Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (21)

2.

Мойсеев си отиде, а двайсет минути по-късно се обади Олег Величко.

— Александър Борисович, не искате ли да ми погостувате?

— Гостуването е относително понятие, Олег. Ти имаш наглостта да се разполагаш в собствения ми стар кабинет, където преди десетина години аз разгромявах престъпното братство!

— Ласкаете ме!

— Защо? — учуди се Турецки.

— Защото намеквате, че и аз мога да се преместя някъде по-нагоре.

— А ти искаш ли?

— Засега не. Искам само да ви поканя на гости.

— Е, защо пък да не дойда? Първия път ми хареса, чакай ме. След малко идвам.

Както и преди Величко го посрещна в коридора на Градската прокуратура и по пътя към кабинета го въведе, така да се каже, в течение на нещата.

— Какво щяхме да правим, ако не бяха всички тези щастливи случайности, а? Мина цяла седмица, откакто обявихме за издирване Елисеев и Балашов, двамата заподозрени за копеевската касапница. А през това време те спокойно заминали от Москва и стигнали до границата с Естония. Там за щастие се намерил един бдителен граничар, който първо се уверил, че това са търсените хора, след което решил да действа… С една дума, стигнало се до стрелба, двама били заловени, а Елисеев бил убит.

— Че кой е третият?

— Господин Сейтьо Ямада, ръководителят на руския филиал на „Пътят на истината“.

— Интересно!

— И още как! Той е напуснал Москва един ден преди градският прокурор да парафира заповедта за неговото арестуване с обвинение за незаконни финансови операции.

— Я гледай ти колко елитна компания са открили! И как ще се оправяме?

— С помощта на великия учител Като! — засмя се Олег.

Седнаха в кабинета.

— Александър Борисович, ще бъде ли нарушение на субординацията, ако ви предложа нещо да пийнете?

— Ще бъде нарушение, ако не ми предложиш! — изръмжа Турецки. — А с какво ще ме черпиш?

— С коняк.

— Да не си го получил като рушвет? — усъмни се големият шеф.

— Той е израз на признателност в предметна форма — каза Олег, вадейки бутилката от шкафа.

— Е, добре тогава, наливай.

— А сега ще се обадя да докарат Ямада с един преводач.

— Ще го притиснеш да проговори ли?

— Най-смешното е, Александър Борисович, че не се налага да ги притискаме. Балашов дори с гордост разказваше как са екзекутирали потъналите в греховна заблуда Тузик и Колбин. Предаде и оръжието. Експертите твърдят, че по всяка вероятност късият самурайски меч е изработен някъде у нас, но при максимално спазване на класическите канони. Балашов създава впечатлението, че или е ненормален, или направо е зомбиран.

— Това не е едно и също, Олег. Лудият говори каквото му скимне, докато умствено обработеният — само онова, за което е програмиран. Не спомена ли Балашов какви са били греховете на убитите?

— Не. Каза само, че са били наказани по волята на учителя.

— В такъв случай всичко е ясно — наговорил е лъжи по волята на учителя.

В този момент на вратата се почука и влезе един милиционерски старшина, бегло погледна към високата бутилка с ярък етикет и доложи, че японецът и преводачът са вече докарани.

— Нека ги доведат — каза Величко, прибирайки бутилката и чашите в шкафа.

3.

Въведоха двама души — нисък и набит японец с каменно изражение и висок млад мъж с очила, който имаше доста изтощен вид. Въпреки очевидната му преумора, очилатият заговори доста бодро:

— Това е господин Ямада. А аз се казвам Игор Леонидович Краснов и съм на вашите услуги.

Всички насядаха около масата, сякаш предстоеше не разпит, а най-непринуден дипломатически разговор.

— Господин Ямада — започна Олег, — монахът от вашата секта Виктор Балашов призна при разпита, че двамата с Елисеев на двайсети март тази година са убили трима души край град Копеевск, Челябинска област. Той заяви, че са извършили това по нареждане на ръководената от вас секта. Какво ще кажете по този повод?

След като изслуша превода със същото каменно изражение и притворени клепки, сякаш вглъбен в себе си, японецът заговори, а преводачът тутакси започна да превежда:

— Нашето нареждане беше само да ги накажат, а не да ги екзекутират.

— Тоест Балашов и Елисеев са нарушили вашата заповед?

— Не.

— А какво е това, ако не екзекуция? — удиви се Олег.

