Фридрих Незнански
Насочен взрив (27)

2.
В гнездото на осите

На сутринта се събудих от викове в коридора и звъна на алуминиевите чинии. Отворих очи. Имах чувството, че въобще не съм заспивал. Главата ми не тежеше и беше съвсем ясна, въпреки че бях сънувал отвратителни сънища. Бях бодър, спокоен, много стегнат, какъвто съм бивал почти винаги в най-отговорни моменти при операциите по задържане на престъпници.

Но щом си спомних какво бях сънувал, слънчевия ми сплит отново се стегна и започна да ме боли, както през нощта.

Като че ли отново се оказах в среднощните си кошмари. Сънувах картата на Съветския съюз, която бързо се превръщаше в карта на Европа. Цялата беше оцветена в розовия руски цвят чак до Пиренеите. След това тази розова карта изведнъж пламна от различни страни със син безшумен огън и започна да гори пред очите ми. А аз, изгаряйки пръстите си, се опитвах да я разгладя и се мъчех да изгася огъня, но не успях — картата изгоря докрай.

Следващият сън, веднага след първия, беше не по-малко тягостен и символичен.

Бях на гробището, но там имаше само малки хълмчета без паметници. Изведнъж от едно хълмче се показа ръка с брилянтен пръстен и аз познах пръстена на Таня Холод. Но не й подадох ръка, а седях отстрани и тихо плачех, по-точно — пролях една сълза, която капна на земята. И тутакси там, където беше паднала сълзата, израсна гипсов или мраморен, не можех да разбера, паметник, в който разпознах Ваганов. Хем беше той, хем не беше. Не зная защо, но ми се струваше, че само една моя сълза да капне на паметника на Ваганов, той ще се разпадне. Но нямах повече сълзи… В този момент паметникът сам започна да се люлее и да се пропуква в основата си. Аз радостен го ритнах и мраморният Ваганов бързо започна да потъва в пясъка… След няколко мига наоколо пак беше същото гробище, но без паметници, бюстове, постаменти и надгробни плочи — само пясъчни, тук-там прорасли с трева хълмчета.

Не разбирах какво би могло да означава това. Нямах време да размишлявам, защото чух, че желязната ключалка на вратата скърца.

Както и предположих, донесоха ми закуската. Кашата, която държеше в ръце Сидор Бугримов — името беше написано на джоба на дрехата му, — лежеше някак странно в чинията. Разбрах, че Сидор беше изтървал чинията ми в коридора. Разбира се, нищо не казах.

Сидор мълчаливо постави чинията на табуретката, закрепена за стената, и също така мълчаливо излезе под внимателния поглед на надзирателя, чието име не знаех.

Чаках да ме изведат или закарат при „приятелите“ на Ваганов, но всичко беше потънало в тишина. Само дето не ме извикаха на работа в шивашката работилница, което значеше, че днес ме чака друго…

Така се и оказа. Ваганов не ме беше излъгал снощи.

През деня при мен дойдоха Сипаничавия и една медицинска сестра, която донесе изгладения ми костюм, с който бях заминал с Грязнов за Германия.

Аз се преоблякох и след няколко минути вече седях в черната волга с военен номер, охраняван от Сипаничавия.

По пътя не задавах въпроси. Разглеждах през прозорчето зимния селски пейзаж. Скоро се появиха сградите на военното градче. Отляво се виждаше бетонна ограда, която продължаваше с километри — зад нея беше пистата на военното летище.

Пътувахме около пет километра покрай оградата. Накрая се показа контролно-пропускателният пункт (КПП) и волгата влезе в територията на летището.

Спряхме около малко двуетажно здание. Шофьорът остана в колата, а Сипаничавия, който усещах, че има пистолет в джоба си, ме поведе към вратата на сградата. Там ме предадоха на един майор и на лейтенант от военновъздушните сили. Сипаничавия остана да чака на канапето и да разлиства авиационните списания, които му подаде дежурният офицер.

Поведоха ме по тесен коридор, който свършваше с масивна метална врата. Зад нея се появи широка бетонна стълба, водеща надолу. Стълбата беше къса — всичко на всичко десет-петнайсет стъпала. Долу пред нас се изпречи разтегателна врата, която се отвори, щом майорът пъхна в ключалката малък електронен ключ. Беше асансьор.

