Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (14)

2.

Откъм ресторанта долетяха някакви неясни и приглушени звуци и бойците от РУОП ги чуха, може би само защото задната врата на кухнята беше открехната, за да излиза отвътре парата. Съдейки по тревожните реакции на бодигардовете, които се озъртаха назад, такъв шум не бе предвиден в програмата за помена.

— Да не отварят шампанско? — запита се на глас Турецки.

Майор Николаенко го погледна с известна насмешка и уточни:

— Боя се, че това са гърмежи от оръжие със заглушители.

— Добре би било да се хвърли там сега „Черьомуха-7“ — каза Турецки, без да откъсва поглед от прозорците.

— Нямаше как, всички бяха заминали! — сърдито отговори майорът. — Едва успяхме да си изпросим патрони!

Той даде кратки и резки команди на подчинените си, след което взе от колата мегафона и извика по него:

— Граждани бандити и всички техни придружители! Заведението е обкръжено от специалните части! Молим, прекратете вътре саморазправата или ще превземем сградата със сила. Давам ви срок от една минута да излезете навън спокойно, един по един, с вдигнати ръце!

През това време от храсталаците излязоха бойци, екипирани със специални шлемове и бронежилетки, с автомати и прозрачни щитове в ръце. Няколко души притичаха между колите не само за да се прикрият от евентуалната стрелба на бандитите, но и да отрежат пътя им за бягство.

След няколко секунди мъртва тишина от ресторанта се чуха груби мъжки гласове и женски писъци.

— Това да не са сервитьорките? — разтревожи се Турецки.

— Не са — успокои го майорът. — Когато на срещата се обсъждат сериозни въпроси, на масата сервират само техни хора, за да не ги слушат чужди уши. Това ще да са някои от техните ревностни партньорки и приятелки.

Сред бандитите обаче малцина бяха загубили самообладание.

След ултиматума на майора участниците в срещата не тръгнаха покорно да излизат с вдигнати ръце. Напротив — ключалките на всички врати изщракаха, чу се звън от стъкла на счупени прозорци…

Николаенко дръпна Турецки за ръкава, подканвайки го по този неучтив начин да се прикрие зад автобуса. И тъкмо навреме, защото бандитите откриха стрелба от прозорците, и то не само с пистолети и рязани пушки, но дори с автомати.

— Има да си скубе косата собственикът на ресторанта! — промълви майорът, внимателно наблюдавайки действията на бойците си. С къси прибежки те се придвижваха все по-близо до сградата.

— Трябва набързо да ги укротим! — рязко възкликна майор Николаенко. — Стрелят като луди, а наоколо все пак има и други сгради!

— Чакайте, чакайте. Как смятате да ги укротите?

— С огън, как иначе.

— Изчакайте!

— Защо, какво има?! — раздразнено се втренчи в него майорът. — Ако си въобразявате, че ей сега ще се юрнат при вас на разпит, много се лъжете!

— Проблемът е друг — възрази Турецки. — Там вътре може да има наш човек…

— И защо мълчахте досега? — озъби му се майорът.

— А вие защо гледате само да стреляте? Трябва да се научите да вземате и пленници!

Николаенко му обърна гръб.

— Хайде да не се караме — примирително каза Турецки. — Имам една идея. На вас какво точно ви наредиха да правите?

— Да контролирам положението — промърмори майорът.

— В такъв случай извикайте хората си тук и контролирайте положението. А аз ще поговоря с бандитите. Дайте ми тоя плювалник.

С известна изненада Николаенко му подаде мегафона с черна ръбеста ръкохватка, като на пистолет, и взе да дава заповеди на бойците си по портативната радиостанция.

— Господа бандити! Внимание! — извика Турецки и усиленият му от мегафона глас проехтя на няколко пъти отразен от постройките на къмпинга. — Говори старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура Александър Борисович Турецки! За следствието ми е нужен Генадий Бобров, по прякор Секача. Ако той се предаде доброволно, аз ви гарантирам, че ще ви бъде предоставена възможност спокойно да си отидете оттук! Давам ви не повече от пет минути, за да обмислите предложението ми.

Щом Турецки свали мегафона от устата си, тутакси при него дотича майор Николаенко:

— Вие давате ли си сметка какво правите?! Вътре се стреляха, навярно има трупове! И сега да пуснем всички? Настоявате, така ли? Държите на това?

— Да. Ще ги пуснем на моя отговорност — твърдо заяви Турецки.