— Те не са могли да екзекутират. Това е работа на палача.

— Но какво е тогава? — възмути се Величко.

Намеси се Турецки:

— Господин Ямада, вие казахте, че вашите монаси е трябвало да накажат провинилите се, нали така?

— Да.

— А наказанието може ли да доведе до смъртта на виновните?

Ямада привдигна клепки и отговори:

— Да.

— Но това не е било наказание, нали?

— Да — лаконично се съгласи японецът.

— Може би е инсценировка на харакири, ритуално самурайско убийство?

Ямада едва забележимо се усмихна:

— Господин следователят няма никакво понятие какво значи харакири. Само един самурай има правото да го направи, като си разпори корема, след което неговият помощник отсича главата му. Най-напред обаче самураят е длъжен да напише предсмъртното си стихотворение. А онези хора само са хленчили, с което са осквернили своето сбогуване с живота.

— Защо вашите монаси са ги убили така жестоко и са отрязали кутретата им?

— Те са воини и могат да съсекат всеки, който ги оскърби, или просто само да потренират с меча. А отсичането на кутретата е тяхна грешка. Има още дълго да учат, преди да постигнат пътя на истината. Навремето големите майстори на меча са си отсичали кутретата, за да не им пречат при светкавичното измъкване на оръжието от ножницата. Още много имат да се учат нашите монаси…

— Гледай ти какво мракобесие! — не се стърпя и отново изрази възмущението си Олег Величко.

— Хитрувате, господин Ямада — спокойно каза Турецки. — Въпреки развитието на международните отношения и световния прогрес вие, японците, продължавате да криете от чужденците много страни от живота си. В никакъв случай няма да ви повярвам, че ще удостоите със самурайска титла някакви не особено културни славяни.

— Прав сте, господин следовател.

— Тогава какво правите тук?

— Първо искам да знам, господин следовател, дали според вашите закони мога да разчитам да ме освободят?

— Ако имах пред себе си някакъв примитивен убиец, може би щях да му кажа, че неговото самопризнание ще бъде взето под внимание от съда и ще може да разчита на снизхождение. Но при вас този въпрос е твърде сложен. Може и да не ви изпратят скоро в трудовата колония, но на скорошно излизане от следствения арест не разчитайте.

— Благодаря ви, господин следовател. — Ямада леко се поклони. — На откровеността ви ще отговоря с откровеност. За последната битка между доброто и злото трябва да има воини, глухи за лъжата, обхванала цялата планета. А никъде няма такъв потенциал, какъвто има у вас. Засега все още малцина са изкушени от жаждата за печалба и все още има много хора, които не приемат тази алчност. Вие им отнехте Ленин, а на негово място ние им доведохме Учителя Като, който е много по-добър от Ленин и комунистите в своите проповеди. Да, ние прилагаме някои специални средства за въздействие върху разума на вярващите, но това е само нещо като имунитет срещу различните идеологии на злото — било то капитализъм или комунизъм. И едното, и другото водят света към глобална катастрофа.

— Но сега фактически вече няма комунизъм!

— Значи краят ще настъпи по-бързо. Докато властваха и двете идеологии, светът балансираше, макар и опасно, върху люлката на въоръженото равновесие. Сега вече равновесието свърши и светът ще се сгромоляса.

— Щом като и бездруго ще настъпи краят, защо са ви воини?

— Винаги има някакъв шанс. Макар че до катастрофата остават само няколко години, ние трябва да опитаме да се спрем на ръба на пропастта или да подготвим монаси, които най-добре от всички ще понесат последиците от катаклизма и ще възродят цивилизацията на Земята.

— В такъв случай би било по-логично да се подберат японци за подготовката на такива войнстващи монаси. Защо са ви другите хора — сред тях повечето не са способни да усвоят културата, традициите и мисленето на японците?

— Искате да ме направите расист? — леко се усмихна Ямада. — Няма смисъл. За нас е безразлично кой ще се окаже по-способен при усвояването на нашето учение.

— Как мислите, защо ви арестувахме, господин Ямада?

— Навсякъде, дори в Япония, ревностните почитатели на нашата вяра са подложени на гонения. Злото винаги се стреми към надмощие. По целия свят властта е само едно съсредоточие на злото. Вие сте служител на властта, значи сте и проводник на злото. Така че има ли смисъл да ми задавате този въпрос?

