Фридрих Незнански
Насочен взрив (21)

6.
„Ока“, „Стрела“, „Пика-2“ и Василий Найдьонов

След края на Втората световна война Съветският съюз не се отказваше от многобройните локални конфликти. Това го знае всеки офицер, макар и да не се афишира в пресата.

Разпределението на световните пазари и зоните на политическо влияние, както и експериментирането на новите видове оръжие ни тласкаха към това. Войната от земята постепенно се пренасяше на небето. Американските самолети имаха предимство още през петдесетте години. Те горяха джунглите с напалм, взривяваха първите пластични бомби, но това беше само тихо шумолене в сравнение с онова, което беше изобретено по-късно.

Войната се пренесе в Африка. Съветският съюз през онези години усилено подпомагаше една страна, която уж беше избрала социалистическия път на развитие. Дори знамената им бяха същите, само че сърпът имаше друга форма.

И точно тук възникна нуждата от ракетите с особено предназначение, за които ще стане дума.

Сергей Павлович Победов в началото на шестдесетте години бе един от съветските инструктори, присъствали непосредствено на театъра на бойните действия в Африка. Веднага след като се върна оттам, му беше забранено да напуска страната и оттогава никога не бе излизал зад граница. Но онова, което видя в приятелската страна, си остана най-яркият му спомен в живота.

Заедно с другите военни и съветски инженери той живееше в покрайнините на столицата на онази страна. И оттам, от планинските склонове, наблюдаваше въздушните боеве, в които и от двете страни участваха по няколко десетки бойни самолети — руските „МИГ“ и американските „Хъриър“.

Съвременният въздушен бой е напълно лишен от романтика. Ако направим сравнение с Втората световна война, на практика почти нищо не зависи от летците. Скоростите са толкова огромни, че ако подходиш погрешно към целта, докато направиш вираж, ще те отнесе на шестстотин километра встрани от мястото на боя. Не е необходима нито добра реакция, нито особен опит. Поне това може да се чуе от повечето военни пилоти. Трябват ти здрави мускули, за да издържиш на огромното претоварване.

Точно такива боеве беше наблюдавал Сергей Победов в африканското небе. Самолетите се сблъскваха, изстрелвайки ракети, и шумно се взривяваха, сякаш се пръскаха сапунени мехури.

След това Победов, заедно с другите съветски военни инструктори, намираше в разпръснатите останки от самолетите на противника обгорелите тела на летците, привързани към пилотските кресла със стоманено въже. За да не се уплашат и да изчерпят докрай ресурса на бойната техника, пилотите им бяха завързвани за седалките, като че ли това не бяха хора, а обикновени живи прибори. Това предизвика у Победов страхотно отвращение към човеконенавистния свят на капитала…

Като се завърна в Съветския съюз, той започна да работи върху създаването на оръжие, способно да унищожава самолета на противника не на небето, а от земята.

Първата му разработка се нарича „Антей“. Трябва да кажа, че той стана главен конструктор в 1965 година.

Това беше голяма ракета с една дюза и тежеше повече от седемдесет килограма. Беше предназначена да поразява въздушни цели от земята. Трябваше само да се вдигне на рамо и да се изстреля, след като се прицелиш. Можеш да си представиш, че войникът, на когото му тече пот от челото, а от напрежение му треперят ръцете, не би могъл да бъде особено точен. Това го разбраха още на полигона край Голутвино при многото изпитания.

Откритието и истинският успех на Победов беше „Муха“ — аналогична на американската „Стингър“. Тази летяща бомба реагираше на топлинното излъчване и можеше да уцели точно дюзата на реактивния двигател дори когато не е изстреляна съвсем прецизно, а просто по посока на самолета или на друг летящ обект. Виетнамците стреляха с „Мухата“, дето се вика, със затворени очи. Обикновен войник с раница, приседнал под някое храстче, като нищо сваляше изтребители, които струваха милиони долари…

Но „Мухата“ беше само първото пробно камъче на Коломенското конструкторско бюро.

Двадесетата и двадесет и първата разработка на главния конструктор Победов станаха „Ока“ и „Стрела“ — ракетни комплекси с малък и среден радиус на действие. Те бяха готови в навечерието на афганистанската война.

Тези ракети, с тегло не повече от два тона, леко се измъкват от спътниково следене и успешно могат да се прикрият като бензиновози или цистерни за мляко и дори като хладилни камиони. Пускът им се осъществява от преносим пулт.