— Къде ме водите? — попитах аз, след като вратите на асансьора се затвориха зад нас и ние тримата — с майора и лейтенанта — бързо започнахме да се спускаме надолу под земята.

— Ще видите — кратко отговори майорът.

— А по-точно? Това нещо ми напомня Хитлеровия бункер — реших да се пошегувам аз.

Но майорът нямаше намерение да отвърне на хумора ми.

— Да не би да сте били в бункера на Хитлер? — попита напълно сериозно.

— Не, но според мен би трябвало да е точно такъв.

— За повече от четиридесет години след войната командните пунктове много се промениха. Сега Хитлер може просто да ни завижда за всеки наш бункер!

— Значи отиваме в командния пункт?

Майорът замълча и само ме стрелна с очи.

Излязохме от асансьора и минахме по тесен коридор с бетонни стени. Помолиха ме да изчакам в малка квадратна стаичка без мебели, под наблюдението на двама прапоршчици.

Наложи се да чакам петнайсетина минути. Помъчих се да завържа разговор с войниците, но те като че ли си бяха глътнали езиците и на въпросите ми само отрицателно клатеха глави, показвайки, че нищо няма да излезе от опитите ми.

Накрая тежката метална врата се отвори, появи се моят майор и ме покани да го последвам.

Преминахме през два празни куба без никаква мебелировка и спряхме пред една врата, зад която имаше стая с метални маси. Върху тях беше стоварена различна електронна апаратура — предположих, че е за предпазване от подслушване. В стаята седеше един подполковник, който подозрително ме огледа от горе до долу, после стана и се скри зад следващата врата. След няколко секунди излезе и намръщено ми каза:

— Чакат ви. Вървете след мен!

Най-после се озовах в крайната точка на пътя си.

Оказа се, че това е малка, кубична стая от лят бетон, подредена с пластмасова мебел. В средата се намираше бяла правоъгълна маса, на която имаше пет пепелника, бутилки с минерална вода и кола. Около нея седяха осем души. Четиримата бяха с пагони — един генерал-полковник, двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор. Останалите бяха цивилни.

Начело на масата в пластмасово кресло седеше Ваганов, който театрално ме посочи с ръка, не по-зле от Ленин от паметника.

— А ето го и него! Моля да бъдете благосклонни!

Всички погледнаха към мен — героя на деня, за когото вероятно бяха говорили досега. Усещах недоброжелателните и любопитни погледи на присъстващите и реших леко да се поклоня, както го правеха офицерите от царската армия по филмите.

— Позволете ми да ви представя бъдещия спасител на родината, който е готов да изпълни ролята си, при това доста сложна роля на следовател от Московската прокуратура. — И отново онзи широк вагановски жест към мен. Липсваше само каскетът, за пълна прилика с Ленин.

— Да — не издържах аз. — Готов съм на всичко, ако бъде изпълнено онова, което ми обещаха. Освобождение, жена или прилично маце, може би и пари на първо време, докато се уредя на работа. Дори не съм сигурен дали ще ме вземат на работа в завода като шлосер. Загубил съм майсторските си навици…

— Не трябва да се тревожите за парите. Това е напълно излишно! — прекъсна ме Ваганов.

— И какво? Този ще тръгне срещу Мечката? — чух учудения глас на генерал-полковника.

— Ще тръгна. Дори и срещу тигър — потвърдих аз.

— Той да не е… такова? Да не е луд? — попита един от цивилните Ваганов.

— Съвсем не съм луд! Имам само малки проблеми с паметта! — избързах аз и не дадох възможност на Ваганов да отговори. — Чел съм книжки за следователи аз… Ще гледам видео за Шарапов и ще направя всичко, другари генерали! — казах леко задъхан и се взирах в началството, докато мислех само за едно — дали не преигравам.

Оказа се, че е много сложно да изиграеш ролята си точно и достоверно.

— Глупости! — отряза отведнъж генерал-полковникът. — Участието на идиоти в нашата работа е изключено! Учудвам се, Андрей Викторович, и категорично възразявам срещу този ваш приятел! Струва ми се, че увлечението ви по психиатрията трябва да има разумни граници.

— Я да мълчиш, тъпак такъв! Какво ли разбираш ти! — изведнъж извиках аз, без сам да разбирам какво върша. Само за миг нещо стана с мен и ме понесе, понесе като лодка без весла по бурните вълни.

