Фридрих Незнански
Насочен взрив (17)

2.
Турецки, който не помнеше рода си

Турецки изплува от забравата от нечий груб вик:

— Ей, я мърдай!

Той вървеше по дългия коридор, боядисан със зелена олющена боя.

От двете страни на коридора имаше врати, обковани с ламарина и с малки прозорчета в средата. Тези прозорчета сега бяха затворени, също както и вратите, на които висяха огромни катинари. Някои бяха залостени дори с масивни затворнически резета.

Турецки едва движеше краката си. Беше облечен в сива арестантска дреха, която напомняше донякъде болнична пижама.

Върху джобчето на дрехата беше пришито бяло памучно парче плат, на който с химикалка беше написано „Сергей Сергеевич Иванов“.

Санитарят придружител изпрати Сергей Сергеевич Иванов до малката тясна килия, която никак не приличаше на болнична стая.

В ъгъла имаше желязно легло, завинтено за пода, а до другата стена — табуретка, също метална и пак добре закрепена към стената, забила крака в циментовия под.

Турецки учудено се огледа, когато влезе в килията. Нямаше на какво да спре погледа си. В болничната стая-килия имаше само четири жълти стени, боядисани с блажна боя, малко квадратно прозорче с решетка горе до тавана, умивалник, от чешмата на който капеше вода, и той, човекът, облечен в сива пижама е фамилия Иванов.

Придружителят му не заключи вратата, защото след минутка влезе лекар с не особено чиста бяла престилка.

Лекарят внимателно погледна изправения Турецки и го помоли да се обърне. Турецки се обърна с лице към вратата.

— Е, как е самочувствието? — попита ласкаво лекарят.

— Аз съм здрав — бавно каза Турецки, тъпо загледан в бялата зацапана престилка на лекаря.

— Тогава защо ни бъкел не помниш? — добродушно се усмихна рижият лекар. — Поне името спомни ли си?

— Май че не…

— Даа, случва се. Тука, при нас, не си само ти. Не се вълнувай. Ще се опитаме да ти възстановим паметта по моя метод — усмихна се лекарят.

В стомаха на Турецки като студена медуза се надигна страхът: „Ще възстановим ли? Как ще възстановят? Какво ще правят с мен?“ Той погледна в искрящите от доброта очи на лекаря и страхът отмина.

— Много сложен ли е методът?

— Не, много е прост — отговори лекарят и лицето му грейна в усмивка. — Нали знаеш, клин клин избива. Така и ние ще те цапардосаме по тиквата с нещо, ама ти не се бой — веднага ще изпаднеш в безсъзнание. А като се събудиш, паметта ти ще си е на мястото!

Турецки тъпо преценяваше с какво биха могли да го ударят — с камък, с тухла, а може би и с някакъв специален медицински инструмент, например микроскоп. Странен метод… Странно място… Странен съм и аз… Защо имам чувството, че човекът, който стои пред лекаря тука, не съм аз? А кой е онзи, който съм аз?

Странно… Всичко е много странно…

— Сергей Сергеевич, да ви се представя. Може би аз ще съм вашият нов лекуващ лекар. Вече се запознахте с главния лекар, нали?

— Не знам… — промърмори Турецки.

— Нима не помните? Нали току-що се разделихте с него?

— Помня, че се разделихме… — автоматично повтори Турецки.

— Така… Май че имаме ехолалия — промърмори под нос Фьодор Полетаев.

Турецки седна на табуретката. На три метра от него, върху леглото, застлано с надупчено кафеникаво одеяло, приседна и Полетаев.

Придружителят беше останал зад вратата в коридора.

— Интересно, скъпи Сергей Сергеевич, кога сте роден? — загрижено се заинтересува Полетаев.

— Май че отдавна… Мисля, че отдавна — промърмори Турецки.

— А по-точно?

— Струва ми се в петдесет и някоя… Забравих…

— Вижте, в медицинския ви картон е написано „пълна амнезия“, но се оказва, че все пак помните нещо! Значи нямате пълна загуба на паметта, нали така, Сергей Сергеевич?

