Фридрих Незнански
Насочен взрив (20)

5.
В мрака

Левин най-после беше открил Лаленцето.

Оказа се, че това е мило момиче, което работи във вълнено-камгарната фабрика в Митишчи.

Лаленцето, което всъщност се казваше Зоя, не можеше, а и не искаше да крие. Тя дори не знаеше, че приятелят й, който беше обещал да се оженят след три месеца, вече не беше сред живите.

Левин не започна веднага с шокиращата новина за гибелта на годеника й. Първо научи, че Самохин обещал да поръча специално за Зоя златна халка и обеци. Беше й казал, че в близко време ще получи златни царски рубли, които ще им стигнат и за сватбата, и за покупка на собствен дом в Митишчи, и за бижута за невестата.

Тя не знаеше откъде Самохин ще намери тези монети. Не знаеха и приятелките й от общежитието, където живееше Зоя и където често беше наминавал Самохин. Той нито веднъж не я беше поканил в дома си. Тя говореше за това явно огорчена.

Според версията на Зоя Самохин сега би трябвало да е в Германия, където е изпратен по работа от фирмата си „ГОТТ“.

Нито Зоя, нито приятелките й познаваха културисти. Но тя знаеше няколко спортни клуба, разположени из сутерените, които и нейният Сашенка може би е посещавал. Всичките бяха в Митишчи.

Левин изслуша внимателно всичко, опитвайки се да запомни информацията и да не вади бележник, за да записва, нито да ги стряска с протоколи и магнетофони. Така само щеше да предизвика подозрение у Зоя и приятелките й. Освен това той им се беше представил като стар приятел на Самохин от училище, който сега го търси, за да му върне някакъв заем.

— Между другото — каза Левин към края на разговора — дължа на Саша петстотин долара, но не зная… Страх ме е да ти ги дам, макар че си му годеница и си хубавица — пусна дори комплимент Левин.

— Спокойно можете да ми ги дадете! — възкликна Зоя. — Той ми беше обещал пет стотака още в началото на декември! Родителите ми в Тоболск все не успяват да си купят кола. Колко години спестяват, но паричките, както виждате — хоп и изчезват! Баща ми е инвалид и по закон трябва да му продадат колата на половин цена. Затова и Саша се закле да ми даде тези петстотин долара. Олег, ще ми ги дадеш ли?

— А, не. Страхувам се. Само на Сашка… Или по-точно на родителите му. Те къде живеят?

— Жива е само по-голямата му сестра. Тя е в Харков… Защо на родителите му, а не на него? — в очите на Зоя се появи лека тревога.

— Защото Александър Самохин вече го няма. Той загина още в началото на декември. А за да бъда честен — аз съм следовател от Московската прокуратура.

— Не може да бъде… — ахна Зоя. — Не може да бъде!

Левин й показа удостоверението си, след което тя се разрева и се развика:

— Аз го предупреждавах! Казвах му!

Левин не можа да научи нищо повече от нея. Нито за какво го е предупреждавала, нито какво му е казвала. Приятелките й се заеха да я успокояват.

Левин обеща да повика Зоя на разпит на улица „Новокузнецка“, за да разкаже всичко по-подробно, след като се поуспокои. А пък той ще й покаже къде е погребан Самохин.

— Зойка му казваше да не се свързва с онези от спецслужбите. За това го предупреждаваше — тихо прошепна на ухото му една от приятелките на плачещото момиче. — Повече нищо не знам, но съм сигурна, че приятелите му спецназовци са го убили…

 

 

Край мрачните стени на бившия манастир на височинната блестеше с червените си керемидени покриви, от които след внезапното затопляне беше стопен снегът, малко селище, в което живееше обслужващият персонал и охраната на секретното учреждение.

Повечето от къщите бяха построени съвсем наскоро, по немски проекти, включили почти всички постижения на западната цивилизация.

Вилите бяха двуетажни с два или тристайни апартамента. Долу се намираха гаражите, но частна кола никой от военната охрана и медицинския персонал нямаше. Най-често там се пазеше зимнината от картофи, а по-придирчивите бяха натрупали буркани с мариновани и кисели краставички, кисело зеле в каци и бидони. Жените пазеха в тези мазета и буркани със сладко — най-често от ябълки.

Ябълковата градина беше наблизо. След основното събиране на колхозната реколта по клоните оставаше да виси голямо количество узрели плодове. Лекарите и сестрите измолваха от главния лекар Кузмин да им даде по пет-шест по-якички болни. И радостта на всички беше безкрайна…

Болните се радваха на свободата и на аромата на ябълките, а сестрите — на очакваното попълване на хранителните припаси.

