Фридрих Незнански
Насочен взрив (10)

6.
При комунистите разбойници

Домът на ветераните от Комитета за държавна сигурност (КГБ), накъдето се бях насочил, се намираше в бившето имение на князете Голицини.

Сградата беше четириетажна, построена в края на шейсетте години. Отвън приличаше на скромните къщи от времето на Хрушчов. Но интериорът на този дом за престарелите работници от сигурността беше много привлекателен.

По коридорите имаше плюшени пътеки и множество лампиони между палми. По стените висяха гоблени от шейсетте-седемдесетте години. В холовете, които бяха много в сградата, се разхождаха прегърбени старчета в не съвсем чисти сиви сака и изтъркани джинси, по всяка вероятност от внуците им. Мнозина бяха обути в износени вече маратонки, очевидно също подарък от грижовните синове и внуци. Рядко можеше да се срещне някой ветеран с островърхи обувки от седемдесетте.

За повечето обитатели на тихия дом предишните занимания на ветераните от бившата империя си оставаха тайна. Ветераните, колкото и да е чудно, не обичаха да обсъждат подвизите си. Ясно беше, че трудовите им успехи не се състояха в залавянето на джеймсбондовци. Обикновеното им занятие беше четене на чужди писма и подготовката на Седми ноември.

Исках тук, в неформална обстановка, да поговоря с диригента на хора на ветераните Семьон Михайлович Левченко.

С широка крачка пресякох големия хол на първия етаж на дома, който беше съвсем празен — нито охрана, нито портиер. Едва на втория етаж намерих дежурната по етаж — жена на около четиридесет, облечена в делово сиво костюмче и с несполучливо накъдрена коса. Тя се беше зачела в някакъв женски роман.

— Трябва ми Левченко — казах аз.

— Днес той трябва на всички — сухо каза тя, поглеждайки ме над очилата с тънка сребриста рамка.

— На мен ми трябва по работа — усмихнах й се аз. — А за какво им е притрябвал на „всички“?

— Имат конгрес. — В гласа й се появиха меки нотки. Опитваше се да ми хареса. — Минете. Веднага вдясно, покрай картинната галерия. Има голяма зала. Там пускат всички. Вратите са отворени.

Минах през гостоприемно разтворените врати на залата и се оказах сред тържествената атмосфера на болшевишки празник.

В червените плюшени кресла седяха възрастни хора с червени ленти на реверите. А на сцената, от трибуната, се изказваше онзи, който ми трябваше. „Интересно кой ли поред е този конгрес на РСДРП (Руска социалдемократическа работническа партия). Двайсет и девети или трийсети? Но по-важно е дали е последен, или е първи! Сега, когато демокрацията танцува безумния си танц, старците съвсем реално можеха да си основат нова комунистическа партия по свой вкус“ — помислих си аз.

От високата трибуна звучеше развълнуваният, леко потреперващ глас на Левченко:

— В условията, когато обществото е разделено, когато експлоататорите отново заплашват интересите на трудещите се, когато старците нямат какво да ядат, ние не можем да се примирим със съществуващото положение? Ние сме длъжни да заявим своя протест и не само да го заявим! — Той размаха юмручето си във въздуха.

В залата дружно го аплодираха. Семьон Михайлович направи пауза, докато стихнат аплодисментите, после удари с юмруче по трибуната и продължи:

— Имаме само един път, за да спасим Русия! Той е — да свалим продажното правителство, което се вмъкна след Горбачов в кремълските палати и заседна там, и да възстановим единствената демократична власт — властта на комунистите болшевики — ленинци!

Отново гръмнаха аплодисменти. Почти всички с труд започнаха да стават на крака, за да аплодират прави. Аплодисментите преминаха в овации.

Обгърнах с поглед мяркащите се пред мен гърбове, в залата имаше около сто и петдесет — сто и седемдесет души. Мнозина бяха пристигнали с автобуси, които бяха наредени покрай бетонната ограда, отделяща гората от територията на Дома на ветераните.

Старици с бастунчета ръкопляскаха истерично, десетина бяха на патерици, трима старци седяха в инвалидни колички, но всички според силите и възможностите си аплодираха.

Не слушах какво говори по-нататък Левченко, въпреки че призивите му набираха все по-високи обороти и потънах в спомени. Някога, за празниците на МВР и прокуратурата се раздаваха празнични комплекти, в които имаше хайверче с пушено филенце от риба, скъпи коняци и водка „Столичная“. Служителите ни нямаха проблем, ако поискат да почиват в санаториума ни в Сочи; макар и бавно, но получавахме квартири. А сега как ще получи апартамент Левин, ако реши да се ожени? Или кога? И ще го получи ли въобще?…

Левченко завърши поредния си призив и като почука със стъклената запушалка по дългото гърло на гарафата с вода, помоли за тишина. Покани на трибуната следващия оратор. На сцената се качи изсушено старче в стар кариран костюм, какъвто обикновено се полагаше на онези от „външното“ наблюдение.