Всички замръзнаха. Полковникът, който стоеше прав до металната врата, направи крачка към мен, но Ваганов с жест го спря.

Бях като замаян и отнякъде се лееха думите ми:

— Казах през нощта, че всичко ще направя и ще го сторя! Аз не се страхувам за живота си! Аз съм патриот и ще го докажа! Какво трябва да се направи — да се очисти Мечката? Това е дреболия! Ти да не си най-главният тука, а? Не те познавам, но познавам Ваганов — той ми е приятел! А ти, генерал-полковник, ако ми кроиш шапката, може би искаш да провалиш операцията… а? Може би си масон?

— Турецки, замълчи! — викна Ваганов, надигайки се иззад масата.

— Аз още не съм ви Турецки! Искам си свободата, а вие, както щете! Не се страхувам от смъртта и мога да го докажа. И не ме взимайте за идиот… Всичко знам!

Видях, че ченето на генерал-полковника, което беше увиснало, изведнъж изтрака. Той преглътна слюнката си и промърмори:

— Казали ли сте му?

— Какво знаеш? — попита заплашително Ваганов.

— Че ще ми бъде възложено да очистя някакъв високопоставен мафиот — отговорих аз с малко наивност в погледа. — Вие, другарю генерал, не ми го казахте направо, но и сам можех да се досетя…

Стори ми се, че присъстващите облекчено въздъхнаха.

— Така е — потвърди Ваганов. — Няма ли да се уплашиш, ако ти се наложи да очистиш много, много високопоставен мафиот? — усмихна ми се той, сядайки на мястото си. Изглежда, че и той се беше успокоил.

— Не! Готов съм на всичко! Ще ви докажа, че мога да действам умно, обещавам… на всички — казах им аз, подразбирайки нещо друго.

— Виждате ли? — усмихна се Ваганов. — Другарят ни обещава! Във всеки случай можем винаги да използваме нашия следовател като резервен вариант в качеството му на „димна завеса“.

— Е, ако е вариант номер две — бавно каза генерал-полковникът, — както удачното нарекохте „димна завеса“, това е друго нещо…

— Е, добре, Пьотр Евграфович — каза Ваганов и помоли подполковника да донесе стол и за мен до пластмасовата маса, за да мога и аз да седна с другите заговорници.

Отговорих да не се безпокоят, мога да постоя и прав.

— Не, не, скъпи Сергей… Извинете, сега е по-добре да ви наричаме Александър Борисович — ласкаво присви очи Ваганов. — Моля ви да се присъедините към нашата компания. Надявам се да не съжалявате за това.

Седнах, тежко тръснах ръцете си на масата и промърморих:

— Надявам се да не съжалявам. Дано компанията ви да е прилична.

Отляво и отдясно ме изгледаха остро, но нищо не казаха.

— Значи, бъдещи Александър Борисович, времето ни е много малко. Може да се каже, че въобще нямаме време. — Ваганов се надигна и сложи ръце зад гърба си. „Добре, че поне не ги кръстоса на корема си, защото иначе съвсем щеше да заприлича на Мусолини“ — помислих аз, а Ваганов отпусна долната си устна и изведнъж заприлича на нацупено розовобузесто посребрено момченце, на което са измъкнали биберона от устата. След като млясна няколко пъти, той продължи: — По наши сведения на двадесет и шести март е насрочено съвещание на ръководителите на правозащитните органи на Русия, където ще присъстват най-висшите представители на прокуратурата и следствието. На това съвещание, разбира се, ще бъдете поканен и вие, старши следователят по особено важните дела Турецки. Който ставате от този момент. Вече ви казах, че много приличате на него — усмихна ми се Ваганов. — Значи на двадесет и шести е съвещанието, там ще присъства цялото ръководство на вътрешните работи, държавна сигурност и прокуратурата. И друга номенклатура от така наречените административни органи. Но това между другото! Най-главното е, че това съвещание ще се ръководи от Мечката. С тази Мечка трябва да се сблъскате, уважаеми следователю. — Ваганов изгледа поред присъстващите и обясни: — Сега излагам нашия резервен вариант, както се уговорихме да го наричаме „димната завеса“. Мечката трябва да бъде убита! Това не е проста задача, Александър Борисович!

