхна той. — Знаеш ли, Володя, нощното небе на Ню Йорк ми напомня Афганистан, честна дума. Нощем небето в Ню Йорк е почти същото, като в Афганистан, когато хвърляха с парашути осветителни бомби. Светло като ден… Помня, че когато ме влачеха към пещерата, няколко пъти идвах в съзнание и виждах над себе си това неестествено луминесцентно сияние на осветителните бомби, почти като в Манхатън, когато вдигнеш глава!… Никога ли не си чувал моите изказвания по «Гласът на Америка»? В радио «Свобода» имах цял цикъл предавания, озаглавени «Армейски игри». Не си ли ги чувал? Нито едно?

Поклатих отрицателно глава.

— И колко ти плащат твоите нови господари?

— Сигурно повече, отколкото на теб. Ако, разбира се, не разпродаваш наляво и надясно Западната група войски — подсмихна се Корольов.

— Ами защо тогава не си живееш спокойно? Какво те влече при нас в Русия? Чул ли си какво става при нас след пуча — само бедност. А от управление на държавата никой нищо не разбира. Анархията е майка на реда. Това е.

— И аз чрез перестройката искам някак да уредя отношенията си с Родината… — въздъхна Юрка.

— Да уредиш отношенията си? Хайде де! Отначало поливаш родината си с помия, седейки в своята радиостанция, а след това — «да уредя отношенията си»!

Почувствах как уискито ме блъсна в главата.

— Не съм поливал с помия и никак не се срамувам от предаванията си!… Ние всички бяхме излъгани в онзи Съюз, затъпели като галоши! Обработени до мозъка на костите си от червената пропаганда!

Аз го прекъснах:

— Може и да сме били обработени, но не ми пробутвай своето дисидентство!

— Това не е дисидентство, а чиста истина! Чиста истина! Как не разбираш, Володя, че всичко това не е редно!

— Кое не е редно?

— Не беше редно да воюваме!

— Я виж ти! Сега си само за командващ, готов командир на армия, направо генералисимус! Всичко знаеш — кое е редно, кое не е!

— Володя, това беше мръсна война…

— Казвам ти пак. Стига с тези пропагандни номера. Сега не ми е до тях — станах рязко и отидох до прозореца.

Беше тъмно, като пред разсъмване, но всеки момент утрото щеше да настъпи.

— Това не са номера, а истината. Отначало Брежнев викаше: «Ура! Срещу двореца на Амин — ходом марш!» После всичките онези андроповци и черненковци… И ние — като овните, няма как — нали всички сме комунисти! Партията казва: «трябва», комсомолът отговаря: «слушам»! Някой да ни е молил?… Някой да ни е извикал да щурмуваме двореца на Амин?

— Аз не съм го щурмувал — отговорих, без да се обръщам от прозореца.

— Провървяло ти е. Ти цъфтиш в твоята цивилизована Германия, ама аз съм «афганец»… Бивш «афганец»!

— Може и да ми е провървяло, но твърдо знам, че ние сме червени и нашето дело е правилно — рязко казах аз.

— Не сме червени ние, ами сме тъпи галоши! Кой ни е викал в Афганистан? Що за помощ, по дяволите, що за интернационален дълг?

— Ако не изпълниш интернационалния си дълг, ще бъдеш предател като Юрка Корольов! — Махнах се от прозореца, приближавах го и го мушнах силно с пръст в гърдите.

Той се намръщи и отблъсна ръката ми.

— Не съм предател — глухо отговори Юрий.

— Това сме го чували вече. Тези ги разправяй пред трибунала. Няма смисъл да се изкарваш патриот пред мен! Ти също си тъп, а освен това и продажен галош…

— Като теб!

— Да, почти като мен. — Нищо друго не ми оставаше, освен да въздъхна тъжно и да се съглася с него. — Какво да се прави? Искам спокойно да дослужа до пенсията, която чука на вратата ми. Може пък да се прехвърля в Москва, в щаба… Не искам да отговарям за всичко онова, което се върши в Западната група войски. Сигурно ме разбираш?

— Аз те разбирам, но защо ти не искаш да ме разбереш? А уж си ми приятел от ротата… Не си ли спомняш как след втори курс тайно бягахме при момичетата от текстилния техникум? Помниш ли как се покатери по улука и падна от втория етаж, а аз те хванах долу. Кой знае, ако не бях те задържал тогава, може би щеше да се пльоснеш по гръб на земята и за цял живот да останеш инвалид или пък щеше да си отидеш ей така от този свят.