Речта му беше по-конкретна:

— Ние, старата гвардия, нямаме какво да губим! Да не би да треперим за живота си, отдаден на родината? Не! Ние сме малко, но сме безстрашни! Ние сме малко, но сме достатъчно, за да можем в един прекрасен ден да заемем своите ръководни места и да поведем масите от трудещи се към всеобщи акции. Преди всичко трябва да проведем предупредителна гладна стачка пред мавзолея на Владимир Илич. След това — поход на „празните тенджери“ и след предупреждението, в определения ден хикс, ние ще поведем нашите синове и дъщери, с подкрепата на „силовите“ министерства, към лостовете за управление на измъчената ни страна!…

Пак същите аплодисменти. Отидох до първия ред и седнах на празното кресло до Левченко.

— Здравейте — прошепнах, като го докоснах по ръката.

Семьон Михайлович страшно се учуди, като ме видя. Забелязах как в очите му се мярна страх.

— Саша, ти тука?

— Забравиха да ми изпратят покана — отговорих с усмивка.

— Радвам се, че си с нас, Саша — зашепна Левченко. — Когато вземем властта, ще са ни нужни честни хора в органите на реда. Това е твоят реален шанс, Саша, не го изпускай! Можеш да станеш главен прокурор или министър на вътрешните работи! — очите на Левченко трескаво заблестяха.

— Непременно ще се възползвам от поканата ви — прошепнах му в отговор, опитвайки се да скрия усмивката си.

Но старецът не повярва в моята искреност.

— Ах, Саша, Саша, вие сте деформирано поколение. Ти си се родил в преломно време и сам не знаеш какъв си всъщност — червен или бял, или черен, както пишат вашите вестници. Твоята психика е разрушена, както и на цялото ви четиридесетгодишно поколение. Вие не сте нито с нас докрай, нито с новите буржоа. Жал ми е за тебе, Саша — въздъхна съкрушено Левченко.

— Не си струва да ме съжалявате. Минах само по работа. Може ли да не слушам изказването на вашия другар по партия и да си поговорим с вас, Семьон Михайлович?

Левченко внимателно ме погледна. Погледът му беше нащрек, но зад това се криеше притаен страх.

— Не виждаш ли, че сега не му е времето? Какво те интересува?

— Някои подробности — казах аз, ставайки и приканвайки и Левченко да се надигне от мекото плюшено кресло. — Научих нещичко за вас…

Вчера звънях на различни инстанции, след като се събудих някъде по обед, но пък с ясна глава. Банкетът ни с Грязнов и Левин привърши, когато вече светеше късното зимно слънце зад прозорците ми. Поспах малко и веднага захапах телефона.

Успях да разбера, че Семьон Михайлович Левченко наистина е бил служител на КГБ, но с малка корекция — бил е скромен служещ в клуба на комитета. Така че трудно можеше да бъде наречен „стар кагебист“. Освен всичко друго той наистина страдал от тиха лудост, безобидна за околните. Във всеки случай не представлявал опасност за нормалните хора. Той просто обичал да приема желаното за действителност.

Всъщност и журналистите, и следователите много често приемат желаното за действителност, но тяхната искрена заблуда не може да се нарече лудост. Левченко беше просто зациклен върху въпросите по спасяване на отечеството, както ми казаха от болницата, в която той се водеше на отчет.

Излязох от залата, огледах се и видях, че Левченко неохотно се влачи към изхода. Поканих го да седнем в хола под огромните палмови листа. Извадих съвсем демонстративно бележника си, като че ли се канех да записвам:

— Първи въпрос: кой ви е разрешил да основавате партия и да провеждате конгрес? Партията ви регистрирана ли е? Кога, къде и от кого? — Реших да взема на мушка старчето.

Левченко бързо-бързо запримигва, но веднага се овладя и на устните му се появи ехидна усмивка:

— Каква партия, Саша? Нещо не те разбирам. Видя ли някакви лозунги в залата? Не си видял. Ние си имаме хор и днес е репетицията на хора на ветераните. Може би ще ни забраниш да се занимаваме с художествена самодейност?