— Извинете, един въпрос. Ако на съвещанието присъстват хора от държавна сигурност, дори и министърът им, май ще ми бъде много трудно да прекарам пистолет в залата — казах аз. Исках да се изправя, но размислих.

— Виждам, че Александър Борисович наистина мигновено съобразява — усмихна се Ваганов. — Много точно! Най-вероятно поканените на съвещанието ще трябва да преминат през металотърсач или нещо подобно. Но не трябва да се тревожите за това. Вие, скъпи колега, ще имате в джоба си само кутия цигари. Нека да бъдат „Марлборо“. — Ваганов взе от масата и показа кутия от тези цигари. — Надявам се, че няма да ви е трудно да хвърлите отблизо цигарена кутия?

— Няма проблеми! — възкликнах аз. — И какво ще стане после?

— Ясно какво ще стане… Обяснявам за Александър Борисович. Ще стане малък взрив. Вие трябва да се скриете под седалката, за да не би пластмасовите топченца, с които ще бъде напълнена цигарената кутия, да ви ударят. Естествено, преди да я хвърлите, ще трябва да натиснете една цигара от края. Но освен с цигари и топченца с цианкалий, кутията ще бъде натъпкана и с пластичен експлозив. Обяснявам за Александър Борисович, отговаряйки на въпроса му… Никакъв металотърсач нищо няма да открие! Само куче може да го усети, от онези, които са обучени специално да надушват пластичния експлозив. Но такива кучета, естествено, там няма да има. Така че няма никакъв риск — усмихна се Ваганов.

— Да. Отлично е обмислено — казах аз бавно и огледах седящите край масата.

Лицата им бяха начумерени. По физиономиите им се четеше различна степен на съмнение.

Прииска ми се да разсея многобройните въпроси, съмнението и страха, които се рояха в главите на заговорниците.

— Наистина, господа или другари — вече не зная как да ви наричам, не сте го измислили лошо — казах аз. — Но като честен човек, трябва да изкажа някои възникнали съмнения. Ами ако аз, като изляза извън стените на психиатрията, поискам да споделя с някого онова, което ми казахте тук? Какво ще стане тогава? Ще ме убиете от засада? Разбира се, че не го искам… Но искам да ви обърна внимание, че работата е много сериозна! Трябва да имате стопроцентова гаранция, че аз точно ще изпълня всичко, нали? Не, аз, разбира се, ще изпълня всичко идеално, но…

— Нашият следовател все повече и повече ми харесва! — възкликна Ваганов. — Александър Борисович мисли като нас! И е напълно прав. Естествено е ние да искаме стопроцентова гаранция, че бившият болен, изгубил паметта си, ще изпълни всичко абсолютно точно или ще загине… Александър Борисович, трябва да се съгласите на малка козметична операция — разпери ръце Ваганов, изобразявайки съжаление върху лицето си. — Ние ще зашием в Александър Борисович ампула с цианкалий. Това е напълно безболезнено и няма да предизвика никакви неприятни усещания. Но ако, както казва нашият бъдещ герой, у него възникне желание да сподели с някого тайните сведения или ако премине на вражеска страна, то, уви… Уви, Александър Борисович, зашитата във вас ампула ще се взриви. Напълно естествено е да ви следят денем и нощем наши хора… Ако забележат нещо подозрително в поведението ви, те ще подадат радиосигнал и ампулата с отровата ще се разпадне безшумно в тялото ви…

— Хитро измислено, но никак не ми харесва! — казах аз. — А ако я измъкна през нощта?

Ваганов се изкашля и изведнъж лицето му помрачня.

— Никога не бива да подценявате приятелите си — каза той студено. — Кой ви е казал, че ще присадим ампулата в бута ви, както на алкохолиците. Нее. Фьодор Устимович ще пришие ампулата в стената на стомаха ви. Надявам се, че няма да седнете да се режете с нож и да ровите из собствените си чаркове за нашия малък сувенир? Освен всичко, това не е съвсем безопасно.

— Гениално! Повтарям — съгласен съм! Честно казано, дори не мислех, че тук са се събрали наистина сериозни другари. Сбъркал съм… Но не се отказвам! Струва ми се, че вие сте по-сериозни от гекачепистите — реших да пусна малко ласкателство.