Нередовното снабдяване със захар не засягаше тези места. Местният бог — Кузмин — винаги имаше от всичко по много. И чували със захар и брашно, които той или продаваше на подчинените си по цени, по-ниски от държавните, или просто правеше подаръци като награда за положения труд. Имаше и буркани със сухо мляко и кафе, консерви със задушено месо и говежди езици…

Заведението, както и преди под опеката на началството на МВР, така и не забеляза как страната влезе в перестройката.

Фьодор Полетаев живееше в блок номер шест, в апартамента на първия етаж. Къщата имаше два входа — един централен, с козирка, покрита с поцинкована ламарина и външна врата с дъбови перила, още неизтрити от ръцете на жителите. Вторият вход беше през сутерена.

Мазето на Федя беше празно. Като футболно поле без играчи и запалянковци. Само в единия ъгъл, покрити с домашни черги с бродирани селски ромбчета в червен, син и жълт цвят, стояха подредени около десетина трилитрови буркани.

На гърлата им бяха надянати гумени медицински ръкавици, издути от ферментиращата вътре домашна бира.

Федя, както и всички в Илинское, обичаше да си пийва, но в селото не можеше да си купи нито коняк, нито водка. Ролята на доносника в селото изпълняваше самият председател, който през дългите години на съседство беше се сдушил с началника на психозоната Зарецки.

В селския магазин работеше малката дъщеря на председателя — луничавата и синеока Варя, която харесваше младия риж лейтенант медик. Но Фьодор не знаеше за нейната симпатия. Варюха неведнъж си мислеше за симпатичния Фьодор с добрите очи, ярки като пролетното небе. Докато продаваше фиде, макарони, кибрит и сол, тя си представяше как влиза лекарят във военна униформа и свел поглед, скромно ще се усмихне и ще каже: „Варюха, дай ми две бутилчици…“ И разбира се, Варюха ще въздъхне, ще му подаде две отдавна запазени за него бутилки „Столичная“ с цена на обикновената водка „Руская“ и кокетно ще промърмори: „Не прекалявате ли с тази отрова, лейтенанте?“

Но лейтенантът медик все не идваше и не идваше. Вече повече от месец. А Полетаев нямаше нужда да ходи в селския магазин. В мазето му ферментираше собствен алкохол.

Но днес на Федя не му се пиеше домашна бира. След като помисли малко, той тръгна към Кошкин, който според слуховете имаше всичко — и „Сливова“, и „Плиска“, и „Арго“, и дори уиски „Бяло конче“.

За никого не беше тайна, че Кошкин живее по-добре и от началника на охраната Зарецки, че той единствен има хладилник — с фризер „Бош“, телевизор „Сони“ с вградено видео и че съвсем скоро в гаража му ще забръмчи нова волга — с помощта на полковника той вече я беше поръчал в Горкиевския автозавод. Оставаше само да я получи.

На завистливите въпроси Иван отговаряше кратко: „Старците ми помагат. Аз съм им единствен син.“

Старецът на Иван наистина беше страхотен. Работеше някъде в Министерството на външните работи, но беше захвърлил сина си още на тригодишна възраст. Богатството на Ваня Кошкин, или по-точно произходът му, не вълнуваше особено Полетаев. Не завиждаше на чуждите пари. Неговите му стигаха за всички предполагаеми нужди.

— Посрещай колегата! — предупреди Федя Иван по вътрешната линия и излезе от официалния вход.

Трябваше да мине покрай две къщи, да завие зад ъгъла на третата и там, почти в дъното на речния завой, се издигаше вилата, в която беше настанен Кошкин. Той живееше съвсем сам в двуетажното здание. Броят на обслужващия персонал само за година и половина беше намалял от трийсет на петнайсет души, а селището беше построено с перспективата за увеличаване на медицинския персонал. Затова много от апартаментите стояха празни и предизвикваха завистта на съседните селяни, които знаеха за съществуването на този „златен жилищен фонд“. Но въпреки многобройните молби и призиви на близкия приятел на Кузмин, председателя на колхоза Пустовойтов, бащата на тайно влюбената във Фьодор продавачка Варя, „златният фонд“ по неизвестни причини си оставаше, неприкосновен.

Странни бяха отношенията между Фьодор и Иван. В службата те не се понасяха, но когато бяха извън границите на спецзоната, по негласна договореност забравяха взаимната си неприязън.

Иван посрещна Фьодор с широка белозъба усмивка.

„Интересно, с какво ли си мие зъбите? Нали пуши!“ — запита се Фьодор и като не намери отговор на въпроса, седна край кръглата маса, покрита с малинова покривка с ресни.