— Добре тогава — с видимо облекчение се съгласи майорът. — На ваша лична отговорност!

След няколко минути от ресторанта някой извика:

— Ей, шефе, а защо ти е Секача?

В рязко настъпилата след стрелбата тишина се чуваше много ясно, затова Турецки също извика без помощта на мегафона:

— Извършил е две убийства, а досега нито веднъж не е бил привличан под съдебна отговорност!

— Значи не е от признатите бандити?!

— Не е.

— Тукашен ли е, или пришълец?

— Пришълец! И е доста… вироглав!

След няколко секунди същият глас отново се обади:

— Тука няма такъв, шефе!

— Да не лъжете?

— Защо са тези обиди? За нас дадената дума е по-скъпа и от златото!

— А кой ми дава тази дума? — попита Турецки.

— Гриша Месхиев! Чувал ли си това име?

— Случвало се е!

— Така че — пусни ни да си вървим! Няма да скрием Секача в джоба си, още повече че тука няма такъв!

— Излизайте тогава един по един и си заминавайте!

3.

Бандитите накараха бодигардовете си да излязат първи. Те предпазливо се заизмъкваха един след друг от ресторанта, криейки оръжието си под якетата, и бързо се отдалечаваха по посока към колите. Омоновците стояха на редици пред докаралия ги автобус с насочени автомати. За първи път им се случваше да пускат престъпници просто така, без бой, и им беше някак неприятно.

След като излязоха „горилите“, сътрудниците на бандитите и две жени, един след друг закрачиха и босовете, стараейки се да вървят спокойно и с достойнство, но все пак нервно побързаха да се качат в колите си. При шофьорското място на един бял мерцедес се спусна огледалното стъкло на вратата. Красив брюнет подаде глава навън и усмихнато каза:

— Изметохме се, командире! Кръчмата е празна. Остана цяло море от водка, върви да се почерпиш!

Мощните двигатели на чуждестранните коли изреваха и една след друга те бързо се отправиха към Минското шосе.

Без никакви предохранителни мерки Турецки хукна към ресторанта. Опасяваше се, че вътре може да открие в някой килер безжизненото тяло на Марк Майер.

Псувайки полугласно, след него се втурна и майор Николаенко, придружен от петима бойци. Останалите тръгнаха да влизат през задната страна.

За щастие, Месхиев не беше излъгал — Марк наистина го нямаше. Но инцидентът не бе завършил без жертви. Имаше четири трупа, безобразно нахвърляни един върху друг като парцалени кукли. Бяха застреляни професионално — в челото.

Николаенко се изправи до Турецки и мрачно запали цигара.

— Ето на, изпуснахме ги — каза той. — А сега кой ще отговаря за тая камара от трупове?

— Има кой — успокои го Турецки. — Нали знаем кои се бяха събрали да пият за помен, и то така весело.

— Абе знаете, ама те няма да ви чакат по своите резиденции, ще се изпокрият в миши дупки…

— Е, няма да се крият вечно. Нали трябва да печелят пари.

Откъм кухнята някой изрева на Николаенко:

— Другарю майор! Намерихме един жив!

Николаенко, а след него и Турецки забързаха към кухнята.

Тук беше горещо и задушно. Както изглежда, в лъскавите казани още вреше храна за погребалната трапеза. Широко разкрачени на хлъзгавите плочки, трима омоновци стояха с насочени автомати пред един як и мускулест, но много уплашен двайсетинагодишен момък. Дънките и якето му бяха изпоцапани с мазнина. Явно се беше свирал в някой отдавна немит ъгъл.

— Кой си ти? — попита Николаенко.

— Д-дорофеев…

— А с какво се занимаваш?

— Работех при Робинзон като бодигард…

— Защо не си тръгна с него?

Дорофеев нервно се изкикоти:

— Той не си е тръгвал за никъде, ей го къде лежи!…

— Така! — намеси се в разговора Турецки. — Я ние с тебе да идем на някое по-тихо място да си поприказваме!

Дорофеев недоверчиво изгледа широкоплещестия млад мъж, но без напомпани мускули като неговите. Сега обаче не му беше изгодно да се съпротивлява, затова кротко последва Турецки в малката стаичка, претенциозно наречена „зеленчуков цех“. Майор Николаенко направи знак на един омоновец и той със скучаещ вид се изправи до отворената врата.

— Как ти е малкото име? — попита Турецки.