В този момент наистина от залата гръмна многогласният старчески хор. Пееха „Интернационала“ в съпровод на съскащия звук на грамофонен запис. Старецът се заусмихва по-уверено и се заслуша.

— Добре пеят. Аз репетирах с тях. Скоро ще се преместя тук, за да съм по-близо до съратниците си…

— По хор ли?

— По борба, Саша, по борба… — изведнъж злобно присви очи Семьон Михайлович. — Ти не ме брой за тъпак! Какви сме ги виждали… през трийсет и седма. И надживях всички, както и тебе сигурно ще надживея!

— Извинете, аз попрекалих. Никой няма право да ви забранява да създавате своя неформална организация.

Реших да действам по-меко. Прибрах бележника и придадох виновно-извиняващ се израз на лицето си.

— Семьон Михайлович, а кой е инициаторът за създаването на вашата… организация?

Старецът се изсмя:

— Ха, ха, ха, искаш всичко да ти разкажа? Може да съм аз, а може и да не съм аз… Възбуди следствие срещу мене и тогава ще поговорим за моята организация.

— Ама аз ей така, от любопитство — бих отбой. — Всъщност идвам не заради вашия хор. Вие ме разбирате, нали?

— Разбирам! Разбирам, че ти, Саша, можеш да ни бъдеш много полезен — хитро притвори очи Левченко.

— И как?

— Ами ти нали печаташе статийки в „Нова Русия“? Така ли беше?

— Така беше, признавам си.

— Та виж сега. Въпреки че Танюша вече я няма, вестникът си остава, нали? Ти би могъл да напишеш хубава статия за нас. Така че цялата страна да научи за…

— Не обещавам, но ще опитам — прекъснах го аз. — Но за да обсъдим статията, трябва поне още веднъж да се срещнем.

— Разбира се, ако трябва, и десет пъти ще се срещнем! Сега ще ти разкажа само нещичко за нас… — Забелязах, че старецът изгаряше от гордост. — Значи такаа… Ти, както и болшинството от народа, се лъжеш, като си мислиш, че ние тук всичките сме изкукуригали. Лъжеш се! Сега в страната ни изплува цялата кал, цялата мръсотия. Вдигна се на повърхността! И кой ще я изгребе? Кой ще се занимава със социална хигиена? Да не би вие, във вашата прокуратура? Не ме разсмивай, Саша! Днешният разпръснат, преименуван и обезглавен Комитет за държавна сигурност ли? И той е за смях! Няма вече истински „вътрешни органи“ в страната! Няма… освен нас! Разбра ли сега? Ние сме неподкупни, безстрашни, всеки във всеки момент е готов да даде живота си…

— Много добре, Семьон Михайлович, но може би ще ми разкажете по-късно…

Той сякаш не чуваше думите ми.

— Знаеш ли, че ние още в деветдесета започнахме да провеждаме важни мащабни операции… Какво има още да става!… Ловяхме и гологъзовците!…

— Кого? — очите ми щяха да изскочат от орбитите си.

— Гологъзовците… нудистите де, които се бяха настанили в „Серебрянний бор“ — ето ги плодовете на вашата демокрация! Ходят си мъже и жени, друсат си приборите и циците! Какъв пример дават на подрастващото поколение? Представяш ли си каква идеологическа диверсия е това? А те разправят, че така се пекат на слънце сред природата… без гащи! Тююю, дяволите да ги вземат! А пък ръководителят им е от ЦРУ.

— Е, чак пък от ЦРУ — не повярвах аз.

— Да не мислиш, че те лъжа? Ръководителят на дружеството на нудистите пристигна в Москва от чужбина, от Швейцария! Какво ще кажеш?

— Мдаааа — промърморих аз. — Успешна ли беше акцията?

— Разбира се! Хванахме ги с мрежи. На някои прибрахме панталоните, други само навързахме — предадохме ги в милицията. А вие тези нудити ли, нудисти ли — не зная как да им викам — всичките сте ги пуснали! А после и разрешение от кметството им дадохте, че могат без гащи да се пекат на слънце! И искаш да ми кажеш, че днес може да се разчита на нашата милиция?

— Не искам да кажа. Но на прокуратурата засега може!

— Ех, Турецки, хитруваш, братко — отново присви очи старчето, клатейки съкрушено глава. — Започнахме от „Серебрянний бор“, но сме призвани да спасим цялата Матушка Русия, целият Съветски съюз в края на краищата! После чупихме витрините на „Макдоналдс“… На мнозина, които изловиха от нашите, им поставиха всякакви диагнози… Но ние няма да се дадем! Имаме вече досиета за повече от хиляда и двеста души — за насрани демократи, наемници от спецслужбите… и за какви ли не още! И за всички политици и учени, които драпат за чужбина, даже за две балерини — американски шпионки. Само че… нищо не съм ти казвал! Ясно?