Масата на Кошкин беше поставена в средата на огромната немска кухня, а на нея имаше и „Сливова“, и водка „Смирнов“, и вносни мариновани краставички, големи колкото кутрето на ръката, и „Сервилат“ в златиста опаковка, руски и холандски кашкавал… В центъра на масата в керамична чиния се вдигаше ароматна пара от месо. Това месо прапоршчиците и медицинските сестри взимаха от стола след обяда, но тук, сред останалите мезета, то изглеждаше истински деликатес, подобно на омари и раци.

— Е, с какво ще започнем? — потривайки ръце, попита Кошкин и посегна към бутилката с водка. Той знаеше, че вкусовете им съвпадат.

Отначало обърнаха по една малка и замезиха с кашкавал. След това гаврътнаха половинка и хапнаха парче горещо месо. Трябваше да изчакат пет минути, докато топлината се разлее по цялото им тяло, по всички клетки и жили, и не оцвети с весели тонове вече потъмнелите контури на този скучен свят.

Иван Кошкин изведнъж силно изхълца, после още веднъж, и пак, и пак. Той започна да се пляска по врата.

— Сигурно някой ме споменава — каза, опитвайки се да спре хълцането. — Точно сега ли?

— Сигурно е Фьодор Устимович — обясни Полетаев. — Да не би да си му казал, че си ми прехвърлил новия, Иванов, с амнезията?

Кошкин изведнъж спря да хълца и го погледна учудено и съвсем трезво.

— Федя, ти каза ли на Кузмин, че съм ти разрешил да наблюдаваш безпаметния? — с известно подобие на страх попита Кошкин.

— Нищо не съм казвал. Няма да научи! Ще се помотая със Сергей Сергеевич седмица и никой нищо няма да разбере. Ти не се вълнувай. Защо се подплаши толкова?

— Защото Кузя най-строго нареди да не свалям очи от този… ташкентския…

Федя извади цигари „Беломор“. Запуши доволен, изпускайки кълба дим към тавана. Тревогата на Кошкин никак не го вълнуваше. Нищо страшно няма, ако се позанимава с новопристигналия и ако опита да използва някои съчетания от лекарства. Може пък да му помогне. Знае ли човек? Но Полетаев неведнъж си беше задавал въпроса защо Кузмин праща само при Кошкин всички, които бяха изгубили паметта си? Защото, ако бъдем обективни, Федя се грижеше за болните си от трето отделение къде-къде по-добре…

— Добре, хайде да пием за новия смахнат — предложи Кошкин, докато разливаше по още една водка.

Полетаев не намери нищо лошо в тоста и те радостно обърнаха чашите за здравето на „амнезийния“ Сергей Сергеевич.

— А как се чувства другият ти, оня интелигент? — попита Федя, захапвайки мъничка краставичка.

— Нищо особено… Безпаметен, никакви грижи не ми създава — махна с ръка Кошкин. — Ех, да имаме тука десетина мацета — продължи замечтано. — Помня едно време, когато учех в Питер, случваше се да попаднем в нощно дежурство с разни двойкаджийки, а те всичките бяха по на шестнайсет-осемнайсет годинки. И заедно с другите санитари се поразкършваме хубавичко в групово… После не ти се иска да се прибираш при жена си. А тука… Ех, скукааа… А ти защо си се развел, защо си такъв потаен? — изведнъж се нацупи Кошкин. — И защо си такъв чудак в службата? Пред кого се натягаш? Пред Кузя ли? Глупак си, братко… глупак!

— Пред никого не се натягам — вяло отвърна Полетаев. — Просто… Жал ми е за всички, разбираш ли, жал ми е — въздъхна той.

Кошкин се засмя.

— Намери кого да жалиш. Ти по-добре… Да беше се захванал с бизнес. Като мен например.

— Като теб ли? — не разбра Полетаев.

— Аз например… — Кошкин изведнъж млъкна и допълни вече с друга интонация: — Например, като напусна Илинское, а аз все някога ще се измъкна от тука, искам да си открия малка болничка, свой кабинет.

Полетаев нищо не отвърна. Двамата сдържано замълчаха известно време и после, също така мълчаливо, се нахвърлиха на мезето.

— Хайде още по сто грама и после ще се боцкаме — изведнъж се усмихна Кошкин, докато наливаше отново водка.

— Да се бодем, ама аз нямам рога — усмихна се Федя.

— Да не искаш да кажеш, че аз имам? — Кошкин рязко се надигна от стола. — Мислиш си, че като съм бил женен и съм се развел, съм рогоносец?

— Ама аз не в този смисъл. И аз съм разведен…

— Е, значи сме си лика-прилика — мрачно се усмихна Кошкин. — Аз няма да те пусна без бой. Да вървим в спортната зала. Да видим кой е по-силен!

Фьодор стана и последва Кошкин във вече познатата му стая без мебели. Прозорците й бяха закрити с черно-сини щори, а на пода беше прострян истински тепих за борба, който блестеше с черния си цвят.