— Непълна — тъпо провлече глас Турецки.

— А как ви е името? Можете ли да ми кажете?

— Не.

— Сергей Сергеевич, шегувате се! Пак ли забравихте, че се казвате Сергей Сергеевич Иванов.

— Сергей Сергеевич Иванов — автоматично повтори Турецки.

— Е, спомнихте ли си?

— Неее — провлечено измуча Турецки.

— Ама че работа! Толкова ли си безнадежден?

— Безнадежден… ли… — повтори след Полетаев Турецки.

— Нищо, момче. Аз съм добър лекар. Все пак ще се опитаме да те излекуваме. Сигурен съм, че ще излезеш по-рано. Нали искаш свобода?

— На свобода? А къде съм сега? — върху лицето на Турецки се появиха първите проблясъци на мисъл.

— Сергей Сергеевич, не си ли спомняш, че току-що те преведоха от ташкентската специална психиатрия при нас, в Илинское.

— Не помня…

— Добре, няма да те мъча — каза лекарят, като стана от леглото. — Ще се опитаме да ти определим някое ефективно лечение, ще се посъветваме и с главния лекар и ще те лекуваме както трябва! А колкото до онова — клин клин избива, — аз се пошегувах — усмихна се лекарят.

На устните на Турецки също се появи нещо като усмивка.

— Добре, почивай сега.

Полетаев излезе от килията.

Вратата се затръшна с грохот зад гърба на лекаря. Изскърца желязното резе.

Турецки с усилие се надигна от табуретката и се премести на кревата.

Погледът му се плъзгаше по стените, а мислите… Мислите му като вълни на някакъв лютив, сив дим или мъгла изпълваха мозъка му и като че ли също като кълбата дим се стичаха из килията.

„Защо съм тук? Що за хора са тези, дето говорят с мен? Как се озовах тука?… Най-важното… Това не е най-важното… Но кое е… Аха, трябва да разбера кой съм аз!… Колко странно — аз не знам кой съм… Колко странно!…“

Турецки започна да разглежда ръцете си. Той ги познаваше… и не ги познаваше. Като че ли бяха неговите ръце, но… И пак този въпрос — негови, но чии?

„Но кой съм аз в края на краищата? Може би вече не съм човек? Но нали с мене говориха двама лекари. Значи съм болен. Значи има надежда, че аз… аз ще си спомня!… А, ето какво било, всичко съм забравил — и кой съм всъщност, и защо съм тук, и какво правя тук. Значи всичко е наред. Лекарят… как се казваше, този, вторият, рижият блондин с приятната белозъба усмивка… той обеща да ми помогне. А сега трябва да си почина… Да почина… Помощта ще дойде… Непременно…

Ехолалия — странна дума. Употреби я онзи лекар Полетаев, помня го. Струва ми се, че съм чувал тази дума някога отдавна, изглежда, в предишния си живот… Аха, значи в предишния живот съм умрял, а сега съм се превъплътил… както пееше Висоцки — «родил съм се баобаб». Ясно! Аз съм умрял и сега отново съм се родил! А Висоцки — той май че беше китарист… или певец… помня го от предишния си живот… Но трябва да разбера по-точно от лекаря — болен ли съм, или сега съм друг човек, роден на тази земя, в този родилен дом. Трябва да уточня… А сега нещо ми се вие свят и ми се иска да спя… Да спя…“

Разбира се, Турецки не помнеше, че след като беше изпил обикновения и съвсем не отровен коняк в кабинета на Ваганов, беше получил шок и изпадна в безсъзнание и дълбока инсулинова кома, настъпила от това, че в немската болница лекарят Федулкин му беше бил инжекция от онзи препарат, който му бяха донесли от Ваганов — препарат без име, с номер 9.

Турецки беше превозен с военен транспортен самолет край Смоленск. Главният лекар Кузмин не разгласи пристигането на нов „луд“ затворник. Заедно със санитаря с прякор Сипаничавия, комуто той се доверяваше като на себе си, настани Турецки на кушетката в лабораторията си.