— Всичко помня, Юрка, всичко. Хубаво казват хората — кажи ми кой ти е приятел и ще ти кажа кой си ти. А бившият ми приятел от младостта е агент на ЦРУ! — Неволно се усмихнах, но мислех преди всичко за себе си.

— А бе никакъв агент не съм! Как да ти докажа — да се прекръстя ли, да се кълна ли!

Исках да кажа нещо важно, но видях, че вече се разсъмва, и забравих всичко. Помислих си, че скоро ще почне утринният намаз и няма да ни разрешат повече да си поговорим. Джамията е съвсем наблизо и мюезинът се чува убийствено ясно.

— Ех, Юрка, Юрка. Какво да те правя? Да ти вярвам ли? Разбира се, че ти вярвам, но не във всичко, което ми плещиш. Още веднъж те питам — ти ли ме предаде на ЦРУ?

— Още веднъж ти казвам, Володя — не съм. Селим ал Руниш се съгласи Норман Плат с момчетата си да поговорят с тебе няколко часа. Но цереутата са решили да те помотаят по-дълго и казали на Ал Руниш, че не си пристигнал в определеното време. Това е истината — разпери ръце Юрка. — Мене също ме държаха затворен и не ме пускаха, но вчера разбрах, че Ал Руниш сега е тръгнал натам, откъдето ти пристигна. В Афганистан. Представяш ли си?

Почувствах как очите ми се опулват. В този момент вече вярвах на всяка дума, излязла от устата на Юрка. Ама че подлеци са тези момчета от Ленгли!

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Ал Руниш финансира една от групировките на муджахидините и е заминал за Афганистан или да ги инспектира, или да им закара оръжие… Седна дума — просто не те е дочакал. Той си има най-различни сделки, свързани с тази война. И това най-много не ми харесва. Вагин ми обеща, че ако завършим успешно операцията «Армейска Панама», ще получа съвсем редовни нови документи на офицер от Западната група войски, апартамент в Москва и майорска длъжност в една от московските части. И мечтата на живота ми ще се сбъдне — тъжно се усмихна Корольов.

— След Ню Йорк? — изумих се аз.

— Да. Тази мечта се роди още в Европа, но се засили зад океана. Какво да се прави, Володя, оказа се, че съм патриот и не мога да избягам от това чувство — въздъхна той.

Най-накрая се чу зовът за утринния намаз. Да… Много добре разбирам какво е носталгия и какво е истинският патриотизъм. Всичко това много добре го научих, докато бях в ГДР.

— Каква мърша си все пак — казах му ласкаво, почти бащински.

— Ама наистина ли не можеш да ме разбереш? — смутено се учуди Юрий.

— Там е работата, другарю бивш капитан, че мога. Разбирам те…

— Тогава ще действаме заедно, нали? — попита сериозно той.

Мълчаливо кимнах в знак на съгласие…

 

 

През деня отново седях, но сега с Юрий Корольов, в «ленинската стая» от пакистански тип.

— Както и преди отказвате, така ли? — попита ме Норман Плат.

— Както и преди, отказвам — студено отговорих и с крайчето на очите си погледнах Юрий, който седеше до мен. Лицето му беше безизразно.

Непрекъснато блясваха светкавиците на фотоапаратите, а Корольов седеше, без да мигне, като безжизнен паметник.

Двата «гардероба», които седяха от двете ми страни в мерцедеса, и още един малък и черничък подвижен човечец многократно ни снимаха и с фотоапарати, и с видеокамера.

Безсмислено беше да прикривам лицето си с ръце. Щом са ме снимали заедно с Норман Плот и Юрий Корольов, искам или, не, вече съм захапал въдицата. Не ми се щеше да си помисля дори какво би станало, ако тези снимки попаднат в нашия Генерален щаб или военното разузнаване… Мъчех се да мисля за всичко друго, само не за това. А лицето на Корольов, както и в началото, приличаше на студена невъзмутима маска.

— Много добре, Владимир Фьодорович. Никой няма намерение да ви принуждава — изведнъж се заусмихва Норман. — Ние получихме необходимата ни информация от вас.

— Каква информация? — стараех се да бъда невъзмутим като Юрий. Но дали успявах?