— И да си знаеш — каза Кошкин, заемайки бойна поза, — ако те туширам, непременно ще ти извадя черния дроб и ще го изям! — И той зацвили като див кон. — Както са правили самураите… Аз съм самурай! — Кошкин, вече на градус, приложи няколко каратистки хватки.

Фьодор успя да се измъкне. Някога се беше занимавал със самбо, сега обаче само съобразителността го спасяваше. Той знаеше, че противникът му се бие много технично, и затова нямаше смисъл да му подражава. Можеше да се надява на нещо съвсем обикновено, останало още от детството.

Най-добре умееше да спъва и да дърпа. Като пропусна няколко доста болезнени удара по тялото, той изчака, докато фукльото Кошкин застане на един крак, за да демонстрира артистичен удар с крак във въздуха. В следващия миг Полетаев приклекна на матрака, рязко се завъртя и подсече опорния му крак.

Ваня се просна на матрака като огромен чувал и болезнено удари главата си в стената. Полетаев дори се уплаши, защото Кошкин лежеше безмълвен и като че ли бездиханен. Накрая простена:

— Доволен съм от тебе! Би ме — и протегна ръка на победителя, когато онзи се приближи до поваления си противник. — Ех, ако не беше пил скоросмъртницата, отдавна да съм се справил с тебе — каза с някакъв мрачен подтекст Иван и се надигна от матрака.

— Че аз не пия повече от другите. И как щеше да се справиш с мене?

— Щях да ти изрежа не само черния дроб, но и бъбреците, сърцето и далака. Щях да те разфасовам не по-зле от кланицата! — Кошкин се разсмя. — Ех, щях да ти покажа това-онова. Ти не си ми приятел, макар че пием заедно. Не, не си ми приятел…

— Какво щеше да ми покажеш? Не се тревожи, няма да се раздърдоря.

— Нищо. Някой друг път… — отвърна Кошкин.

Те пиха още и щом Федя усети, че алкохолът го удря в главата, тръгна към дома.

Кошкин изпи след него едно силно кафе и също тръгна…

Иван Кошкин се спусна в онова място, което беше тайно за всички и което заплашваше, че някога ще покаже на Полетаев. Той слезе в сутерена на вилата си.

Тук беше подреден истински анатомичен център.

Но най-важното в това мазе беше не скелетът или хладилниците и операционната маса, а онова, което се намираше в хладилниците. В тях се пазеха в специални немски контейнери термостати с течен азот и чакаха съдбата си напълно здрав човешки бъбрек и две очи — най-ценният материал за операции по присаждане на органи.

Само двама души в цялото Илинское знаеха откъде имаше Кошкин пари за телевизора „Сони“ и хладилника „Бош“. Тези двама бяха главният лекар Кузмин и един от надзирателите с прякор Сипаничавия, който помагаше на Кошкин в тежката му работа. Кузмин нямаше нищо против увлеченията на Кошкин, защото получаваше своя дял от печалбата. А надзирателят Сипаничавия пък беше просто във възторг от това, че само за да прекара някой умиращ или спящ психар от едно място на друго, да речем, да отмъкне през нощта от болничната стая берящия душа в ординаторския кабинет, Иван му плащаше едва ли не цяла месечна заплата.

 

 

На другия ден Фьодор Полетаев купи от селския магазин коняк и пак отиде на гости на Иван Кошкин.

Той не си беше у дома. Или изтрезняваше при някой от надзирателите, или пък беше отишъл при любимата си, санитарката Нина, която живееше наблизо. Това беше добре дошло, защото Полетаев знаеше, че почти всички в тяхното село, когато отиваха на гости или за сол, обикновено не заключваха външната врата. Но когато Федя бутна вратата към апартамента на Кошкин, разбра, че тя е заключена.

Малко разочарован, вече се готвеше да се прибере вкъщи, когато реши за всеки случай да обиколи вилата и да провери дали някой прозорец на партера не е отворен. Спомни си, че вчера пушиха много и Ваня беше отворил широко прозореца. Когато си тръгваше, все още не беше затворен. Времето се беше постоплило, а Кошкин обичаше да включва с пълна сила локалното парно, така че вътре беше страшно горещо.

Наистина, Полетаев намери притворения прозорец.

Като се огледа и се увери, че никой не го вижда, Фьодор ловко скочи на перваза, свали си обувките с полепналия по тях сняг и прескочи в стаята.

Знаеше, или по-точно предполагаше, накъде си струва да тръгне.

Спусна се в сутерена и видя дървена врата, заключена с цифров катинар. Вече се канеше да се връща, но за всеки случай дръпна катинара и разбра, че не е заключен.

Бутна вратата, включи осветлението и се огледа наоколо напрегнато. Вниманието му привлякоха двата хладилника. Отвори единия и намери немския контейнер в него.