— Слава — недоверчиво отрони Дорофеев.

— Виж какво, Слава, нямам абсолютно никакво време. Така че бързичко ще ми разкажеш: кой, кого и защо.

Дорофеев се поколеба.

— Хайде де! — подкани го Турецки. — Сега вече ти е все тая!

— От къде знаете? — удиви се „горилата“.

Засега Турецки не знаеше нищо, но нямаше намерение да го показва.

— Знаем, знаем, бъди спокоен! Нали затова ни плащат заплати!

— Ми таковата… когато пийнаха по три чашки за „Бог да прости“ на Костура, отпратиха роднините му да си ходят и започнаха деловия разговор. Стана Робинзон и взе да напада братя Месхиеви…

— За какво?

— Каза, че са се отцепили и си въртят далаверите отделно от общата каса. Спомена и за оня, когото вие търсехте…

— Секача ли? — удиви се Турецки и наостри уши.

— Да, за него. Упрекваше братята, че са довели тоя неизвестен убиец и кой знае срещу кого ще го задействат… и изобщо много приказва за уралчаните.

— Защо, уралчани не са ли били поканени?

— Не всичките. Повикаха Лисо и Глиста, а Секача не са.

— И дойде ли някой от тях?

— Не, Лисо не дойде и Алик Месхиев също. Робинзон се пенявеше, че били се успали и затова не дошли.

— Ясно, продължавай.

— Ми с една дума, Робинзон каза, че трябва да доведат Алик, Лисо и оня, Секача, за да ги подложат на един хубав разпит, защото може и те да са пречукали Генерала — да си въртят далаверата без него. После стана Копитото, той пък взе да напада Робинзон. Обвини го, че е искал да пробута петнайсетгодишната му дъщеря на Секача, а после да я убият, да стоварят вината на Секача и така да си разчистят сметките с Месхиев и техните хора. След това притиснаха Глиста, единствен той от уралчаните присъстваше на срещата. И Глиста, ще не ще, си призна, че точно така са искали да направят. Тогава Гришка Месхиев и хората му скочиха и почнаха да стрелят със заглушените пищови! Убиха Глиста, Робинзон, личния му бодигард и шофьора. Това в салона са техните трупове. Мен пък ме хвана шубето и се заврях под масата.

4.

Дойдоха милиционери със специалната кола и откараха труповете в моргата, а Дорофеев — на „Петровка“ 38. Собственикът на ресторанта остана да се тюхка над изпотрошеното си имущество, а всички останали се върнаха в Москва.

Турецки беше в особено добро настроение, тъй като подопечният му Марк Майер е жив и здрав, и продължава да действа. Разбира се, той изобщо не се съмняваше, че непременно ще последва така нареченият „разбор“ на акцията. Допускаше и че майор Николаенко ще се оправдава с него, но не го осъждаше за това. Майорът бе свикнал да се разправя с престъпниците веднага, без много-много приказки. Всичко щеше да бъде много по-просто, ако след недовършената среща не бяха останали трупове…

Впрочем, ако бе съдено да има неприятности, те нямаше да започнат по-рано от утрешния ден. А засега можеше да се поотпусне, да се порадва за късмета на Марк Майер и да пийне чаша кафе. След безсънната нощ и напрежението в Трьохгорка бе започнала неизменната реакция на организма — постоянно го клонеше на сън.

Предупреждавайки за своята поява с кратко почукване на вратата, в кабинета надникна Олег Величко.

— Може ли, Александър Борисович?

— Ходил ли си войник? — с весела агресивност попита Турецки.

— Това щастие не ме е отминало…

— Така, значи знаеш правилото: „може“ да хванеш балдъзата за кълката, а при нас се използва глаголът „разрешете“.

— Че какво ви е влязъл в устата днес речникът на камуфлажните? — попита Олег, а междувременно прецени закачката на по-старшия си колега като покана и влезе.

— Само преди час общувах с едни хора, които бяха в камуфлажки и с много убедителни автомати. Искаш ли кафе?

— Не бих отказал, но…

— Какво „но“?

— Сега ще вземете да ме разпитвате, съответно аз ще се разприказвам и много се опасявам, че когато ви кажа всичко, ще ме треснете с кафеварката по главата.

— Хайде де, започвай. Раздразни любопитството ми!

Турецки подаде на Олег чашата, отпи глътка от своята и се намести по-удобно в черното кожено кресло.

— Александър Борисович, аз съм пълен идиот! — заяви Величко.