Американските специалисти твърдяха, че Съветският съюз е изпреварил САЩ в производството на ракети от този клас най-малко с четвърт век. Ракетите са свръхточни! Те уцелват кибритена кутийка от разстояние хиляда километра! Носят по дванадесет бойни глави, включително и ядрени. Цялата мощ на съветската инженерна мисъл и висша технология на отбраната намери приложение в тези съвършени оръдия за убийство.

„Ока“ и „Стрела“ могат да се транспортират и на кораби, и на самолети, да се превозват в планинска и пустинна местност. Двигателите им не трябва да се загряват, а главата има система за преодоляване на противовъздушната отбрана.

Едва ли тази победа на Коломенското конструкторско бюро беше случайна.

Сергей Павлович дълго и внимателно, цели десетилетия, подбира кадри за бюрото си. В него работеха по пет направления конструктори, завършили най-елитните учебни заведения в страната. Грижеше се и за социалната сфера, издействаше апартаменти за сътрудниците си, престижните тогава коли „Волга“, не забравяше премиалните и стабилните повишения на заплатите. Разбира се, че при такива условия колективът влагаше всичките си сили само в работата и му помагаше да създаде поредния конструкторски шедьовър за военните.

Най-добрият ученик на Победов беше Едмунд Мукалски — стриктен естонец с воднист поглед и брашнен цвят на лицето. Отначало, като всеки достоен конкурент, Едмунд се отнасяше скептично към демократичното поведение на главния конструктор. Беше ерген и живееше в общежитието на улица „Ленин“. Живееше скромно, обличаше се като всички, не пиеше, не пушеше и не се увличаше по жени. По-голямата част от заплатата си харчеше за книги.

Но с годините това положение се промени. На двадесет и девет години той страстно се влюби и направи предложение за женитба на една руса келнерка с пищни форми от ведомствения стол, който обслужва само висшия инженерен персонал на „черната кутия“ — така наричат сътрудниците секретния институт.

Наскоро след сватбата им се роди момченце, което нарекоха Константин — в чест на Циолковски. Едмунд се умори от семейния живот в тясната гарсониера и реши да отиде с молба при високопоставения си шеф. След ден в ръката му вече дрънчаха ключовете от нов двустаен апартамент на Московски проспект в Коломна.

Скоро след това получи и специална награда от Министерството за отбраната на разработената от него система за защита на „Ока“ от противовъздушната отбрана. За онези времена премията му беше огромна — 10 хиляди преводни рубли, само с 5 хиляди по-малко от наградата на главния.

Противоракетните системи на противника не бяха опасни за „Ока“. Носът й беше натъпкан със смъртоносни главички, подобни на онези от ракетната установка „Муха“. Тези бойни глави се наричат „Пчела“. По време на бойни действия те се разпръскват като ветрило и се движат напред, за да унищожават вражеските ракети. Още тогава американците разбраха, че зарядът на „Ока“ може да е само ядрен.

Афганистанската война свърши. Продуктът №8, наречен „Щурм-С“, успешно се представи в боевете с авиацията на противника и намери неочаквано приложение в борбата с танковете.

В условията на планинските терени на Афганистан тази мощна миниракета — междинен вариант на „Ока“ — с лекота се справяше с вражеските хеликоптери и беше просто незаменима.

Най-добрият ученик на Победов — Едмунд — започна работа за усъвършенстването на „Щурм-С“, което всъщност означава „Щурм-център“. Но Естония заяви желанието си да излезе от СССР. Едмунд замина за родината си, за да се види с майка си, и малко след това беше уволнен по негласна заповед на министъра на отбраната заради секретността на коломенското отбранително предприятие. Едмунд Мукалски беше потресен от факта, че замина в отпуск за съветска Естония, а като се върна, вече беше чужд поданик на чужда държава.

Уволненият Мукалски започна да пие. По настояване на практичната му жена, вече втори път бременна, Мукалски се върна в родния Талин. Но животът му в родината не потръгна. В миролюбивата Естония нямаше военнопромишлен комплекс. Оставаше му само едно — да започне да преподава физика в училище, но оттам бързо го прогонили, защото бил чистокръвен естонец, но роден в Русия и не знаел майчиния си език.

Протегнали му ръка от Цюрих. Някой си Курт Вонхайм предложил на изпадналия в отчаяние Едмунд да сътрудничи на една фирма, която уж разработвала ракетни двигатели.

Мукалски предоставил на фирмата някои чертежи, а само две седмици след като получил аванс от някакви си хиляда долара, починал от задушаване. Естонските експерти констатирали като причина за смъртта астма. И досега тайната на смъртта на Едмунд не е разкрита. Не е ясно и колко военни тайни от съветската отбрана е успял да предаде, но сега вдовицата с двете му деца си живее безгрижно в Квебек в триетажна вила и няма намерение да се връща в родната си Коломна.