— Питате ни каква? Ще ви кажем по-нататък какви сведения ще ни помогнете да получим. Говоря ви за бъдеще време като за сегашно, разбирате ли, скъпи господин полковник? Нали няма да ни откажете по-нататък някоя малка услуга? Няма да ни откажете поне заради това, че тук, в Исламабад, ви оказахме гостоприемство, достойно за ранга ви. Вярвам, че сте доволен от почивката си при нас? Ах, да… спомням си, вие сам казахте, че ви хранят и се отнасят с вас отлично — усмихна се Норман.

Мълчах и стисках зъби, та чак скулите ми потрепваха.

Норман ми предложи да се подпиша под стенографския протокол от моя разпит на английски език и аз, естествено, отказах. Той не настоя. Днес се отнасяше някак много подозрително любезно с мен. Чувствах, че няма да мога да избягна някоя клопка.

— Край. Това е всичко!… Нашите скъпи гости са свободни. Можете да отидете където поискате. Ние, американците, искрено приветстваме и поддържаме перестройката! Сега руснаците са наши приятели — сладникаво се заусмихва Норман Плат, наслаждавайки се на собствената си ирония.

Надигнах се от стола и вече бях тръгнал да излизам от стаята, когато Норман ме спря:

— Къде отивате? Няма ли да поканите и вашия приятел, при когото пристигнахте толкова трудно? Били ли сте някога в Исламабад? Вечерно време, когато е прохладно, градчето става наистина възхитително. Препоръчвам ви да се поразходите.

— Къде е Ал Руниш? — изведнъж рязко попита Корольов.

За всеки случай още веднъж го снимаха с мен.

— Господин Селим не ни интересува. Не е наша работа да го търсим, това си е вашият план, както и преди, нали? — отново безкрайно подло се заусмихва белозъбият американец.

Корольов изсумтя от досада и също рязко стана от стола. Вече излизахме от следствената «ленинска стая», съпроводени от недоверчивите погледи на застиналите покрай стените фотографи — «гардероби» и господина с видеокамерата, когато Норман пак ни спря:

— Приятен път, граждани на света. Само че внимавайте да не се забъркате в някоя каша ши да ви задържат на границата, няма да ви спасявам…

Не го дочаках да се изкаже и излязох. Корольов ме последва, без да се сбогува.

Намирахме се във втория вътрешен двор на къщата, в която ме държаха. В средата розово алабастрово фонтанче пръскаше с малки капчици окосената трева. Недалеч от фонтана висеше малка детска люлка. Сърцето ми се сви, когато я видях. Спомних си за жена ми и за нея, за Т… Дворчето приличаше на райско кътче. Погледнах Юрий, беше мрачен.

— Какво ще кажеш за предложението на Норман? — попита той. — Исламабад вечерно време наистина никак не е лош.

 

 

Привечер, когато над града се спусна прохладата и мюезините привършиха службата си, ние отидохме в най-близкото кафене. Там седяха и отпиваха кафе само закръглени пакистанци и индуси. Не се задържахме дълго, тъй като нямаше нито една жена. Нямаше и по улиците. Освен това в кафенето нямаше капка алкохол, а Юрка търсеше водка, дори и не руска — каквато и да е. Тръгнахме към центъра и се озовахме около скъпо нощно заведение, пред което се тълпяха мъже. Общо взето, по време на разходката ни видях само една жена с фередже, която плашливо подтичваше, отскачайки от минаващите покрай нея мъже.

Казах на Юрий, че не искам пак да пия за срещата ни, и влязохме в онова заведение с арабско име, където «представяха» кючек. Подобни танци бях виждал и в Европа, но тук, сред целия заобикалящ ни източен колорит, беше впечатляваща гледка… Не дочакахме края на представлението и излязохме от кабарето. Огледах се. Юрий също от време на време се оглеждаше, но никой не вървеше подир нас. Колкото и да е странно, но не ни следяха, пък аз си мислех…

Трябваше да дочакаме нощта, защото, както каза Корольов, ни предстоеше да заминем в голям фургон за Афганистан. Той бил натоварен с пакети с пропагандни позиви на няколко езика, кашони с медицински препарати и апаратура. След полунощ и ние се качихме в него. Седяхме до самата кабина, барикадирани с многобройни сандъци и бали с бинтове.