Извади го от хладилника, отвъртя капака му и едва не го изтърва, като погледна вътре.

В азотния мраз на контейнера лежеше човешки бъбрек.

Полетаев бързо затвори капака и постави контейнера обратно в хладилника. След това изгаси светлината, изскочи от мазето и окачи катинара на мястото му.

За щастие Кошкин още не беше се прибрал. По същия път Фьодор се измъкна през прозореца, нахлузи обувките си, прикри следите си под прозореца със сняг и незабелязан, както преди, забърза към дома си.

Тресеше го, но не от страх или от студ, а от стреса. Вкъщи дори глътна валериан. Беше лекар и разбираше, че за да може бъбрекът да бъде годен за присаждане, би трябвало да бъде изрязан от практически жив човек. Или поне след клиничната смърт не трябва да са минали повече от пет-десет минути. Но в психозоната през последните шест месеца нямаше никой починал!

Малко вероятно беше бъбрекът да се пази в хладилника повече от половин година, защото… Защото Полетаев много добре помнеше, че същите тези контейнери бяха предадени на Кошкин от един майор преди три седмици; онзи беше пристигнал в Илинское в свитата на генерал Ваганов…

Бъбрекът е изрязан от някой от живите в момента луди! Беше невероятно, но нямаше друг отговор на въпроса откъде е този човешки орган в хладилника?

… На следващата сутрин отслабнал и пребледнял от прекараната безсънна нощ, Федя Полетаев разбра, че Фьодор Устимович е в лабораторията си в зоната, и тръгна натам, взел със себе си бутилката коняк, предназначена за Кошкин.

От стаята на охраната по вътрешния телефон той се обади в лабораторията и помоли Кузмин да се срещнат.

Онзи замърмори, че му пречат да работи и иска да го търсят само при екстрени случаи, но Федя му каза с весел глас, че случаят не търпи отлагане.

Главният лекар се съгласи да го приеме в кабинета си за десет минути.

Федя влезе в кабинета и измъкна иззад гърба си бутилката с коняк:

— Честита Нова година, скъпи Фьодор Устимович — каза той с пиянски глас. — Ето за какво съм дошъл. Дойдох, защото досега ние с вас все още не сме пили брудершафт и не сме приятели.

Той се залюля и щеше да падне, ако не се беше подпрял на шкафа.

Кузмин го гледаше учудено и не разбираше дали наистина е пиян, или само се преструва. Федя доста майсторски играеше ролята си.

— Скъпи мой Кузмин, да ти кажа правичката, тука умирам от скука! Нашите сестрички, всичките са… вземи едната, удари другата. Нинка ми харесва, но тя ходи с Кошкин… Кошкин ми дотегна… Вие не ме поканихте за Нова година и затова аз сам се поканих, скъпи Фьодор Устимович!

Той тресна бутилката на бюрото на главния лекар.

— Федя, само това оставаше, да се запиеш — възропта Кузмин.

— Аха… това остава! — Полетаев се тръшна в креслото. — Ей сега ще отида до дупката в леда и ще се бухна вътре…

— Хайде, хайде! Не си струва…

— Тогава вади чашите! — настоя Полетаев.

Кузмин сякаш онемя от учудване. Досега младият лекар никога не беше се държал така фамилиарно с него. Какво да го правиш, пиян е…

— Федя, затова ли ме откъсна от работата, да ти вадя чаши? — недоволно промърмори главният лекар.

— Аха… — Полетаев започна да отваря бутилката.

— В никакъв случай! Федя, зает съм!

— Не, не си зает! Не мога да пия самичък! Ако не пиеш с мене, ще отида в дупката…

— Ей сега ще позвъня на Сипаничавия. Той винаги е готов да пийне — каза Кузмин и вдигна слушалката на телефона.

— Сипаничавия е смахнат! Луд като другите…

— Федя, не съм те виждал в такова състояние досега, но вече ми дотегна! — вече по-застрашително възкликна Кузмин. — Заминавай вкъщи! И си прибирай бутилката.

— Не! Искам да пийна с нормален човек, а при нас май вие само сте нормален.

Ласкателството не подейства на главния лекар.

— Федя, престани да буйстваш, иначе ще извикам надзирателите!

— Викай ги! Ех, какъв празник разваляш, Фьодор Устимович… Иска ми се да си поговоря с интелигентен човек, от душа, а ти нищо не разбираш — рече Полетаев. — Тука само ти си умен… и аз, и още една черна овца, Васка Найдьонов! Защо все мълчиш, Фьодор Устимович, мислиш ли, че не съм свой?

— Свой си, Федя… Свой си. Само че давай към къщи.