Мястото на Едмунд в конструкторското бюро зае Найдьонов. Русокос, с лунички по цялото тяло, сивоок здравеняк. Женкар, спортист и бивш комсомолски лидер.

Победов започна да работи с Найдьонов над последния си проект „Пика-2“. Това е усъвършенстван модел на „Стрела“. По широката и разперена опашка може да се предположи, че „Пиката“ лети на малка височина и може да лавира и даже да се завърта на деветдесет градуса. Така че тя може да лети едва ли не и по улицата, ако е широка и поне с три ленти за движение.

Василий Найдьонов продължи да се занимава с „Пиката“. Не за да я усъвършенства, а да прекодира системата й за полет.

Като всяко нормално момче, и Василий доста греши в младостта си. Често попийваше по време на следването, хойкаше с жени, но с годините, особено по време на перестройката, започна да се разкайва за постъпките си.

Ако преди години през почивните дни в дискотеките преуспяващият ученик бе посрещан от разни момичета, като прехвърли тридесетте, всичките си съботи прекарваше не по дансинги и ресторанти, а в храма.

Но и православието му омръзна. Беше убеден, че свещениците нямат право да взимат пари за кръщене и сватби, че християните не трябва да пушат и да пият, което си беше най-разпространеното удоволствие сред коломенските енориаши.

Василий посети много църкви и много секти. Нищо не му харесваше. Реши да се спре на една особена и малобройна секта, със звучното име „Църква на обединените религии“, съкратено — ЦОР.

Службите ставаха в Москва в Дома на културата, на „Електрозаводска“. Службата беше много ефектна. Млади момчета и момичета, прегърнати, пееха библейски псалми в съвременен аранжимент. Не мина много време и той се сприятели с главата на московския филиал на Вселенската църква на обединените религии Анди Кригер.

Участваше в нощните му бдения, когато всички заедно се молеха в малката му кухничка и стигаха до изстъпление.

Но религиозните увлечения на Василий бързо свършиха. Анди го убеди да замине за Африка да открива нови църкви. Но за това, естествено, трябваха пари. А много пари можеха да се получат само като продаде някои тайни на коломенското конструкторско бюро.

Без да му мисли много, Василий реши да предложи дискета с параметрите на разработваната ракета „Пика-2“.

Не успя да реализира хрумването си, защото го арестуваха на местопрестъплението, когато отиде за пореден път на молитвено бдение в дома на Анди. В джоба му случайно беше и злополучната дискета. Закриха църквата, експулсираха Анди и след като решиха, че Василий е душевноболен го скриха в Илинское.

Три пъти идва Победов при него, с негова помощ и с участието на Ваганов имаше идеални условия за работа…

Василий Найдьонов завърши разказа си и не пожела да се задълбочава в проблемите, над които работеше в момента. Естествено, че това беше нещо из областта на ракетната технология, но за кого беше предназначен крайният резултат — за Победов или за благодетеля генерал Ваганов, — Василий също премълча.

— Да, страхотна работа — въздъхна Полетаев, като изслуша разказа на Найдьонов. — Страхотна, но глупава. Как си загазил със сектата, която се ръководи от ЦРУ?

— Ами ей така! Загазих. Както казват, дяволът ме обърка — усмихна се накриво Василий. — Сам съм си виновен. Нямах достатъчно патриотизъм…

— А сега какво измисляш?

— Нищо важно. Пак работя над „Пика-2“.

— Значи я усъвършенстваш?

— Не, препрограмирам я. — Видя, че Полетаев не разбира, и му обясни: — Тоест разработвам нова компютърна програма, за да може да лети и към друга цел, а не само към онази, към която първоначално е насочена…

Полетаев отново не разбра и Вася започна подробно да му обяснява, че „Пика-2“ има една изключителна особеност — тази програмирана ракета ще намери набелязаната цел, от която и да е точка на европейската част на Русия да я изстрелят. Тя не прилича на човек, който се е изгубил в гората — може сама да определи своето местоположение с помощта на заложената в нея компютърна карта на местността.

Ракетата „вижда“ местността, „съобразява“ се с ландшафта и сама си определя маршрута. За нея няма значение откъде излита, ако предположим, че по програма трябва да лети към сградата на конгреса — дали от село Бобруевка, което е около Курск, или от село Полевое край Смоленск…

— И сега накъде ще препрограмираш полета на тази „Пика“? — попита Полетаев.