През по-голямата част от пътя аз спах, докато се клатушкахме в каросерията. Както и преди, бях мрачен като градоносен облак. Опитвах се да спя, за да не мисля за нищо. За щастие успях, макар че Корольов все се стараеше внимателно да ме събуди и се опитваше да започне разговор за Москва, за политическата обстановка в страната, за това колко получава един офицер сега. И дали има «чекистки» в Германия. В Афганистан наричаха «чекистки» жените, които пристигаха от Съюза, за да работят срещу чекове. По време на войната по-голяма част от заплатата си офицерите получаваха в чекове, които в родината можеха да се обменят изгодно около магазините с вносни стоки «Берьозка» или пък да се купи от същите магазини баснословно евтина японска апаратура и после да се препродаде. Колко отдавна беше това, сякаш в друга епоха. А бяха минали само няколко години…

 

 

Бяхме пропътували петнайсетина часа практически без спиране. Само на границата се задържахме за около пет минути.

Привечер колата спря в малка клисура. Двамата шофьори афганистанци ни помогнаха да се измъкнем иззад барикадата от кашони. С удоволствие се разтъпках, джапайки бос в плиткото мътно ручейче. На брега му горяха огньове, около които седяха въоръжени «духове». Неколцина от тях се приближиха до нас и учудено и недоброжелателно заоглеждаха двамата «бледолики». Бяха хора от групировката на Туран Исмаил.

Предложиха ни да хапнем консервирано американско задушено направо с ножовете от консервните кутии. Изглежда, бяха казали на муджахидините, че сме от хората на Ал Руниш, защото няколко пъти чух нашите шофьори да повтарят името му.

Някъде отстрани откъм гъстата стена на гората се дочу дрънкане на оръжие и стъпки. Започнаха да изпразват камиона ни, прехвърляйки кашоните и пакетите върху гърбовете на коне и мулета.

Отново тръгнахме на път, обгърнати в пълен мрак, като следвахме конете. Ту се изкачвахме, ту ми се струваше, че ще се търколим в бездънната черна пропаст, криволичейки по едва забележимите каменисти пътечки.

Преди разсъмване влязохме в гората и аз облекчено въздъхнах, защото муджахидините запалиха фенерчетата си и някой дори запуши. Бяхме в безопасност и слава на моя ангел пазител, че не се натъкнахме през нощта на засадата на някоя от противниковите групировки.

Бяхме много близко до болницата на «Червения кръст», а керванът ни отиваше точно там. Там трябваше да бъде и Селим ал Руниш — медикаментите и позивите бяха негови.

— Легално ли съществува тази болница? — попитах Корольов.

— Почти легално. Тя е на територията, която се контролира от племето белуджи.

Юрий ми обясни, че вече няма причина да се страхуваме. Където са белуджите, там има ред. Те са някакви афганистански либерали, които не искат да воюват за никого, пък и сами не се завират в чужди територии.

Скоро се озовахме на брега на мътна жълтеникава рекичка, широка около пет метра. Всички правоверни наклякаха да извършат намаз. Потните ни вратове и лица бяха отдавна покрити с дебел слой прах и аз не се сдържах и заедно с Юрка се изкъпахме в реката.

Пак тръгнахме на път покрай гората. В далечината зад дърветата виждах пътя, край който имаше наблюдателни пунктове — малки бараки от сандъци и ламаринени листове…

Вечерта керванът излезе на открито. Озовахме де край малък оазис от дървета с нарове и праскови. Беше малко селце — кишлак, с килнати на една страна къщи, измазани с червена глина, до които бяха разпънати палатки с нашити върху тях червени кръстове. Върху покривите на палатките бяха струпани снопове слама и саксаул.

— Е, май че пристигнахме — каза Юрка, размазвайки по лицето си гъстите слоеве жълт прах, с който се бяхме покрили отново.

Нас никой не ни посрещна, докато муджахидините бяха обградени от шумните си събратя.

Изведнъж чух — дали пък не халюцинирах от горещината и задуха — чух руска реч или почти руска! Но викаха другиго:

— Юрля! Юрля! Колко хупаво, ние радвам се да видя тебе! — завика изскочилият от палатката малък китаец с дръпнати очи.

— Здравей, Лен Нин! — изведнъж завика и Юрка, хвърляйки се към китаеца, който беше толкова нисък, че едва достигаше до рамото му. Неговото кръгло като питка личице, с малки черни цепки на очите, светеше от радост и учудване.

