Фридрих Незнански
Насочен взрив (14)

2.
Полковник Васин

Владимир Фьодорович Васин нервничеше.

Той специално си беше уредил командировка до Прибалтика, свързана с проблемите на военно-ловното дружество.

Но целта на командировката му беше съвсем друга. В Прибалтика го чакаше човекът, който трябваше да замине за Москва с едно дипломатическо куфарче.

Васин наистина беше в гората, но не на лов. Живееше в малката виличка на един генерал от запаса, който беше тръгнал да пътешества със семейството си по Средиземноморието, оставяйки полковника сам.

Васин безцелно се разхождаше из стаите, по чиито стени висяха килими с изтъкани глави на млади елени и рисове, а на подставки се кипреха многобройни препарирани патици и глухари. Генералът беше страстен ловец…

Минаха три дни. Новини от Москва нямаше. Васин започна да си пийва, та някак да се освободи от стреса на напрегнатото очакване.

Татяна строго му беше забранила да звъни в редакцията, а вкъщи вече няколко дни никой не вдигаше слушалката. Не звънеше и куриерът.

Случайно включи телевизора и разбра от новините за страшното събитие — за взрива на мерцедеса и смъртта на Таня и Гусев.

Васин рухна на дивана и заплака като дете. Но работата вече беше свършена и не без неговото участие. Нищо не можеше да се измени.

Половин ден той лежа неподвижно на пода, на килима, опитвайки се да подреди мислите си. „Какво да правя сега, когато всичко веднъж завинаги свърши?“ И кариерата му без Таня вече нямаше особен смисъл, и неволното му сътрудничество с Ваганов — всичко свърши само в един миг…

Новини от човека, който трябваше да предаде на Татяна куфарчето, също нямаше.

Затова пък забеляза нещо ново — около вилата се появи непозната кола, в която седяха цивилни хора.

Полковник Васин разбра, че го следят. Сигурно там някъде, зад дъските на оградата, имаше още коли и още цивилни другари. Но кои бяха те? Хора на Ваганов? Контраразузнавачи? Или може би от сигурността? Не е ли все едно? Сега, когато Таня е мъртва…

Васин, който никак не обичаше телевизора, сега не се откъсваше от екрана. Превключваше на всички канали, по които вървяха новини от Москва.

В новините показаха няколко кадъра и интервю с някакъв капитан от транспортната милиция, който говореше за взрива на Сушчевския вал. И толкоз! Никаква друга информация, ако не се броят оскъдните коментари на политическите наблюдатели, които се оплакваха от зачестилите в страната мафиотски битки.

„Какво общо имат мафиотските войни! — му идеше да изкрещи. — Аз съм виновен за всичко, аз! Аз, полковник Васин, който страхливо се крие сега в гората!“

Васин не беше страхливец — и да се крие, и да не се крие, едва ли щеше да успее да се измъкне от обкръжението на колите с млади, яки мъже, разположили се недалеч от вилата…

Той не намери друг изход, освен да се напие от мъка. Опустоши всичко, което намери в мазето на вилата.

Пиеше сам, понякога плачеше, понякога псуваше мръсно и себе си, и контраразузнаването, което, изглежда, беше в ръцете на заместник командващия ЗГВ Андрей Викторович Ваганов. Отдавна беше престанал да се учудва как за няколко години заместникът беше успял да заграби такава огромна власт не само в Германия, но може да се каже и из цяла Европа, че дори и Азия. Това не беше само търговия с военно снаряжение и оръжие. Тук имаше и нещо друго. Зад политическите амбиции на Ваганов — а амбициите му бяха именно политически, това на Васин му беше ясно като бял ден, — зад политическите апетити на заместник командващия ясно прозираше нечие много мощно и прикрито европейско или азиатско влияние. Ясно се усещаше мощната подкрепа на всички нива. Може би генерал-майор Ваганов имаше подкрепа и в спецслужбите, и то не на руско ниво.