— Уверен съм, че Александър Борисович не се заблуждава в мнението си — каза с иронична усмивка Ваганов. — Напомням на присъстващите, че неведнъж и два пъти лично ги предупреждавах, но те не пожелаха да ме послушат и решиха да тръгнат по пътя на разкола на армията! А аз ги предупреждавах, че е рано, много рано да се изявяват!… Не биваше да се играят игрички с тази хлъзгава риба Горбачов! Но не… задникът ги засърбя! Без подготовка, без точно обмислени резервни варианти се надигнаха! Нищо, нека сега да поседят в затвора и да мислят за предупрежденията ми…

— Да, Андрей Викторович, въпреки съчувствието ми към провалилите се приятели, сега съм съгласен с вас — неочаквано каза генерал-полковникът, всмуквайки от цигарата си и изпускайки дима над масата. — Успяха само да сменят хитрата Лисица с пияната Мечка! А Мечката, макар и тромава, ако не бъде довършена от раз в бърлогата й, може всичко да преобърне наопаки около себе си…

— Точно за това ги предупреждавах! — вдигна показалеца си Ваганов. — Не беше отчетен вариантът, че на хоризонта се появи освен Горбачов и новият президент на някаква си митична република Русия. Ето докъде стигнаха… гълъбчетата!

Над масата надвисна тягостна тишина. Аз седях, стиснал зъби, без да мога да намеря верния отговор — наистина ли Ваганов е решил да ме изпрати срещу Мечката, или това е някаква негова перверзна хитрост? „Димната завеса“ наистина ли е резервният вариант? Искат да ме използват като отвличаща вниманието димка? Не! От моя кратък опит в общуването с Ваганов вече много добре знаех, че не трябва да се вярва на нито една негова дума. Поне аз не трябва…

Реших да си поиграя още малко на Иванушка глупака и попитах:

— Е, добре, мен политиката не ме засяга. По-добре ми обяснете, другари генерали и началници, къде е тази бомба в цигарена кутия? Мога ли да я видя?

— Не, разбира се — отвърна Ваганов. — Не сега. Но тя вече е приготвена от най-добрите чуждестранни специалисти.

— Чудесно — плеснах с ръце от удоволствие и потърках длани. — Честно да си кажа, цял живот съм искал да попадна в такава страхотна компания!

— Прекалено много говорите — прекъсна ме Ваганов. — Не сме се събрали, за да си губим времето! Както е казал Назъм Хикмет, „Ако не аз, то кой? Кой ще разпръсне мрака?“ — изрецитира той. — Ако ние, облечените в някаква власт, не проявим някаква инициатива, тогава някой друг ще действа вместо нас! Както се казва, святото място празно не остава. И ако ние седим със скръстени ръце, на власт може да дойде бог знае кой! Да бъдеш гражданин и патриот на родината си и да виждаш как тя се срива и загива, как я граби и насилва световният капитал — това е недостойно за истинския син на отечеството! Потомците няма да ни простят, че сме предали безропотно властта в ръцете на задокеанските марионетки! Династиите на Рюрик и Романови са събирали руските земи не за да гледаме сега спокойно как ни се изплъзват! Затова ли Петър Първи отвори прозорец към Европа, че да изпускаме безропотно от ръцете си Прибалтика и Калининград! — Лицето на Ваганов ставаше все по-червено и гласът му гърмеше в тясното помещение на бункера. Той беше истински трибун, но жалко, че аудиторията му беше малка, иначе би могъл да се разгърне с пълна сила. Сега наистина приличаше на Мусолини, дори и без да е сложил ръцете на кръста си.

Когато Ваганов направи малка пауза, за да си поеме дъх, аз леко се изкашлях, давайки му да разбере, че искам да попитам нещо.

Ваганов ме погледна, понамали малко оборотите и завърши тирадата си:

— Ние, генералите, заедно с ето такива — кимна той към мен, — обикновени руски мъже, ще застанем рамо до рамо в защита на родината си! И потомците няма да ни забравят! Ние правим историята и тя няма да ни забрави! — усмихна се Ваганов. — Естествено, след като изпълни задачата си, на Александър Борисович ще бъде връчен орден на Герой на Руската империя, с номер едно. Какво мислите, другари? Никой ли не възразява?

— Не трябва — прошепнах, чувствайки напълно искрено как очите ми ще изскочат от изумление. Изведнъж ме обхвана страх… дори ужас! Но вече мислех не за Руската империя, а за себе си… дори не за живота си, а за онова, което ще стане, ако позволя на тези мерзавци да осъществят, макар и мъничко от замисъла си…

— Не, не възразяваме — намръщено каза генерал-полковникът.