Корольов се запрегръща по братски с китаеца, потупвайки го по гърба. После си спомни за мен и закрещя като че ли го колят:

— Володя, това е Лен Нин, най-добрият ми приятел от пленничеството.

Лен Нин, кимайки в съгласие глава, дотича при мен и ми протегна двете си длани, съединени като лодчица. Аз стиснах и двете му ръце.

— Мнохо хупаво, Лен — представи се той, като хвана двете ми ръце и ги задруса трескаво.

— Изглежда, че сте лекар, другарю Лен Нин? — попитах аз.

— Да, учиш се в Съветский съюз — усмихваше се той, кимайки глава като онези малки декоративни китайски куклички.

Юрка започна бързо да ми обяснява, че се намираме във френска болница на територията на белуджите, която се финансира от Ал Руниш.

Керванът от няколко коня и мулета вече беше почти разтоварен, но Ал Руниш все още не се появяваше.

Реших да не преча на разговора между Юрка и неговия бивш приятел от пленничеството. Той обаче пак доведе при мен Лен Нин, вече бях разбрал, че името му означаваше Ленин, отново започна да ми го представя, учуден, че Лен и сега бил снайперист. Само че този Ленин воювал вече не срещу руските интервенти, а срещу «духовете» — онези, които не са белуджи.

Попитах Лен Нин къде е учил в Съюза и той ми отговори:

— Академия Фрунзе.

Свих устни скептично.

— Веднага се вижда, че е френска болница — казах язвително на Корольов.

Едва успях да го кажа и от същата палатка, от която беше изтичал Лен Нин, се появиха две русокоси фурии — две момичета. Едва не паднах от учудване, но се овладях. И все пак зяпнах.

Към нас се приближиха две високи мадами с найлонови корсажи на цветя. И двете бяха светлокоси — едната с дълги до раменете разкошни къдри, а другата — подстригана прекалено късо, почти нула номер.

— Хай! — поздравиха те Юрка.

Веднага попитах на английски къде е господин Селим. Момичетата се намръщиха, но нищо не ми отговориха. Представиха се като англичанки, Мери и Барбара. Лека-полека от тук от там ни обкръжаваха мънички, като Лен Нин, китайци.

— Къде ме домъкна? — попитах през зъби Корольов.

— Всичко е наред. Това са наемници от бригадата «Черният щъркел» — отговори ми той. — Повечето от тях също са снайперисти като Мери и Барбара.

— Все пак има ли тук французи? — попитах Мери на английски.

— Има и лекари французи. Ние сме интернационална бригада и изпълняваме интернационалния си дълг… — отговори тя също на английски.

Много от китайците бяха с «Калашници». Те бързо мяукаха нещо на своя си език. Сигурно обсъждаха нашето появяване. Аз се усмихвах колкото е възможно по-учтиво.

— Елате. Можете да почакате мистър Селим в палатката — предложи ни Барбара и ни поведе към последната палатка.

Там лежаха трима ранени муджахидини. Въздухът беше нажежен и спарен, силно миришеше на йод. Ранените лежаха на походни легла.

— Здрасти, братлета! — радостно ги поздрави Юрка.

Единият от ранените изстена.

Учудено погледнах Корольов, но вече нямах усещането, че се намираме в лагера на врага. Вежливо поздравих. Единият от ранените ми се усмихна. Помръдна почернелите си устни, опитвайки се да изобрази усмивка, а после ми показа бинтования окървавен чукан, останал от крака му.

— Това, че са ти отрязали крака, не е най-страшното. Важното е, че си жив — започнах да го успокоявам на руски. Онзи въобще не се учуди, като чу руска реч. Започна нещо да ми шепне с напуканите си устни. Интуитивно разбрах, че моли за вода, и му подадох желязната манерка, висяща на стълба, който поддържаше покрива. Той жадно започна да пие. След това простена нещо за Аллаха.

«Ех, войниче — помислих си аз. — Това не ти е Германия. Никакъв Аллах не може да ти помогне, щом са те ранили.»

Да бъде ранен муджахидин е нещо по-различно от раняването на съветски войник в Афганистан. Ако «духът» е ранен в корема или главата, това за него е неминуема смърт — продължителна и мъчителна. Дори ако кракът му е леко ранен, гангрената е неизбежна и в края на краищата ампутацията не може да се избегне. Душманите почти нямат лекарства, а разбирането им за хигиена е много своеобразно.