— Ясно. Искате да кажете, че за това трябва да се напише някак си по-така?

— Аха. Статийката трябва да е по-културничка, без излишни ужасии. Просто така: „Събира се информация за враговете на родината…“

— Добре. Ще се опитам да я прокарам във вестника, но и вие ми помогнете, Семьон Михайлович. Отговорете ми само на няколко въпроса. Кой ви посъветва да дойдете при мен на гробището? — изстрелях в упор въпроса си.

Левченко пак замига бързо-бързо и се облегна на гърба на фотьойла.

— Никой…

— Не. Струва ми се, че има някой влиятелен, възможно е този някой да е по-влиятелен и от президента… Сигурно има такъв. Не се съмнявам! — Реших малко да подсиля нещата и бях почти сигурен, че старецът налапа въдицата. — Този някой иска да насочи следствието по лъжлива следа и ви използва като пешка в играта си. Вас — лидера на такава солидна организация. — Реших да погъделичкам наполеоновските амбиции на стареца. Но изглежда, че той беше по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Пък дори и на втори…

— Саша, що за глупост? Какво все дебнеш около мене? — усмихна се той.

— Искам да зная, толкова ли сте безстрашни, че даже Указа на президента от шести ноември за забраната на КПСС го нямате за нищо?

— Ние си имаме хор. Запомни го, Саша? Ха-ха-ха…

— „Славянска банка“ нищо ли не ви говори?

По лицето му премина лек, едва доловим трепет, но това вече говореше за много неща.

— За първи път чувам, Саша.

— Гусев беше председател на управителния й съвет. Може би той ви е финансирал?

— Може би. А може и комитетът — пак се усмихна старчето.

— Хората от бившето КГБ ли ви изпратиха да се срещнете с мен на гробището?

— Може и така да се каже — отчаяно въздъхна Левченко.

— Семьон Михайлович, сега пък вие ми говорите глупости. Дори се срамувам за вас. И искате да повярвам, че предавате другарите си от комитета? Искате да повярвам, че взривът е поръчан от хората на комитета?

— Ти нали си следовател и си длъжен на никого да не вярваш — захихика пак Левченко. — Е, това е, скъпи другарю. Не зная дали си наш, или не си. Но ще поживеем и ще видим — каза той, надигайки се от креслото. — Сега не ми е до тебе. Ще започне тайното гласуване за избора в координационния комитет. Така е по регламента. Поговорихме си и край — твърдо и категорично отсече той. — Можеш да запишеш в бележника си, че следите от мерцедеса водят до „Лубянка“!

— Добре. Ще проверим. Нещо говори ли ви името Марио? Той се представя за италианец.

— Аз не общувам с чужденци — отряза ме старецът.

От актовата зала вече звучеше по високоговорителите духов оркестър. Свиреха бодър марш. Старецът, без да се сбогува, забърза към залата.

Останах да седя в креслото, потънал в мрачни мисли. Дали са заповядали на стареца да ми подстави „Лубянка“? Ако е така, той отлично изпълни задачата си. Малко го интересува дали съм му повярвал или не.

Надигнах се и тръгнах към изхода. Едва бях направил няколко крачки, когато чух зад гърба си, че някой тича по килима. Исках да се обърна, защото помислих, че старецът е решил да ме върне, но не успях. Чух дрезгав фъфлещ глас и тутакси усетих как нещо много приличащо на дулото на пистолет болезнено се опря в гърба ми.

— Не мърдай. Без глуфости, приятел, цувас ли? Ръцицките горе! Бавно и зад глафата! Една ряфко двишение и си мъртъв!

Реших да не правя резки движения. По гърба ми запълзяха студени тръпки. Но не от страх. Не зная защо, но изведнъж реших, че е възкръснал оня безумец Марио и е решил да ме довърши, мушкайки ме в гърба с дръжката на сърпа. А с лудите, честно да си кажа, се обърквам и не зная как да действам. От една страна, човекът е болен, но от друга — какво има в главата на лудия, само той си знае.

Сложих ръцете си на тила и тръгнах напред.

— Не се о-оглездай! — чух аз и отново усетих болезнен удар в гърба. Исках поне с крайчеца на окото си да зърна кой е зад гърба ми.

Може би е някой от обкръжението на стареца? Някой, който за разлика от Семьон Михайлович вече окончателно е откачил?