— Не искааам! — зави Федя. — Искам да си поговоря с някой умен! Фьодор Устимович, хайде да отидем при Васка Найдьонов, а? При този шпионин…

— Полетаев, стига!

— Тогава сам ще отида. Кажи на надзирателите да ме пуснат при него. А ти честити ли Новата година на някой от болните? Знам, че не си. А аз поздравих! Всичките мои от трето отделение поздравих — излъга Полетаев. — Не ти ли е жал за човека, па макар и да е бивш шпионин. Нима не е достоен да пийне малко за Нова година!

— Достоен е. Само че Найдьонов не е обикновена птица — намръщено каза Кузмин. — Май си прав, Федя. Съвсем съм зарязал пациентите си. Прав си, че не съм помислял за Найдьонов и той може да ми се обиди…

— А-а, видя ли? Току-виж, че този шпионин вземе та се обиди и се оплаче комуто трябва и ще ни килнат шапката… По-точно, на тебе ще я килнат! Ще дойде някой генерал и ще ни резне премиалните. И на тебе, и на всички нас — бръщолевеше пиянски Полетаев.

— Добре, само не буйствай. Върви при Найдьонов и му честити и от мое име, но не пийте много… Ясно ли е?

— Разбрано, началник. Няма много. Но жалко, че ти не ме уважаваш — бавно каза Полетаев.

— Федя, ти си културно момче. Зарежи това „не ме уважаваш“ — намръщи се Кузмин. — Сега ще позвъня да те пуснат при него.

Кузмин натисна бутона на селекторната връзка с охраната и каза да отворят килията на Найдьонов, защото лекарят Полетаев ще отиде да му честити Новата година.

Но Федя Полетаев не бързаше да си тръгва. Продължаваше да се клатушка в креслото.

— Федя, какво има още? Хайде, върви — изправи се Кузмин.

— Мечтая си, Фьодор Устимович. Ти си защитил кандидатска в Москва, нали? Сега си главен лекар. А аз до края на живота си ще тегля хомота! И аз искам да събера материал за кандидатска… Ще ми помогнеш ли?

— Добре, добре, ще ти помогна. Само тръгвай сега при Найдьонов. А после — у дома. Да си отспиш.

— А така! Обеща ми! Ти си страшен човек, Фьодор Устимович — пияно се усмихваше Полетаев.

— И каква тема си избрал за кандидатската дисертация?

— Как каква? Тази… Проблеми на изгубената памет: амнезия и нови форми на лечение. Материалът ми е под ръка. Толкова ни се насъбраха тия, хората без минало…

Кузмин се намръщи:

— Федя, сега си пиян и няма да говорим на тази тема. Само ще ти кажа да не пипаш тази тема.

— Да не би да е твоя? Докторска ли пишеш?

— Не, Федя, нищо не пиша. Само че аз се занимавам с този въпрос, с новите методи на лечение. С други думи — с новите препарати…

— Знам, че си открил! Знам, Фьодор Устимович, и ти завиждам, с бяла завист ти завиждам! — Федя Полетаев започна пияно да ридае, забил глава в шепите си. Всичко изглеждаше съвсем искрено.

— Откъде знаеш? — рязко попита Кузмин.

— От Кошкин, разбира се. Ти си ни геният! Скромен гений в лудницата, а аз… Аз съм нула — хлипаше Полетаев.

— Ах ти, Кошкин! Ще ти дам да се разбереш — недоволно промърмори Кузмин.

— Фьодор Устимович, а що за съединение си синтезирал? Какво има в основата? Барбитурати или феноли?… Как си го нарекъл? Ако още няма име, предлагам да го наречеш „Кузминит — възстановител на паметта“.

— Стига, Федя. По-добре си върви. Успокой се, изкъпи се в ледената дупка, нали си морж. С една дума — стегни се!

— А кой инжектира изобретението ти — Нинка или Кошкин? Или е някакъв сироп, а? Пийнеш — и веднага всичко си спомняш? — изведнъж спря да хълца и се засмя Полетаев.

— Засега няма име. Пък и не ми е нужна слава. Бил съм измислил някакъв „Кузминит“… Великите ми мънички открития си имат номер. Просто и скромно. Препарат №9 — така се нарича. Ти май щеше да ходиш да честитиш на Найдьонов, ама както виждам не си в състояние… Добре, хайде да те изпратя до вкъщи. — Кузмин се приближи до Федя Полетаев и се опита да го вдигне от креслото.

Но Федя сам скочи на крака.

— Няма защо да ме топиш в дупката! Никъде няма да вървя! Мене ме чака Найдьонов — каза с преплитащ се език Полетаев, прибра бутилката от бюрото и излезе от кабинета на Кузмин. Зад гърба си чу облекчената въздишка на главния лекар.