Почти цяло денонощие Фьодор Устимович прави магии над безжизнено лежащия Турецки. В мига, когато следователят беше изведен от комата и отвори очи, той започна да го подпитва помни ли нещо? Но Турецки само клатеше отрицателно глава и мучеше, не си спомняше нито една руска дума. Главният лекар остана много доволен от състоянието на следователя и му би една инжекция със сънотворно. След това с помощта на санитаря го премести в креслото и започна работа по препрограмирането на личността на Турецки.

На главата му беше надянат шлем, който трябваше да подава в определена последователност свръхвисокочестотни сигнали. Креслото на Турецки беше обградено от четири страни с пластмасови щитове с антирадарно покритие, което се използваше в невидимия самолет „Стелт“, за да екранират страничните лъчения. Очите му не се затваряха, защото горните клепачи бяха залепени за веждите с лепенка. Пред очите му стоеше компютърният монитор.

Информацията в мозъка на бившия следовател се набиваше по сигнал от компютъра и при това попадаше направо в подсъзнанието. Когато у Турецки, седящ в креслото с отворени очи, настъпваше фазата на бързия сън, компютърът се включваше и програмата започваше да се внедрява. На екрана се мяркаха цифри, имена и дати: „Сергей Сергеевич Иванов, година на раждане…“ В слушалките на шлема нещо пищеше. Преведената в звукови сигнали информация летеше направо в подсъзнанието му. Датчиците от шлема внимателно следяха за качеството на предаваната информация. „Жизненоважна задача на Сергей Иванов след получаването на заповедта е да изпълни следните действия…“

Главният лекар Кузмин не беше спал цяло денонощие, работеше над Турецки и много се вълнуваше. Предварителните експерименти с четиримата психичноболни, както му беше съобщил Ваганов, завършили неудачно. Идиотите не изпълнили онази задача, за която бяха програмирани. Наистина, системата за самоунищожение беше ефективно задействана и в Илинское се беше върнал само един — с псевдонима Безпръстия. Беше се върнал само защото, за разлика от другите трима, пак заради експеримента, не бяха го програмирали да се самоунищожи. Но той не беше успял да съобрази как да вземе най-лесно ръкописа на полковник Васин от следователя и се наложи да му изпратят на помощ нормален съпровождащ екип.

В общи линии обработката на психически болните беше показала, че е нужен съвършено здрав човек, добре познаващ Москва, който има свободен достъп до висшите ешелони на властта.

Главният лекар, който почти четири денонощия се занимаваше с Турецки, накрая съвсем се изтощи, но остана доволен от извършената работа. Турецки от време на време идваше на себе си, но в други моменти отново се унасяше. Компютърът и енцефалографът показваха, че заложената информация е усвоена стабилно. Кривите на енцефалографа, които показваха индивидуалните характеристики на мозъчната дейност, сега бяха съвсем други.

Фьодор Устимович реши да остави временно Турецки и да го предаде на наблюдаващия лекар Ваня Кошкин. Но дори и на него Кузмин не се доверяваше напълно и не му обясни кой е всъщност новият болен, „преведен в Илинское от Ташкент“.

Колкото и да искаше, сега Турецки не можеше да си спомни нищо. Дори и това, че се казва Сергей Сергеевич Иванов, щеше да си спомни много по-късно, чак когато заложената информация ще изплува от подсъзнанието, ще изплува като негови лични спомени…

 

 

Грязнов остави откраднатия „Москвич“ до дома на Васин и умърлушено се затътри пеша към военното градче, да „продължа банкета“, помисли с ирония.

Още не беше стигнал до армейската столова, когато видя, че някой тичаше насреща му. Беше Пивоваров.

— Другарю Грязнов! Вячеслав! — викаше в движение той. — Какво правите? В каква беля ме вкарахте!

Грязнов спря на идеално чистата бетонна пътечка и чакаше Пивоваров да налети върху него. Спецът започна да се пени:

— Еее, следователю! Какви номера ми въртите с твоя приятел!

— Извинявай, но ние също сме на служба. Държите ни вързани. Не сме дошли тук да седим по банкети.

