Фридрих Незнански
Плутоний за Исус (12)

2.

Без да се съблича, Александър Андреевич полегна върху застланото с покривка легло. Той беше направо пред нервен срив, а гримасите, които зловещо се редуваха по лицето му, можеха да се определят само като ридания „на сухо“, без сълзи. Спасителната мисъл — да зареже всичко, да се откаже и да се върне към бедния и почти безгрижен живот отпреди постъпването си в „Тонус“ — бе престанала да бъде актуална. Вече нямаше начин да излезе от играта освен една-единствена възможност — като труп. О, ако някой му бе казал колко трудно, опасно и непредсказуемо ще се окаже всичко това… Нима щеше да се впусне в такава авантюра? Александър Андреевич помисли малко, после въздъхна и си призна: да, щеше. Защото е несравнимо по-лесно да слушаш за опасностите, отколкото да ги преживееш, а и наградата за този риск си заслужава.

Умората надделя и Александър Андреевич задряма, смътно долавяйки глухия глас на Месхиев, който непрекъснато разговаряше по телефона. Но по едно време се хлопна външната врата и Лисовски чу гласа на ченгето, натрапено му в ролята на Секача. Сънливостта му тутакси отлетя като под плашена птичка. Това обаче не го разстрои, защото на нейно място се появи една хубава идея.

Старателно търкайки очи, той отиде в съседната стая. Ченгето жадно пиеше бира, а Алик с любопитство го наблюдаваше.

От своя страна Марк се опитваше да отгатне за какво са разговаряли в негово отсъствие.

— И изобщо бих искал да си седиш вкъщи — обади се Алик. — Защо трябва да се шляеш и да привличаш излишно внимание?

— Абе и на мен ми се искаше да се наспя — отговори Марк, — ама с вас, столичаните, човек не може да скучае.

И разказа за неочакваното си приключение.

— Виждаш ли го какъв е чакал?! — искрено се възмути Месхиев. — А утре, копелдакът му гаден, ще вземе да се завайка, че е поругана бандитската чест! Мисля си, че Копитото ще вдигне голяма пушилка, но и ти, Секач, ще дойдеш на срещата. Без право на глас. Но ако те попитат, ще разкажеш всичко както си е било.

— Ще го разкажа — съгласи се Марк.

— Алик — плахо се обади Лисовски, — може би Секача ще иде…

— Къде? — не разбра отначало Месхиев, но после се сети: — А, за това вече ти ще си водиш с него преговорите. Аз не мога да му заповядвам.

Марк изслуша молбата на Александър Андреевич с видимо равнодушие.

— Прекрасно би било да си направя един персонален купон, само че съм зле с мангизите. А за онова половин доларче, дето Фрол ми го завеща, няма да ме пуснат дори до вратата.

— Аз имам, ще ти дам — побърза да го увери Лисовски и извади от джоба си пачка долари. — Колко ти трябват?

— Абе дай там една хилядарка — каза Марк, — а рестото ще ти върна.

Лисовски колебливо погледна към Месхиев. Той се забавляваше от тая ситуация, но кимна, сякаш всичко е наред: не иска много човекът.

След като получи парите и подробни инструкции, Марк се пошегува:

— А разрешено ли е да изконсумирам поръчката?

— Разрешено е, разбира се — махна с ръка Лисовски. — Само гледай да не вържеш кънките!

— От такава доза?!

— Да те закарам ли? — попита Месхиев.

Марк понечи да откаже, но се сети, че според легендата той не би трябвало да познава Москва:

— Да, ако може натам и обратно.

— Нахалник — добродушно отбеляза Месхиев и добави: — Там има телефон, обади се, ако стане нужда.

Когато двамата излязоха, Александър Андреевич изчака няколко минути и щом видя, че автомобилът на Месхиев, опипвайки с фарове неравния асфалт, излезе от двора, вдигна слушалката и набра номера на милицията.

— Ало? Милицията ли е?… Искам да ви уведомя, че в един часа след полунощ в клуба „Петте звезди“… какво? „Петте звезди“! В този нощен клуб ще се състои среща на престъпна група, която има отношение към убийството на Виктор Тузик, директора на военния завод в Копеевск!

Лисовски набързо описа външните белези на Марк и на тримата мъже, които го бяха посетили в офиса, и затвори.

Ако всичко мине добре, с един куршум той ще убие два заека: ще се отърве от конкурентите, и същевременно от ченгето. Макар че от тоя нахалник отърваването няма да трае дълго. Но имаше вероятност, докато установят самоличността му и го пуснат, Лисовски вече да е на път за Германия.

3.

Месхиев откара Марк до самата сграда. На височината на първите два етажа просветваха рекламни надписи и изображения, а над тях сияеха пет разноцветни звезди.

— Да ти дам ли патлак, или да не ти давам? — попита Алик, говорейки по-скоро на самия себе си.

— Ако ти е само един — недей — отговори Марк.

— Абе при всички случаи няма да ти дам моя — промърмори Месхиев и му подаде пистолет „Макаров“.

— Вземаш ли го?

Марк посегна, но после поклати глава:

— Благодаря ти, но няма нужда. Всичко се случва. А и щом като ония ме викат за работа, значи няма да се стреляме. Пък и аз не съм Лисо.