„Ех, ще плачат за мене в Болшой и Малий театър — помисли си Федя Полетаев, докато вървеше с подгъващи се колене по коридора, — Какъв актьорски етюд му изиграх, чудо! Да не ми се надяваш на таланта! А той ми повярва!“

На третия етаж, под бившия купол на катедралата, някакъв прапоршчик чакаше с ключове Полетаев. Той отвори желязната врата, облицована с черна изкуствена кожа. На вратата вместо традиционното прозорче с решетка беше монтирана кръгла шпионка, но поставена обратно, за да се гледа навътре в стаята.

Полетаев погледна през шпионката и видя русолявия Василий Найдьонов, който седеше замислен пред компютъра.

Той дори не се обърна, докато вратата се отваряше.

— Здравейте! Защо никой не ни посреща? Защо никой не се радва, че идваме? — развика се още от прага Федя.

Найдьонов едва не подскочи от изненада.

— Какво има? Бях се замислил. Вече обед ли е? Не ми се яде…

— Не, не е обедът, а нещо по-хубаво. — Федя Полетаев измъкна изпод бялата си лекарска престилка, наметната на раменете, бутилката коняк и я размаха във въздуха. — Идвам от името и по поръчение на нашия многоуважаван главен лекар, за да ви честитя Новата година — усмихна се Полетаев. После се обърна към прапоршчика, който стоеше до вратата. — Сидоров, напуснал си поста! Да беше си отишъл, докато де са се разбягали всички, а! — пияно се усмихна той.

— Моля — сви рамене Сидоров и завъртя връзката ключове на пръста си. — Ще ме повикаш, като отпразнувате — каза той и затвори вратата, оставяйки Полетаев с Найдьонов в разкошната му килия: с врата, която водеше към малка баня с вана и тоалетна, с килими, които медицинските сестри почистваха с прахосмукачка на всеки три дни, мушкато в саксия на пода.

Василий Найдьонов стоеше объркан до масата и потъркваше с два пръста носа си. Беше смутен от неочаквания гост.

— Аз съм по-скоро въздържател, но щом е Нова година… А защо не дойде Фьодор Устимович?

— Той е зает, Вася — вече съвсем трезво каза Полетаев. — А аз съм свободен. Знам, че си наше момче и жалко, че не съм лекуващият ти лекар — каза той, докато се разхождаше покрай полиците с книги и поглеждаше заглавията им, отпечатани на гръбчетата. — Да, ти си умен, твърде умен, както би казала баба ми…

Найдьонов донесе две обикновени стъклени чаши и като отмести клавиатурата на компютъра, ги постави върху полираната повърхност на масата.

Полетаев се приближи плътно до него и му прошепна:

— Имат ли уши стените ти?

Лицето на Найдьонов се удължи от учудване:

— Не, разбира се, откъде го измисли, Фьодор Иванович. Струва ми се…

— Вася, защо са тези официалности — Фьодор Иванович? Аз съм просто Федя. Сигурен ли си, че тука е чисто?

— Абсолютно — сви рамене Василий. — Какво има?

— Нищо. Нищо не се е случило — каза Полетаев с внезапно помрачняло изражение. Той отвори коняка и отля в чашите. — Имаш ли мезе?

— Ще се намери. — Найдьонов се разбърза и започна да вади от хладилника алуминиеви чинии с остатъци от храна, покрити отгоре с чаени чинийки. Извади пастет от риба, масло и замръзнал в хладилника хляб. Нареди всичко това на масата до чашите.

Полетаев дръпна до масата пластмасов стол и се настани на него.

Вася взе своята чаша, помириса алкохола и се намръщи:

— Е, какво? Честита Нова година!

— Да пием за всичко ново през тази нова година. Всичко да ни е ново — и работа, и дом, и въобще… всичко — съвсем сериозно, опитвайки се да му подскаже подтекста на думите си, каза Полетаев и те се чукнаха с пълните чаши.

Пиха. Полетаев се изкашля, но не взе от мезето. Василий се закашля и като сграбчи с пръсти замръзналото масло, отхапа, за да затисне парещата течност.

— Трябва да си призная, че отдавна не съм пил — каза той.

— Сигурно и женички отдавна не са ти водили — усмихна му се Полетаев.

— Аха — кимна Василий.

— Но както виждам, и ти скучаеш тук като мене. А, Василий?

— Не бих казал. Всъщност аз работя тука… Почти така, както по-рано в Коломна…

— Сигурен ли си, че не те подслушват — отново понижи глас Федя.

— Сто процента.

— Много доверчив ми се виждаш — каза Полетаев, усмихвайки се, и отново наля чашите.

— Възможно е. Тук с вас човек и без да иска, ще стане „доверчив“… — Лицето на Василий се изкриви в горчива гримаса.

— Чух защо си тука. Даже се гордея с тебе. Горд съм, че в нашата зона е затворен вторият Сахаров.