— Не зная, ние искахме да ви бъде по-приятно! — възкликна спецът. — Сега няма да те изпускам от очи. Поне тебе да изпратя в Съветския съюз жив и здрав. — Пивоваров стисна юмрука си и го размаха под носа на Грязнов. — Спешно ви молят да се върнете! Делото, с което се занимавате, е предадено на друга инстанция. На, порадвай се… — Пивоваров протегна на Грязнов сгънатото листче с телефонограмата.

Слава бързо го изчете и попита:

— Да няма някаква грешка?

— Ти какво си мислиш, следователю? За какви ни имаш? Истинска шифрована телефонограма! Не може да има грешка.

— Къде е Турецки?

— В Москва. Къде може да бъде? Да не би да чака тебе, блудния следовател! Да знаеш, че ще напиша рапорт до вашата генералша Романова, за да знае какви ги вършите в Германия… Разхождате се, където не трябва.

— Пъргави момчета сте, както виждам; успяхте да закопаете Васин…

— Лично посрещнах вас, а вашия Васин поне половин година не съм го виждал — направи обидена физиономия Пивоваров. — Така че не приемам никакви обвинения. Аз си изпълнявам задълженията — да ви придружавам и да ви помагам според силите си. И ще се справя със задачата си! Обещавам ти, Слава, че лично ще те натикам в самолета и няма да си тръгна, докато не те видя във въздуха…

— Ти ли качи Турецки на самолета?

— Не. С Турецки се занимаваше май оня — Женя Фролов, от военната прокуратура. Ако знаете как ми омръзнахте вие, следователчета московски — каза спецът. — И без вас си имаме много тревоги с извеждането на армията, а сега и Московската прокуратура, пък и МУР на главата ни… Добре, стига съм те навиквал. Хайде да вървим, да пийнем отлична бира в кутии. Аз черпя. Билетът ти е поръчан…

— Без Турецки? Без да се срещна с командването? — присви очи Грязнов.

— Никакво командване няма да те приеме. Всички заминаха за Берлин. С Турецки ще се срещнете в Москва, на твоята „Петровка“…

Грязнов помисли малко и махна с ръка. Щом ще е бира, бира да е. Ще трябва да пообиколи магазините и да приеме компанията на Пивоваров. Все пак с кола е…

 

 

От известно време в специалната психозона започнаха кардинални промени. По заповед на главния лекар Фьодор Устимович Кузмин надзирателите и дееспособните болни подмениха бодливата тел, която беше опъната над манастирските стени, докараха система за включване на ток с високо напрежение към бодливата тел. Наистина, тази система засега не работеше, защото нямаше нужда от нея, но от любопитство понякога я включваха през нощта, макар че главният лекар недоволстваше — харчеше се много ток.

Смениха ключалките на някои от килиите. Някои стаи бяха ремонтирани и в тях можеше да се живее не по-лошо отколкото в хотел.

Преди в Илинския „спецсанаториум“ имаше повече от сто и шейсет души. Но изведнъж започнаха да ги разпределят по други заведения, така че към деветдесета година останаха не повече от петдесет души.

Някои изпратиха в Казанската зона, други в Ташкент, а трети в специалната психозона край Луганск.

Главният лекар обясняваше промяната с перестройката. „В цялата страна тече перестройка, ние да не сме по-лоши“ — казваше той на останалите двама лекари Иван Кошкин и Фьодор Полетаев, другите бяха уволнени като излишни.

„Ще направим от Илинское земен рай — обичаше да се хвали Кузмин, когато пийне. — А как да си обясним това? Ами така, появи се богат покровител, богат спонсор, както казват сега…“ Кузмин не уточняваше кой беше спонсорът, но лекарите и медицинските сестри, както и надзирателите санитари не можеха да не забележат, че прекалено често започнаха да наминават в Илинское не съвсем обикновени хора.