Юрий, застанал до мен, тъжно ме погледна.

— Ей, полковник, там, в Германия, не си ли употребявал хероин?

Поклатих отрицателно глава.

— А аз се пристрастих по време на плена. И сега, ако няколко дни съм без дозата, започвам да се гърча. Подушвам, или по-точно виждам, че по всяка вероятност зад селото са моите полета. Там расте онова, което ми е нужно.

Изведнъж излязох от кожата си, избухнах. Ноздрите ми трепереха от яд, но не започнах да викам по Корольов, а му нареждах с тон на заповед:

— Слушай, ей! Да не сме дошли да берем канабис? Я марш навън… — и го изблъсках от палатката.

Не можахме да си изясним отношенията, защото в този момент започнаха да чукат по желязната тръба, окачена на едно дърво. Дотича Барбара и ни извика на обяд.

Върху сандъците, приспособени за маси, вече бяха сложени чинии, в които имаше китайска юфка. Китайците седяха на земята по турски и кой с лъжица, кой с вилица, кой сръчно издялани клечици лапаха юфката.

— Бонжур, здравствуйте, камарад! — към нас се приближи висок мъж в шорти, на врата му се люшкаха очила на синджирче. Беше без риза и не се страхуваше да изгори на слънцето, сигурно го спасяваше гъстата абсолютно бяла вълна на гърдите му. В зъбите му стърчеше извита димяща лула и той някак успяваше да говори, без да я вади от устата си.

— Това е мосю Журден, началник на болницата — представи ни мъжа Лен Нин.

— О, се тре биен, ка-ра-шо, у-ра! Вивай, да живее Москва! Мир, прогрес, май! — каза Журден всичко, което знаеше на руски. И след като си стиснахме ръцете, премина на английски.

Каза, че Селим днес непременно ще дойде. Заминал при командира на един отряд, за да му се накара, че е свършил боеприпасите си.

Попитах Журден какво прави тук.

Каза ми, че отначало работел като военен лекар в една палестинска болница, но сега са го вербували тука и не съжалява. И той, както и китайците, е войник на късмета. Само че късметът му не се състои в това да убива, а да спасява хората. И той приема, че присъствието му тук е крайно нужно и благородно, да не говорим за щедрата отплата на Селим и не по-малко щедрата помощ от Червения кръст.

Накрая и ние, както китайците, и Мери и Барбара, подвихме крака по турски пред сандъците с обеда върху рядката спаружена трева.

Юфката със задушено месо беше съвсем прилична. След обяда при нас дотича подстриганата Мери. Донесе ни шише с розова вода, миришеща на ягоди. Предложи ни да пийнем и започна нещо бързо да чурулика, но аз не я слушах. Мислех за друго, докато преглъщах водата: «Да, и ти си войник на късмета. Храбрец, красавица…» Не издържах и запитах на руски:

— Я по-добре ми кажи, кучко, колко души си разстреляла? От нашите руснаци, от същите тези «духове», колко, а?

Корольов ме погледна и страдалчески се намръщи.

Мери не ме разбра, продължи да цвърчи и изтича, за да се върне със снайперската си винтовка и нов нощен прицел, който, по нейните думи, пристигнал с нашия товар специално по нейна поръчка. Тя монтира уреда и аз я помолих да ми покаже винтовката си. Корольов се мръщеше все повече и повече.

Преди няколко години, в разцвета на горбачовската ера в Академията на Генералния щаб, имахме кратки курсове за новата политика в страната, та по време на занятията един подполковник «афганец» ни разказваше за снайперистите в Афганистан…

Внимателно разгледах приклада на Мерината винтовка. Видях малки дупчици от топлийка, подредени в два реда — бяха не по-малко от тридесет. Имаше и осем големи прегорени черни точки. Мери, както беше прието при снайперистите, отбелязваше всеки убит върху приклада. А прогорените точки сигурно означаваха или БРДМ-и, или танкове, а може би БТР-и…

— Окей, окей — въздъхнах аз, връщайки пушката. Мери разбра, че не съм във възторг от военните й постижения. И сякаш, за да се оправдае, ми предложи да отидем да се изкъпем в рекичката, която течеше между обраслите в «коноп» брегове.

Очите на Корольов блеснаха и той каза, че веднага ще отиде да се къпе. Разбрах, че го влече не реката, а растящият недалече хашиш. Той потвърди догадките ми.