— Като проповедник нямате равен на себе си, господин Ямада, но вие сте пренебрегнали нашите закони, направо не сте ги проучили. Знаете ли, че у нас всеки може да изповядва каквато и да било религия, дори такава, при която се потиска волята на гражданина, неговата свобода на действие… И никого не арестуваме за това. Ние можем само да забраним легалната дейност на сектата и нищо повече. Така че вие можете да попаднете зад решетките, да речем, за шпионаж, но тогава с вас биха се занимавали други хора. А щом като ви водят при нас, значи има налице криминално престъпление: убийство, грабеж, бандитизъм и така нататък.

Японецът се усмихна.

— Нима смятате, че аз мога да бъда убиец?

Турецки кимна на Величко:

— Олег, прочети на господин Ямада справката.

— С удоволствие.

Олег извади документа от папката и прочете високо, изразително и бавно, за да може преводачът по-лесно да се справи: „В продължение на година и половина московският филиал на сектата «Пътят на истината» е превел по анонимна сметка в Съединените американски щати четири милиона осемстотин шейсет и пет хиляди долара.“

— Тъй като разполагаме с искови заявления от някои граждани, чиито синове и дъщери са отнесли в сектата всички пари и скъпоценности от домовете си, ние сме в правото си да поставим въпроса за финансови нарушения във вашето религиозно обединение. Ако сега аргументирано поясните къде по-точно и за какви цели е изпратена гореспоменатата сума, по всяка вероятност ще ви освободим — добави Турецки към прочетеното от Олег и очаквайки японецът да му отговори, го погледна доброжелателно, почти ободряващо.

Но Ямада вече не се усмихваше.

— Това е невъзможно! Аз лично проверявах платежните документи!

— Имате ли представа за двойното счетоводство? — попита Олег и без да дочака отговор, накратко обясни как е ставала злоупотребата с парите.

Ямада беше смутен и объркан и нарушавайки самурайските традиции, дори не се опитваше да скрие чувствата си.

— Моля за извинение, но аз не знам как се е получило това. Аз подписвах документите, които ми изготвяше моят референт. Трябва да попитате него…

— Вие имате референт?

— Да. Един много способен млад човек.

— Къде е той и как се казва?

— Дмитрий Лоев. Не зная къде е в момента. След като започнаха гоненията срещу сектата, всички се изпокриха.

4.

Когато отведоха японеца, Турецки се обърна към Олег:

— Какво мислиш за всичко това?

— Дано Ямада не си направи харакири. Така да го подведат, и кой?

— Наистина — кой? Най-вероятно са крали наши хора. Ако е било за лична облага — пак добре, но ако са били маша в ръцете на други?

— Значи сега ни трябва Дмитрий Лоев, нали?

— Да.

— А бащиното му име да не е случайно Олегович?

— Какво искаш да кажеш? — започна Турецки, но без да дочака отговора, сам се сети. — Искаш да ми подхвърлиш версията, че е син на правителственото лице Олег Лоев?

— Че защо не? Красива версия. Още повече че от самото начало Олег Лоев не е бил равнодушен към тази секта, именно от него са получили разрешение и за университета, и за всички московски обители…

— Е, какво пък, и аз обичам красивите версии. Значи постарай се да изровиш колкото се може повече сведения за този способен млад човек. Кой знае защо аз смятам, че способните младежи може да имат всякакви пороци, но никой не е в състояние да ги накара да вярват на някакви екзотични заклинания, а на всичкото отгоре и да си плащат за това.

— Съгласен съм с вас — каза Величко.

— Тогава действай.

5.

Семьон Семьонович Мойсеев почувства, че банкерът Бибарцев е малко разочарован, задето Турецки му е изпратил за помощник такъв старец. Но бившият експерт и криминолог не беше обезкуражен от това обстоятелство. Всъщност, ако разполагаше с пари, сам би платил на банкера за възможността да се върне в активните си години, когато издирването на улики не беше развлечение, а ежедневие.

— Бихте ли ми казали как изобщо е възможно у вас да се откраднат пари? — попита Мойсеев.

Бибарцев иронично се усмихна:

— Аз ви поканих, защото се надявах вие да намерите отговора именно на този въпрос.

— Но преди това вероятно сам сте се опитвали да установите по какъв начин се източват пари от банката, нали?

— Всъщност, да.

— Тогава споделете с мен опита си, за да не губя време за вече отработен материал.