Не бяха момчетата от „пето“, отговарящи за медицината в страната, а военни. За един от посещаващите ги генерали специално приготвиха две стаи до кабинета на Кузмин. Обзаведоха ги с вносни мебели и мебели от смоленски майстори, накачиха по стените акварели и картини, останали от „лудия“ период в творчеството на двама дисиденти художници, които вълната на демокрацията най-после освободи от Илинское, признавайки ги за здрави.

Освен това на третия етаж беше оборудвана и лаборатория за анализ и синтез на химически съединения, много добре снабдена с апаратура, предимно вносна. Тя беше създадена специално за нуждите на главния лекар Фьодор Устимович. В нея не се допускаше никой, с изключение на Ваня Кошкин — упорит пияч и изключително жесток лекар психиатър, който провеждаше експериментите си над лудите затворници, тренирайки върху тях своите способности на хипнотизатор.

Иван Кошкин в продължение на седмица беше хипнотизирал през стената на ординаторския кабинет един умствено изостанал и напълно безвреден луд — бившия чистач и безобиден крадец клептоман Гоша. Резултатът беше поразителен. В момента, в който лекарят Кошкин сядаше срещу стената и започваше да я дълбае с черните си очи, клептоманът Гоша започваше отчаяно да блъска по нея, молейки да престане да го хипнотизира.

Кошкин страшно се радваше на своите феноменални способности. Хипнозата през преграда беше нещо съвсем ново в парапсихологията. Затова през по-голямата част от работното си време Кошкин се занимаваше със своята странна дарба. Той, както и останалите лекари, медицинският персонал и охраната живееха близо до манастира — в малки двуетажни къщички.

Кошкин и Полетаев с голямо учудване наблюдаваха как един генерал на име Ваганов непрекъснато проявяваше прекалено голяма грижа за задържаните в зоната — за храната им, както и за санитарните условия. С една дума, този високопоставен генерал вникваше във всички тънкости. Най-странното беше, че той не само не беше от органите на Министерството на вътрешните работи, но дори не беше свързан с Пети отдел на службите. Лекарите и обслужващият персонал намираха обяснение, макар и не съвсем правдоподобно, за грижите на генерала.

Недалеч от Илинское имаше полузабравено военно летище, което започна да се оживява след 1989 година. На пистата му се появиха мигове, които всяка сутрин разбуждаха хората с тренировъчните си полети. А след деветдесета година започна усилено да се строи, отначало малко, но сега вече доста голямо военно градче.

Недалеч от летището строяха нещо като школа за пилоти или училище за частите със специално назначение, или бог знае какво друго учебно заведение за военнослужещи.

Във всеки случай в общежитията живееха офицери от младшия и среден команден състав заедно с жените и децата си. Офицерите по цял ден се занимаваха с повишаване на бойната и политическа подготовка, като организираха на всеки три месеца показни стрелби. Веднъж на всеки шест месеца се провеждаха учения с участието на БМП, БТР-70 и друга военна техника.

На тези учения винаги присъстваше генерал-майор Ваганов заедно със свитата си. А тази свита, колкото и да беше странно, се състоеше също от генерал-майори. Така че най-малко веднъж на всеки три месеца Ваганов наминаваше към Илинское. Затова нежно и на шега наричаше специалната психиатрична зона „своя вила, любима смоленска резиденция“…

 

 

През последната година зад оградата от бодлива тел в Илинское започна да става нещо странно и необяснимо.

Появи се нов затворник — някой си Василий Найдьонов. Той съвсем не беше глупав и луд. Както решиха Полетаев и Кошкин, вероятно се криеше тук от правосъдието. Изглежда, че Найдьонов е бил свързан с чуждите разузнавания, но демокрацията помогна и на него. Както Горбачов освободи Сахаров от Горки, така и Найдьонов не беше осъден за криминалните си или политически престъпления, а милостиво беше признат за невменяем…

Стаята, в която живееше Найдьонов, беше разположена под самия купол на бившия храм. Тази затворническа килия беше от най-висока европейска класа — телевизор, хладилник, два компютъра, етажерка с книги по физика и математика, меки килими на пода и по стените, два черни фотьойла.