Вървяхме по дългия коридор, приближавайки мястото, където седеше дежурната по етаж. Като ме видя с вдигнати ръце, тя остави романа си и с отворена уста започна бавно да се надига. Помъчих се с очи да й подскажа, че нещо зад гърба ми не е в ред.

Дежурната отстъпи назад, без да знае какво да прави. Реших да се забавя, спрях и попитах, без да се обръщам:

— Къде отиваме? Направо или вдясно по коридора?

— Давай напред. Отиваме в брезовата горицка — чу се отзад.

Но аз не мърдах, като се мъчех с очи да посоча на дежурната телефона. Най-после тя разбра какво се иска от нея и се хвърли към телефона.

— Назад! Ще те гръмна, курво! — закрещя онзи.

Дежурната замръзна на място и също вдигна ръце нагоре, като цялата трепереше.

— Защо в брезовата горичка? — попитах аз, готвейки се да се обърна, но нов удар с дулото охлади желанието ми.

— Ще прифета запофетта в ишпълнение… Нали те предупрештафах, це ще умреш!

— А кой ме е осъдил? Каква е тази саморазправа? — закрещях аз. — Искам адвокат! — раздвижвах въздуха с виковете си, защото нямах намерение да напускам Дома на ветераните. Трябваше да избера удобен момент, когато вниманието на палача ми е отвлечено. Май че онзи зад гърба ми се беше посмутил. В този миг ми светна пред очите. Разбрах кой беше зад мен! Оня луд, който в двора на Първи медицински институт ми крещеше: „Ти ще умреш!“ За да се убедя, направих няколко крачки напред — лудият неотстъпно ме следваше и когато се изравнихме с огледалото, което висеше на стената зад стола на дежурната, аз го погледнах.

Видях онова, което вече предполагах. Беше същият онзи луд, но сега без усмирителната си риза, а в прилично кожено яке. В гърба ми беше опрян „Макаров“.

Лицето на ненормалния изразяваше напрегната умствена работа.

— Не са ми казали за адфокат. Ас трябфа да те пречукам, но преди това да ми дадеш онофа, което си фзел…

Тъкмо да му възразя, че нищо не съм му взимал, когато чух наблизо гласа на стареца:

— Турецки, чакай!

Семьон Михайлович се сепна, когато видя пистолета, опрян на гърба ми.

— Не пречи! Мафай се, докато си жиф — каза лудият на стареца и отново ме ръгна в гърба.

Реших да не го дразня излишно и тръгнах напред, както ми заповядваше.

Не бяхме изминали и десет крачки, когато чух зад гърба си удар и звън. Обърнах се в същия миг и отскочих настрана. Нямаше изстрел. Беззъбата уста на лудия беше широко отворена, а очите му бяха опулени от учудване. Той се люшкаше насам-натам, а по главата и раменете му имаше парченца от порцелановата ваза, която преди това беше на пода. Левченко го беше цапардосал с нея.

По-нататък действах по рефлекс. Измъкнах своя пистолет и насочих дулото му в челото на ненормалния.

— Поиграхме си и стига! — казах аз, сграбчвайки с другата си ръка неговия пистолет. Но той не искаше да ми го даде и го дърпаше към себе си, опитвайки се да го насочи към мен. — Пускай, мърша такава! — изкрещях аз, но идиотът хвана с две ръце своя пистолет, наклони глава и натисна спусъка.

Изтрещя изстрел. Изскочилата гилза болезнено ме перна през ръката и лицето ми потъна в кръв. Лудият беше стрелял във врата си, малко под брадата, и рухна върху килима. Беше мъртъв.

— Благодаря за вазата.

Това бяха първите ми думи към Левченко, който се беше притиснал към стената на коридора.

— Няма за какво — автоматично ми отговори той. — Виж ти, камикадзе! — бавно каза старецът. — Мога да потвърдя, видях, че сам се застреля.

— Познавате ли го, Семьон Михайлович? — попитах, щом можах да си поема дъх. Бях уверен, че старецът дори не го е виждал. Както очаквах, по пръстите на лудия вместо кожа имаше кървящи рани от скорошно изгаряне.

Извадих носната си кърпа и започнах да бърша лицето си от кръвта.

— Пак ли — въздъхнах аз.

— Какво пак? — не разбра Левченко.

Към нас бързо идваха старци и бабички, привлечени от звука на изстрела.

— Казвам, че пак трябва да се вика милиция. Смешно, та чак тъжно ми става — пак трябва да давам показания, да обяснявам! Макар че и аз нищо не разбирам…

— Вече извиках милицията. Съобщих и в КГБ! — почти шепнешком каза дотичалата при нас дежурна.