— От верста подушвам «тревата» — тихо каза той.

«Трева» пушеше и дотичалата при нас Барбара с дълга ръчно свита цигара между зъбите. Върху банския си беше наметнала мъхеста хавлия на розови райета.

Без думичка да каже, Корольов грабна цигарата й с треперещи пръсти и жадно засмука бързо-бързо дима.

— Биен? — попита на френски и се усмихна Барбара.

— И още как биен! — отговори Юрка, подбелвайки очи.

Повдигаше ми се от този сладникав мирис. Чувствах, че няма да издържа дълго и ще ми се завие свят. Измъкнах от устата на Корольов цигарата и я захвърлих далече встрани.

Трябваше да уточним с него още няколко въпроса, преди да е пристигнал Селим. Не исках да престане да съобразява, изпушвайки хашиша.

Казах на Мери да вървят напред към реката, за да ни показват пътя, а ние ще ги следваме. Мери отиде до палатката, остави винтовката си и се върна с хавлия като Барбара.

Двете снайперистки тръгнаха напред, тихо обсъждайки нещо, явно мен и Корольов. Когато момичетата стигнаха до брега, аз спрях Корольов.

— Нормално ли разсъждаваш?

— По-добре от когато и да било — с блестящи очи ми отговори той.

— От къде знаеш името на операцията?

— «Армейска Панама» ли? От Вагин чрез Коган. Да не би името да е тайна? В тази сделка са посветени предостатъчно хора от най-различна националност… които… които трябва да бъдат изчистени — изведнъж завърши Корольов.

— Бълнуваш ли? Нали ми каза, че разсъждаваш нормално! — Сграбчих го за рамото. Не, не че се уплаших от думите му, а за да го разтърся, така че мозъкът му да се разшава.

— Никога не ми е бил толкова бистър умът, както сега… Мен трябва да ме очистят чак след като… след като ракетите бъдат у Ал Руниш…

— Голяма загуба! — казах злобно аз. — А защо забрави да споменеш и мен?

— Ти си дясната ръка на заместник командващия. За тях — за вашата руска военна мафия — ти си свой човек.

Изхрачих се злобно на тревата. И помислих, че може би Вагин беше прав, страхувайки се да довери онази, по-детайлна информация, която беше в главата ми на Корольов. Онази информация, която само аз трябваше да предам.

От крайречния буренак ни повика Мери. Корольов искаше да изтича, но аз го задържах.

— Слушай, Юрка. Все пак заедно сме учили. Не искам да забравям това. Ако ти не вярваш много на Вагин, аз ще се опитам някак си да ти помогна да се добереш до Русия. Но моят съвет е, не се забърквай там, изчезни си в твоя Ню Йорк завинаги, народете си с някоя американка деца, вземете си къща на кредит…

— Не, в Ню Йорк ще се самоубия. Това е ясно като бял ден — съвсем сериозно ми отговори и тръгна към храсталака.

Изкъпахме сее жълтата речна каша. Мери и Барбара, съвсем голи, се плискаха наблизо, без да се стесняват от нас. После излязоха на брега и се завиха в пухкавите си хавлии. Мери извади от джоба си черни слънчеви очила, надяна ги на носа си и с бавна, танцуваща походка се приближи до мен. Измъкна от джоба си същата цигара, като на Барбара, и ми я подаде. Аз отказах. Тогава, без да каже думичка, ме повика с ръка и тръгна към лешниковите храсти.

«Я виж ти — помислих си аз, — вече става интересно. Като че ли съм на почивка в Маями: и момичета, и топла като сварено мляко мътна река, и други удоволствия, като стрелба по живи мишени, разбира се, по желание…»

Барбара се приближи до Юрка, тръсна глава, разхвърли мокрите си къдри по раменете. Докато се обърна, Юрий Корольов, хванал ръката на Барбара, вече вървеше подир Мери.

Не ми оставаше нищо друго, освен да ги последвам. Настигнах Мери — навлязла все по-навътре в храсталаците, успоредно на реката.

Тя вървеше бързо, разгръщаше с ръце клоните, които болезнено ме пляскаха през лицето. Протегнах ръка и я хванах през талията. Тя се спря, обърна се, погледна ме, като повдигна очилата си, шляпна ме през ръката и отново започна да си пробива път напред.