— А ако не успея? — неочаквано жално попитах. — Това е толкова отговорно… Не мислете, че се тревожа за себе си… аз за вас мисля…

— За нас не трябва да се тревожите, Александър Борисович. Ние си имаме „Пика-2“ и още много други неща — сухо ми се усмихна Ваганов.

Той тежко се тръшна на своето пластмасово кресло и изгледа всички присъстващи с тежък и възбуден поглед. Както и преди, в бункера цареше напрегнато мълчание.

— А какво ще стане, ако… — отново вметнах аз, но Ваганов ме прекъсна:

— Никакво „ако“! Всичко ще бъде изпълнено точно и навреме! Сега трябва да мислим не за „ако“, а за вашата подготовка, Александър Борисович. Трябва да научите наизуст имената и фамилиите на сътрудниците на вашия двойник Турецки и още много друго. Трябва да направите тренировки за хвърляне на бомби на полигона, да преминете през малък експеримент с инжектирането на нов препарат.

— На мен ми инжектираха една отрова и аз едва не се пръснах от злоба!

— Не. Сега ще е друг препарат. Той малко ще намали вашата самодейност, докато сте на свобода и в известна степен откъснат от нашите наблюдатели.

— Правете каквото искате. Аз съм съгласен — махнах с ръка.

— Е, имате ли някакви въпроси към Александър Борисович? — Ваганов изгледа въпросително присъстващите цивилни и генерали. Всички мълчаха.

— Аз имам още много въпроси — отново се намесих в разговора. — Какво ще стане, след като гръмне взривът и Мечката бъде повалена?

— Всичко ще бъде чудесно! Вие сигурно сте чели в детството си книги за следователи и детективи? Спомням си, че ми казахте това! Та ако искате, ще ви назначим за главен детектив на страната, а ако поискате — и за прокурор. Е, може би не като главен, а като прокурор на Смоленска губерния например…

— Прокурор на Смоленска губерния? Става! Ще ми прилича! А защо точно губерния, области няма ли да има?

— Няма, Александър Борисович, няма да има. В Руската империя пак ще има губернии и ще унищожим всякакво там областно или национално деление.

— Е, това си е ваша работа. Но исках да попитам какво ще стане, след като хвърля цигарената кутия?

— Демокрация — демокрация, свобода и разцвет! Но това си е наша грижа. Разбира се, че ще е необходимо да въведем за няколко дни извънредно военно положение, но в това няма нищо лошо. След половин година ще направим референдум за избор на император на Руската империя… Това ще бъде! — надигна глас отново Ваганов.

За секунди се задъхах и усетих, че косите ми се изправят.

— Вие ли сте бъдещият император на Руската империя?

— Ако ме изберат, може и аз да съм… Ако ви изберат, можете и вие да сте — хитро ми се усмихна Ваганов.

Аз тихичко подсвирнах и прошепнах: „Дявол да го вземе, къде се натресох…“.

— Да, скъпи ми Александър Борисович, не сме се събрали тук да си пием чая. Но виждам, че нямате въпроси към двойника на следователя Турецки. Мълчанието ви приемам като съгласие за варианта „Димна завеса“ — каза Ваганов и ми се усмихна. — Това е всичко, Сергей Сергеевич. Благодаря ви, че дойдохте при нас, благодаря ви за съгласието и повече не ви задържам. Но ние пак ще се срещнем и не само веднъж… А засега постъпвате на разпореждане на Фьодор Устимович.

Почувствах на рамото си лекото докосване на подполковника. Това беше знак да ставам и да се махам.

Признавам си, че бях объркан и отказвах да приема за вярно онова, което бях чул, но до мен на масата седяха солидни побелели хора, блестяха генералските звездички на пагоните — уви, всичко това не можех да прибавя към многотомното дело на гекачепистите, защото следствената група се ръководеше от Костя Меркулов…

— Потресен съм — прошепнах с треперещи устни. — Просто съм потресен!… Мислил ли съм някога, че ще вляза в историята като Каракозов или Засулич! Вие ме правите направо на София Петровска, само че без фуста!

— Да, да, без фуста и без глупости — сухо отвърна Ваганов. — Вървете! Свободен сте.