— Натам… — отговори неопределено Вася.

— Къде натам?

— Няма да ти кажа — кратко и мрачно отговори той. — Ако някой научи с какво се занимавам тука, главата ми сигурно ще хвръкне!

Полетаев помисли и реши, че не е необходимо повече да мъчи Василий.

Те допиха коняка, но и двамата бяха съвсем трезви. Бяха силно възбудени и разбираха, че току-що без думи са се уговорили за нещо много важно, което би трябвало да стане скоро с помощта на Полетаев. Федя не знаеше какво точно ще направи за Найдьонов, но чувстваше, че е задължен с нещо да му помогне, да му помогне да се измъкне от тук…

Телефонен звън прекъсна размислите на смълчалия се Полетаев. Дрънна телефонът за вътрешна връзка, който беше монтиран в килията на Найдьонов.

Василий вдигна слушалката. Обаждаше се прапоршчикът и питаше да не са заспали в килията. Найдьонов му отговори, че всичко е наред, само че мезето свършва, и затвори телефона. След това помълча и каза сериозно:

— Сигурно напразно ти се доверих. Изповядах ти се, като че ли отивам на смърт… Да не мислиш, че ти повярвах, че ще се опиташ да ме измъкнеш? Изглежда, че ме взимаш за идиот, а? Но просто отдавна не съм видял жив човек. Сестрите и санитарите не се броят… Знаеш ли, със сърцето си предчувствам, че не ми остава още много. Тук поп не можеш да извикаш, та реших на тебе да се изповядам като на отче… След онази секта отново се върнах в лоното на православието, така че ако ме очистят в близко време, когато свърша работата си, надявам се да попадна на небето при православните ми баба и дядо…

— Не бива да си толкова мрачен, Вася! Аз не се шегувах, когато ти казах, че ще се постарая за тебе… Сега върви перестройката, имаме гласност, забраниха комунистическата партия! Твоят случай е дреболия и съм сигурен, че комисията на института „Сербски“ ще те признае за напълно здрав. Аз ще ти помогна! Ще отида в отпуск до Москва и там ще поговоря с когото трябва…

Василий засия с добродушна усмивка и поклати отрицателно глава:

— Какъв наивник си! Каква ти комисия? Дори и да ме признаят за здрав и да ме пуснат… а после? Няма да избягам от… — Василий се заколеба. После махна с ръка и продължи: — Не мога да избягам от генерала, който ми поръча работата. Сигурен съм, че той няма да остави жив такъв свидетел като мене.

— Все пак не искаш ли да ми кажеш с какво точно се занимаваш?

— Не искам! Страх ме е!

Полетаев стана и закрачи по мекия килим на килията, скръстил ръце зад гърба си. Мислеше, че прекалено често, пряко и косвено се споменаваше онзи генерал, онзи негласен, но фактически господар на психиатричната зона Илинское. Онзи генерал, който идваше на военното летище край Смоленск от Германия. За Германия беше споменал и Сергей Сергеевич Иванов, за който вече е ясно, че не е никакъв Иванов…

— Слушай, Василий. В края на краищата има и Комитет по правата на човека. Ще се обърна и към тях… Какво ли не става. Току-виж, че успееш да заминеш извън страната? Да приемем, че срокът на секретност изтече след две години, тогава ти съвсем спокойно ще можеш да заминеш.

— Да, може би и ще мога. С моето образование във всяка страна ще ме приемат, но предчувствам — няма да дочакам и края на месеца… — тъжно се усмихна Найдьонов.

— Добре. Остави предчувствията си! Значи действаме заедно? Разбрахме ли се? — протегна ръка Полетаев.

— Да опитаме — вяло отвърна Василий, стискайки протегнатата му десница. — Само че запомни! Нищо не съм ти казвал! А ти да не би да работиш за Ваганов?

— Аз? За онзи генерал? — учуди се Полетаев. — А какво подсказва предчувствието ти? Работя или не?

— Кой те знае? Не, разбира се! Добре! Ако опиташ да направиш нещо, ще ти бъда благодарен. Само гледай да не стане по-лошо, отколкото е сега.

— Ще се постарая — обеща Фьодор.

Той позвъни на прапоршчика и помоли да го пуснат от килията.

След малко ключалката изщрака и на прага се появи вече добре почерпилият се прапоршчик. Още щом вратата започна да се отваря, Полетаев запя фалшиво:

„Ой, ти мраз-мразец, постой…“

Найдьонов веднага загря и подхвана и той:

„да не мръзне коня мой…“

И двамата изглеждаха порядъчно пияни…