Скоро излязохме от лещака. Пред нас се простираше зелено море от висока колкото човешки ръст трева. Беше огромно поле с индийски коноп.

— Мери, защо ме доведе тук? — попитах аз.

Тя ме погледна с безкрайно недоумение и бавно започна да съблича хавлията. Останала гола, като русоляв войник новобранец, ми козирува с два пръста и леко придържайки с ръце гърдите си, навлезе в конопените храсталаци. Поспря, обърна се и лукаво ме повика с ръка, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя като нея… Аз, полковникът от Съветската армия, вече посребрен от годините, трябваше като наркоман тийнейджър да пълзя по този коноп и да събирам прашинките му… И заедно с кого? С наемна снайперистка?!

Не, това приключение ми се струваше страшно унизително.

Юрий по плувки, заедно с Барбара, която също се беше съблякла, започнаха да си пробиват път в конопа. Изглежда и двамата бяха доволни от задуха в храсталака. Видях как по влажните им тела бързо полепваха прашинки… Отново ми се доповръща.

Дявол да го вземе! Трябваше в Германия да извадя пистолета си и като избера удобно място и момент, да пратя един куршум в слепоочието на Вагин!

В този момент чух нечии неясни викове. През храсталака към конопеното поле се промъкваше някой. Изчаках, докато се появи. От храстите излезе китаецът Лен Нин:

— Пристигнала!… Пристигнала!… Господин Селима тука, вас сега иска!

Аз с удоволствие се изплюх на зелените конопени листа. Той ни иска, пък и бързо! Да не съм някакво момченце, че да тичкам на пръсти пред разни араби. Аз съм съветски офицер! Макар и потънал в лайна…

— Юрка, твойта мамка! — закрещях аз. — Добре търчиш подир юницата си! А Селим е вече тук!

Корольов, целият в жълтокафеникав прашец, задъхано дотича обратно. Грабна един от халатите и бързо започна да бърше лепкавото си тяло. След това се топна в реката и заедно с Лен Нин тръгнахме обратно.

Още отдалече видяхме, че китайците са се стълпили около черен джип, покрит с дебел пласт прах. До колата стоеше дребен, слаб, плешив арабин с големи тъмни очила и нещо говореше.

Когато приближихме, видях, че на врата му, под яката на зелената маскировъчна риза с къси ръкави, проблясваше масивна златна верижка, осеяна с нещо светещо на слънцето. Вероятно бяха брилянти.

Китайците взеха да ни подвикват да вървим по-бързо, но аз задържах Корольов, за да запазим поне на пръв поглед достойнство. Оставаше и да тичаме към тоя Руниш. А онзи приветливо ни махна с ръка, но не направи и крачка към нас. Само китайците ни направиха път да стигнем до този военен търговец, който ни чакаше до колата си. Забелязах на ръката му тънка гривна от бял метал с червени камъни. Те проблеснаха на слънцето, когато той посегна да свали тъмните си очила. Зад очилата се криеха тесни, черни, пронизващи очички, които той насочи към мен, като че ли питаше, ко…“

 

Изпсувах мислено на майка и с всички сили цапардосах с юмрук последната ръкописна страница: „Дяволите да те вземат, полковник!… Да те изядат диваците дано, куче такова!“

Ръкописът прекъсваше по средата на думата. А може би Татяна не ми е дала всичките страници? По-вероятно е да е така, а аз напразно псувам полковника.

Чувствах, че главата ми се замайва и предметите в кухнята стават двойни. Беше полутъмно, изглежда, че бе вечер. Чак сега, долитайки, изведнъж разбрах, че съм пиян, и то така, че не мога да се надигна от бялата кухненска табуретка. В главата ми всичко шумеше и звънтеше.

Надигнах се някак със залитане, едва се добрах до кревата и рухнах върху него, без да имам сили да се съблека.

Пред затварящите ми се очи, подобно на слънчеви зайчета в мътна река, по тавана танцуваха някакви светли петна. Или може би съм включил лампиона? След това, след слънчевите петна, на тавана се появи някаква трева. Също като на кино. Ами да, това са конопените храсталаци… В храсталаците се появи голата Таня Холод…

„Защо Таня? Какво прави тя там? — мъчех се и не можех да разбера аз. — Ах, Таня… спомних си… ти нали умря… Прощавай, Таня“ — беше последното, което помислих, и потънах в сън, като че ли загубих съзнание.