— Прекаляваш, Фьодор — вече по-добродушно се усмихна Найдьонов. — Какъв Сахаров съм аз… Обикновен бивш м.н.с. — младши научен сътрудник. И съвсем не съм сигурен, че някога ще стана академик.

— Ще станеш. Обещавам ти — изведнъж съвсем сериозно каза Полетаев.

— Не е смешно, гражданино лекар.

— Слушай, Найдьонов. Ела насам. Надявам се, че ме разбираш, ние тук се намираме в особено добро местенце!

Василий кимна в знак на съгласие. На лицето му беше изписано недоверие към неканения гост.

— Ти си затворен тука с твоя компютър. И аз съм затворен с вас. Никак няма да е лошо, ако се обединим и духнем. Как ти се струва, Вася?

— Това какво е? Новогодишен поздрав ли е? — подсмихна се Найдьонов.

— Не! Аз ще те измъкна от тука и щом си работил за чуждото разузнаване, май ще е по-добре да живееш в онази страна, за която си работил. Така ли е? — Полетаев замислено разклати чашата си, вгледан в гъстата кафява течност.

Найдьонов мълчеше. Той обидено сумтеше като дете, на което са отнели играчката. Накрая каза:

— Глупости говориш, Фьодор. Не съм работил за никого, а просто малко откачих на религиозна почва. Ти не знаеш… Изглежда, че на всички, които сме работили в коломенското конструкторско бюро, съдбата ни е еднаква. Преди мене там е работил някой си Едмунд Мукалски от Прибалтика. Но него вече го няма на този свят. А аз, честно казано, се радвам, че макар и тука, но поне съм жив и влача крака. Поне знаеш ли кой съм аз?

— Не зная, Вася. Подочух това-онова от Кузмин, от Кошкин, но по-добре е човек да не вярва на слухове. По-добре е на мен да ми вярват! Вече казах на един пациент, който ми хареса: „Аз съм добър лекар!“ На мене може да се вярва, разбра ли, професоре?

— Разбрах, Ескулапе — недоверчиво му се усмихна Найдьонов.

— И така, кой си ти всъщност? Какъв си — терорист, шпионин или наистина си бивш луд?

— Уцели. Бивш луд. Наистина, много умен бивш луд — разсмя се Найдьонов. — Аз работех при Победов и може да се каже, че съм най-добрият му ученик… Той ми домъкна тук компютрите, нужните ми книги и прочее, е, не без помощта на онзи генерал — въздъхна той.

— Генерал ли? Кой генерал?

— Генерал Ваганов. Хлъзгава личност, да ти кажа.

— Нищо. Няма страшно. Самият аз съм лейтенант от медицинската служба — засмя се Полетаев. — Кой е този Победов?

— Победов е нещо като живите Стечкин и Калашников… Главен конструктор на ракетни установки. Това е то Сергей Павлович Победов. А аз съм му дясната ръка — въздъхна Василий. — Наистина, бившата дясна ръка.

— Ама ти специалист по ракетите ли си? — попита шепнешком Федя.

— А ти не знаеше ли? По-добре е да не знаеш — въздъхна още веднъж Василий и разроши рижите си коси, почесвайки тила си.

— И какво си конструирал при този Победов. Ракети ли?

— Разбира се. Ако ти е интересно, бих могъл да ти разкажа това-онова, което вече не е секретно, защото кой те знае и тебе…

— Прав си. Не ме знаеш. Макар и да не съм Горбачов, но ще те измъкна от тук, ако разбира се, не си пречукал някого!

— Какви ги плещиш? Никого и с пръст не съм пипнал, не съм работил и за никое разузнаване, както са те метнали… Казвам ти, че така се случи — въздъхна Найдьонов, отвърна се от Фьодор, погледна малката книжна иконка на света Богородица, която висеше над кревата му.

Полетаев проследи погледа му, но не продължи да разпитва, надявайки се, че Василий сам ще разкаже каквото сметне за нужно.

— Хайде да пийнем — вдигна чашата си Фьодор.

Найдьонов го последва. Те се чукнаха и пиха. Василий не замези. Той мълчеше навъсено, Полетаев чакаше.

— Знаеш ли, Федя, трябва да почна много отдалече, за да ти стане ясно. Аз съм само помощник на главния конструктор. Той е академикът — Сергей Павлович Победов! Аз съм седял с него в кухнята му в Коломна и съм пил коняк ей тъй, както сега с тебе.

— Може би като момченце си познавал и Корольов, и Гагарин? — присмя се Фьодор.

— Не бе! Слушай какво ти казвам. Аз съм помощник на главния конструктор на ракети, но не на космическите. Разбираш ли разликата, Федя? В най-общи линии историята е такава…