— Разбирам — кимна Бибарцев. — Нашата банка е компактна както по отношение на помещенията, така и в сферата на дейността си. Предпочитаме дългосрочни и солидни клиенти. Ние сме едни от първите, които въведоха в работата си компютърно управление на операциите и сметките. За тази цел имаме специално помещение, където влизането е строго ограничено. В залата за компютърно управление се провеждат най-важните и крупни сделки с чужбина. Подозирам, че парите изчезват именно чрез този отдел на банката, макар че на практика това е невъзможно.

— Защо?

— Първо, преводът на пари в други градове и страни се осъществява чрез кодирана система. Тя е секретна и кодовете се променят всеки ден. Знаем ги само тримата оператори, аз и моят заместник по валутните въпроси Николай Авдеев.

— Само петима души?

— Да.

— Кого от тях подозирате?

— Никого. Операторите получават добра заплата, каквато не би им предложила дори най-голямата банка. А ние с Коля също нямаме интерес да режем клона, на който седим.

— И все пак?

— И все пак крадат, по американски крадат тия мръсници, грамотно. Прехвърлят парите, без дори да си цапат ръцете да пъхат пачките в торби.

6.

В светая светих — залата за компютърно управление — Семьон Семьонович влезе с три дебели папки под мишница и настолен калкулатор „Ситизен“. Придружаващият го Бибарцев обясни на тримата оператори, че господинът е от финансовия отдел на кметството и ще поработи известно време тук, тъй като това е единственото помещение, където е относително спокойно и има свободна маса.

Семьон Семьонович седна и взе да прелиства папките, да пресмята нещо с калкулатора, давайки си вид, че работи, а в същото време наблюдаваше над очилата си, ниско спуснати на носа му, тримата оператори — двама мъже и една млада жена. Той бе почти сигурен, че по време на работа те обикновено си разменят по някоя дума, че си подхвърлят шеги или че пият чай. Но сега присъствието на външен човек, а може би и подсъзнателното усещане за някаква вина и взаимното подозрение ги правеха мълчаливи и необщителни.

Тук не влизаше никой, освен директора и неговият заместник. Когато идваше Бибарцев, Семьон Семьонович виждаше как се вдървяват гърбовете на операторите.

Към дванайсет часа енергично влезе висок и мускулест млад мъж. Когато забеляза непознатия старец, сведен над счетоводните папки, той за секунда се поспря смутено, но после непринудено поздрави:

— Привет на честните труженици!

— Здравейте — отговориха един през друг операторите.

— Как върви работата? Открихте ли вируса? — попита той, разхождайки се зад гърбовете на операторите, с демонстративно пъхнати ръце в джобовете и безразличен поглед към екраните на мониторите.

— Не, но засега всичко е нормално.

— Тогава окей!

С тези думи непознатият излезе.

След няколко минути Семьон Семьонович се обади:

— Навремето, когато започнах работа като счетоводител, сметачните ни машини бяха механични, с ръчка отстрани, като мънички латерни. Често се чупеха и трябваше да ги даваме на техника за поправка. Май сега идва и вашият техник, нали?

Дамата дори се обърна, за да огледа по-внимателно тоя толкова изостанал и невеж старец. Навярно й се стори, че външният му вид също напълно отговаря на информационната му изостаналост и затова твърде охотно обясни:

— Той не е техник, а програмист, следи за изправността на компютрите ни! Между другото е и син на нашия директор!

Иззвъня телефонът.

Единият от мъжете вдигна слушалката, слуша няколко секунди, а после, като я притисна с рамо към ухото си, започна да оформя някаква сделка, при което от време на време питаше по нещо абоната при уточняването на номера и сумата.

Семьон Семьонович излезе от общата операционна зала и попита една от касиерките, младо момиче:

— Как мога да намеря програмиста?

— Едик ли? Отиде да хапне нещо в барчето. То е наблизо, зад ъгъла. Скоро ще се върне.

— Благодаря.

Мойсеев постоя до прозореца, за да изчака да се появи Едуард на двора, но после се отказа и отново се върна в компютърната зала.

Операторът, който бе осъществявал превода на пари, вече бе приключил и телефонната слушалка почиваше на вилката.

— Я да ида аз да обядвам — промърмори си под нос Семьон Семьонич.

Беше си набелязал къде ще обядва и предчувстваше, че е близо до разрешаването на проблема.