На Найдьонов, който беше бивш конструктор от коломенското конструкторско бюро (КБ), тук, в психиатрията, бяха създадени всички условия за работа, такива, каквито и самият Сахаров е нямал в заточението си.

Никой не знаеше какво работи този млад талантлив момък.

След Найдьонов започнаха да се появяват още по-странни хора. Те бяха местени от Казан или отнякъде около Свердловск, както беше отбелязано в болничните им картони. Всичките бяха изгубили паметта си.

От специалната зона край Камишин бяха преместени в Илинское още двама, изгубили паметта си: единият получи прякора Безпръстия — заради постоянното желание да отреже пръстите на ръката си, — а на другия лепнаха прякора Заека. Главният лекар дълго се занимава и с двамата, но явно не успя да постигне съществени резултати. Безпръстия и Заека заедно с още двама ненормални бяха изпратени някъде другаде. Но изведнъж Безпръстия отново се появи в Илинское.

Появи се и още един — Сергей Сергеевич Иванов, който беше преместен по неясни причини от слънчевия Ташкент. И пак същото — нулева памет. Нито пък лицето му беше загоряло, макар че през зимата, през ноември, в Ташкент, слънцето грее с всичка сила. Обикновено всички, които идваха оттам, бяха почернели като дяволи, защото при онази южна горещина лудите не издържаха задуха в килиите и по-голямата част от деня прекарваха във вътрешния двор.

Фьодор Иванович Полетаев, относително млад лекар, който работеше в Илинское само от три години, беше силно заинтригуван от този феномен с практически пълна амнезия.

„Че с какво съм по-лош от другите? — мислеше си Фьодор. — Някои направиха кандидатски и докторски дисертации върху «късната шизофрения»… А аз с какво съм по-лош? С това, че съм по-честен?… Ами ако успея да измъкна материал от тези феномени, чийто характер на заболяването не е изяснен в медицинските картони… Може пък и аз да напиша кандидатска дисертация?!…“

Още в медицинския институт професорите се подиграваха на някакъв доктор на науките, който беше измислил нова болест, наречена „късна шизофрения“. И изглежда, че тази „заразна“ болест се предаваше само на хора с творчески професии, като писатели, художници, композитори… Световният психиатричен конгрес рязко осъди и вдигна на балон тази самодейност на руските „новатори“, изобретатели на болести. Но пък диагнозата прекрасно подхождаше за дисидентите, правозащитниците и другите неудобни за брежневското и андроповското КГБ.

Не, лекарят Полетаев не искаше да измисля каквото и да е, той нито веднъж не беше използвал и не беше предписвал, макар че главният лекар много пъти го беше карал, препарата сулфазин — стопена сяра, която инжектираха под кожата, за да създаде болезнения „отвличащ“ ефект.

От надзирателите до лекарите Кузмин и Кошкин никой не го обичаше именно заради това негово непослушание.

Той знаеше, че версията със сулфазина, който уж помагал донякъде на болните, беше чиста лъжа. Някой беше успял да направи дисертация с тоя сулфазин, опитвайки се да докаже, че когато човек го боли нещо, имунитетът му се засилва, засилват се защитните функции на организма и… настъпва оздравяване! Но практиката показваше, че никакво оздравяване никога не беше настъпило.

Ако адската болка от сулфазина повишава имунитета, защо тогава го инжектираха не в задника на писателя Фазил Куциев, а непременно в ръцете, така че те подпухваха като огромни червени възглавници и той не беше в състояние да държи нито молив, нито писалка…

Защо главният лекар предписваше да се бият инжекции със сулфазин в прасците на краката на онези, които много често отиваха да му се оплакват? След манипулацията те цял месец не можеха да се качат по стълбите до кабинета на главния лекар…

„Лъжа, лъжа… навсякъде лъжа… — мислеше Полетаев. — А аз се надявах, избирайки психиатрията за специализацията си в института, че ще мога да помагам на дисидентите, да лекувам болните, да помагам на хората!… И какво? Тук съм съвсем безпомощен и за две години никому не помогнах. Освен дето тайно отменях или намалявах дозите халоперидол. Затова толкова ме мрази главният лекар.“