Но Васин твърдо беше решил повече да не работи за Ваганов. Сега вече беше и невъзможно, щом се разбра, че някой е трябвало да предаде на редактора на „Нова Русия“ маса компрометиращи документи… И този някой е той, Васин.

И Ваганов много добре знаеше, че е Васин, който сега се търкаля на килима в уютната и тиха прибалтийска вила и плаче полупиян…

 

 

Арестуваха го призори без нито един изстрел. Той спеше, натряскан до козирката.

Цивилните младежи бързо му извиха ръцете, сложиха му белезниците, нахлузиха на главата му черен чувал и го отведоха нанякъде.

Не, не го убиха. Откараха го с микробус в неизвестна посока.

 

 

Мен, като получил леко мозъчно сътресение, насила ме накараха да лежа един ден в уютната стая на малката чиста военна болница, която обслужваше офицерския състав. Отношението към мен беше подчертано любезно. Все пак не бях случаен, а следовател от столицата, при това „голяма клечка“, пристигнал по работа и получил при гостуването си, макар и лека, но много подозрителна травма.

Младичката сестра постави в стаята ми два букета мънички рози. Беше толкова мила и съблазнителна, че нямах вече никакво съмнение — тази сестричка също не беше обикновено бонбонче. И тя е прикачена към следователя Турецки, но не за да го напие, а да го съблазни… Или може би и за нещо друго… Не знаех точно каква е задачата на медицинската сестра Людочка.

Вълнувах се къде би могъл да бъде Грязнов. Решихме да се разделим и ето ти го резултата… Нима Слава също са го покрили някъде, ако не в болнична стая като мен, то в някое по-неуютно местенце, в ареста например. По погрешка, която ще се разбере по-късно…

Мъчех се да изтръгна от едрогърдата Людочка къде е Пивоваров или поне къде е Женя Фролов? Къде са всички? Людочка ми отговаряше винаги едно и също: „Не знам…“

Тогава поисках да видя лекуващия ме лекар, подполковник Федулкин, както ми се представи. Военният лекар обеща, че въпреки моето неразположение още днес ще мога да се срещна със заместник-началника на щаба Куряков.

Казах му да върви по дяволите неговият Куряков! Трябва ми Грязнов!

На въпросите ми подполковник Федулкин само разперваше ръце — не съм компетентен.

Тогава поисках среща с командващия или поне със заместника му.

Федулкин излезе. След час се върна сияещ и учуден:

— Другарю следовател, утре ще ви приемат лично командващият и заместникът му, генерал-майор Ваганов. Андрей Викторович още веднъж много се извинява пред вас, че толкова неудачно приключи банкетът, уреден във ваша и на вашия помощник Грязнов чест. Но сега трябва да си починете. Настоявам. Аз отговарям за вас като лекар…

Реших да се успокоя, надявайки се, че Слава Грязнов ще се обади или привечер, или през нощта. Той трябваше да ме намери, ако, разбира се, не беше станало нещо непредвидено. Но аз се надявах, че нищо няма да му се случи, и затова реших да се излежавам в болницата до утре, наблюдавайки съблазнителната походка на Людочка.

Обаче Грязнов го нямаше… Откараха ме на рентген — всичко си беше на място в главата ми. Ако е имало сътресение, то е било незначително.

Но моят военен лекар настоя да ми направи няколко инжекции във вената и задника — само за профилактика. Не ми оставаше нищо, освен да се подчиня.

Дадоха ми приспивателно — за релаксация, както ми каза Федулкин, за да забравя за Грязнов и спокойно да си почина през нощта. Но как можех да забравя Слава, който избяга и досега не беше се обадил? Замислих се дали и аз да не избягам от моя „санаториум“ и дали не трябва да видя жената на Васин?

Но реших, че не си струва. Надявах се всичко да се изясни на следващия ден. Нали утре щях да се срещам с командващия. Трябваше непременно да видя командващия Западната група войски генерал-лейтенант Уткин. Исках да погледна в очите му, в които, бях сигурен, веднага щях да прочета отговорите на много от интересуващите ме въпроси…