— Смело! Чистосърдечно! — одобри Турецки. — И… може би нелишено от основания.

Величко въздъхна и продължи:

— Нали помните Кононов? Счетоводителя на оная шантава секта?

— Да, помня го.

— Очистиха го…

— Така… И как?

— Много културно, интелигентно — със свръхдоза наркотик във вената. От пръв поглед изглежда, че е посегнал на живота си сам, но аз чувствам, че той не е от хората, които са склонни към самоубийство. Впрочем сектантите закъсняха, защото той успя да ми каже много неща, дори онова, заради което фактически са го убили.

— И какво е то?

— Разбирате ли, когато се заех да разследвам дейността на „Пътят на истината“, все не можех да се отърва от чувството, че долавям някаква двойственост. Например отивам в някаква община, разпитвам, разглеждам — всичко си е както при всяка нормална източна секта, четат си там сутрите, медитират, заемат разни пози на йога, с една дума — всичко като при индусите. В друга община пък заварвам съвсем друго — бият се, мърморят заклинания, слагат си шлемове с електроди по главата. И знаете ли какво се оказа? В три от петте общини наставниците са пристигнали не от Япония, а от Щатите. Събраните пари и скъпоценности в трите общини се изпращат не в Япония, а в Щатите. Поинтересувах се, нали и в САЩ има филиал на сектата, в него също работят японци, но там се прилагат съвсем други методи, на богослужение. Да речем, че електронно-психотропната вяра е присъща повече на питомците в американския филиал. Дори подочух, че в японския център, където е седалището на върховния им учител Тацуо Като, се говори за отлъчване на американците от, така да се каже, „истинската вяра“…

— Значи разкол?

— Да, нещо такова. А когато аз попаднах на тази информация, явно съм разтревожил някого, защото тая сутрин имах посетители, които ми предложиха хонорар: следователското ми любопитство да не се простира по-далеч от Москва.

— Така ли мило наричате рушвета, Олег?

— Всъщност това си е чиста проба подкуп, но момчетата ме уверяваха, че никой прокурор не би могъл да се заяде — това щяло да бъде именно хонорар за добре свършена работа.

— И голям ли е хонорарът?

— Пет хиляди долара.

— Трябва да ги вземеш — съвсем сериозно заяви Турецки.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Ако подкупът дойде по легален път, никой не ти пречи да вземеш парите, а да си правиш каквото поискаш.

— Колко искате за съвета, Александър Борисич?

— Приблизително толкова, колкото и за мълчанието.

Олег изхъмка:

— Значи все пак се шегувате. Имате много поздрави от Марк Майер…

— Какво?

— Видяхме се преди три часа.

— Къде е той?

— Сега навярно е далече…

— Величко! — повиши тон Турецки. — Слушам ви внимателно!

— Докладвам. Когато вие заминахте по работа, той ми се обади по телефона и каза, че иска да се срещнем, за да ми предаде някаква информация. И така, видяхме се в барчето на „Бауманска“. Поръчахме си по бира. Той ми каза, че днес следобед излита за Германия с чартърен самолет заедно с… ее, чакай малко… Заедно с Лисовски и Алик.

— И за какъв дявол се е юрнал в Германия?!

— Каза, че трябвало да придружи стоката до логичния завършек на това пътешествие, защото не е могъл да изясни кой стои в другия край на веригата… Това са буквално думите му. И още каза, че в сделката с плутония е задействал някакъв немец, при това не полугангстер като нашите, а чиновник.

— Тоя Марк не е никакъв оперативен служител, а хулиганстващ хлапак! — ядно възкликна Турецки. — Там Лисовски на бърза ръка ще се отърве от него! Я чакай, чакай, а как е могъл да замине? Кой ще го пусне?

Олег внимателно постави празната си чаша на масичката и като се загледа мечтателно в тавана, за да не срещне погледа на Турецки, каза:

— Ами когато си получаваше документите от секретната служба, помоли от ваше име да му издадат паспорт за чужбина с изходна виза.

— Така — Турецки нервно забарабани по масичката, — и, разбира се, вие, Олег, одобрявате всичко това, нали?

— Във всеки случай не го порицавам.

— Е, добре, нека само да ми се върне! Ще му дам аз да разбере! — тихо изръмжа Турецки, а след няколко секунди замислено добави: — Разбира се, ако преди това не ме изхвърлят за злоупотреба със служебното ми положение…