— Но кой ще ми разкаже за онзи следовател, за работата му, за приятелите му? С какво се е занимавал в последно време? Нали трябва да зная нещо!

— Ще научите. Вървете — още по-сухо ми каза генерал-майорът и махна с ръка, показвайки на подполковника да ме изведе от бункера.

Реших да прибавя още малко чувство и с пресекващ глас казах, протягайки ръка на генерал-полковника:

— Благодаря ви за всичко… За доверието…

Генералът погледна към протегнатата ми ръка, усмихна се кисело и леко я стисна.

Отново кимнах, както при влизането ми при заговорниците, и исках да изкажа още раболепни благодарности, но подполковникът вече настойчиво ме потупа по рамото и ме побутна към вратата.

Зад гърба ми блиндираната врата безшумно се затвори.

Поведоха ме по същия път навън от подземието, предавайки ме от един военен със сини пагони на друг.

Докато се качвах в черната волга, още веднъж се огледах, по-внимателно отпреди. Видях, че по края на пистата тичат тридесетина мъже, облечени в маскировъчни униформи и голи до кръста. Това не бяха войници на срочна служба. Не! Без съмнение бяха от отряда със специално назначение. Може би някои от тях след известно време щяха да ме следят, когато отида в Москва…

Може би някои от тях в определения ден, 26 март, „случайно“ щяха да се окажат около телевизионната кула, край Държавната банка, край Министерството на външните работи, около Академията на Генералния щаб и Министерството на отбраната…

 

 

Тайното съвещание в бункера на бъдещия руски император продължи още около шест часа.

Не всички присъстващи бяха доволни от авантюрата с изгубилия паметта си следовател.

Но в края на краищата Ваганов успя да убеди почти всички, че дори ако на 26 март не се състои „гръмчето“ на Турецки, то все пак това е просто находка — та той е свой човек, който има достъп в кабинета на новия главен прокурор и в кабинета на заместника му, а при желание и в „Белия дом“.

За презастраховка на съвещанието на 26 март под ризата си този следовател ще носи и жилетка, наблъскана със същия пластичен взрив С-4, така че ако се случи нещо… Ако следователят се окаже близо до Мечката, той може да стане и камикадзе, взривявайки себе си и хората около него. Разбира се, взривяването няма да е работа на самия Турецки, а на наблюдаващия го човек от охраната на „Белия дом“.

Ваганов категорично отхвърли изтърканите варианти за „деня хикс“, варианти, които вече бяха изиграни — Мечката заминава в отпуск или на някаква конференция на върховете в Америка или Франция… А в това време… Не, това вече сме го пробвали!

Мечката трябва да се отстрани веднага, и то тука, в Москва! И без всякакво бавене! В същия момент трябва да ударят „бензиновозите“ и „цистерните за мляко“, които ще бъдат строени на улица „Академик Корольов“, на бензиностанциите, в гората на Лосиний остров…

Ракетите „Пика-2“, маскирани като цистерни за бензин и мляко, като междуградски влекачи, подчинени на новата си програма, без грешка ще уцелят указаните цели.

— Главното в работата ни не е повече шум, а повече решителност, главното е стопроцентова решителност! — викаше с вече пресипнал глас Ваганов. — Ако председателят на Комитета за радио и телевизия се отметне, следва команда за пуск, ракетата с кумулативен заряд ще полети към „Шаболовка“ и край! Не трябва да ви напомням, че ако не успеем, никой няма да се церемони с нас! След два часа ще бъде обявено военно положение и ще подадем информация за радиото и телевизията — и то без бавене, — че група заговорници е направила опит да завземе властта. Но благодарение на своевременните усилия, заговорниците са били обезвредени, някои от тях са унищожени, обаче Мечката за нещастие също е убит. За десет дни властта в страната преминава в ръцете на Временния комитет за отбрана, чийто председател се явява вашият покорен слуга, единодушно избран на общо съвещание на колегиите на Министерството на обраната и Министерството на вътрешните работи. След ден всичките нови пучисти ще бъдат хванати и обезвредени. Ние вече сме подготвили кандидатурите. Отказалите да ни сътрудничат ще се самоубият или ще бъдат застреляни при опит да окажат съпротива… Най-главното е в близките няколко часа цялата страна, целият бивш Съветски съюз, цялата наша империя да бъде покрита с една голяма армейска панама, с нашата панама!…