Пред входа се тълпяха десетина млади мъже. Марк си помисли, че има опашка за свободни места в клуба, и се разтревожи — току-виж, не успял да влезе навреме! Но опасенията му се оказаха напразни. Това бяха частни таксиметрови шофьори, залостили се за улов на някой по-богат и по възможност пиян клиент. До тротоара в двете посоки на улицата бяха паркирани множество леки коли. Двойната врата на заведението и плътните щори на прозорците не пропускаха навън никакъв шум и дори музика.

Марк отвори вратата и влезе в малък вестибюл, от който се отиваше към гардероба и тоалетните. Посрещнаха го двама снажни здравеняци, явно охраната.

— Добър вечер, господине. Ако носите оръжие, моля ви, предайте го, за да няма вътре неприятни инциденти.

— Че аз да не идвам на лов бе, момчета? — почти искрено се учуди Марк. — Идвам да се веселя все пак!

— Ние сме длъжни да ви предупредим, че ако извадите оръжие в салона, ще бъдете арестуван. Затова сега можете да го предадете на съхранение, а на тръгване ще си го получите обратно.

— Нямам, момчета, можете да ме пребъркате, ако искате. Моето оръжие са ми само зъбите!

След като плати на касата сто долара за куверт, който включваше минималната консумация — петдесет грама коняк и лимон с чашка кафе, — Марк влезе в доста просторния салон на заведението. Той се осветяваше само от разноцветните светлини на малката сцена и от лампионите на всяка маса. Очевидно клубът бе за отбрана публика. Това си личеше и от факта, че на сцената не мяташе крака някоя полусамодейка като Соня Кобилата, а пееше на плейбек самата Лариса Долина, и кършеше снага, заобиколена от полуголи сексапилни партньори.

Към Марк плавно се приближи тантурест и охранен, но иначе млад салонен управител.

— Добър вечер! Къде би желал да седне уважаемият господин? При момичетата или?

— Настанете ме на самостоятелна маса, чакам едни колеги. Възможно е, нали?

— Естествено!

Ловко лавирайки между масичките, келнерите и щъкащите насам-натам клиенти, дебеланкото заведе Марк до една празна маса.

— Само куверта ли ще използвате, или ще си поръчате нещо?

— Непременно ще си поръчам.

— В такъв случай веднага ще ви изпратя келнера.

С лек поклон управителят отплува към летящата врата, зад която очевидно беше кухнята.

След малко дотича пъргав келнер с дежурна усмивка:

— Добър вечер! Слушам ви!

Марк направи странната си за такова място поръчка, която впрочем ни най-малко не изненада сервитьора. Навярно тук идваха клиенти и с по-чудати прищевки.

Когато бързакът отиде да изпълни поръчката, Марк се огледа наоколо. Милионерите, които можеха за една нощ да хвърлят тук годишната заплата на капитан Майер, не изглеждаха кой знае колко баровски облечени. Разбира се, не бяха с анцузи „Адидас“, но и фракове също липсваха. Всички дами обаче бяха с вечерни тоалети, един от друг по-елегантни и скъпи. И това бе напълно обяснимо. За да има добро самочувствие и високо настроение, на мъжа обикновено му стига и само един добре натъпкан портфейл, докато жената търси и външна изява — не й е достатъчно само да се чувства богата, а трябва да го видят и всички наоколо. Е, наистина, една от присъстващите силно гримирани дами беше с дънков сукман и не се държеше така надуто и сковано като деколтираните и отрупани със злато дълговрати гъски. Тя съвсем непринудено и приятелски помагаше на пияния си кавалер да се добере до изхода. Марк веднага забеляза, че го води малко неестествено. Вместо да преметне ръката му през рамото си и да я хване, а с другата ръка да го прегърне през кръста (както е показано на плакатите, издадени по поръчка на Централния щаб за гражданска отбрана), „дънковата“ дама водеше пийналия си партньор, като го крепеше за гърба и за гърдите. Така беше трудно и неудобно, но с набитото си око на оперативник Марк веднага забеляза, че дясната ръка на жената е пъхната под сакото, точно където е вътрешният джоб. „Тършува го — работи — помисли си Марк. — Добре би било сега да я хвана на местопрестъплението…“

4.

— Свободни ли са местата? — чу до себе си Марк.

Много преди този въпрос той бе забелязал периферно трима мъже, които уверено се придвижваха между масите, но наблюдавайки джебчийката, не бе усетил кога са се изправили до него.

— Е, най-после! — фамилиарно възкликна той. — Сега вече ще мога да си почна питието! Щото аз не съм японец да пия претоплено!

При тези негови думи тримата се спогледаха някак странно, дори объркано, но седнаха.

Марк си наля водка от кристалната гарафа в правата кристална чашка, шумно издуха въздуха от дробовете си и я изпи на една глътка, след което апетитно захруска парче краставичка, а междувременно незабелязано оглеждаше новите си партньори по маса.

И тримата бяха снажни мъже с добре развито телосложение, но само на единия му личеше, че е спортист. Едрите му юмруци с набити кокалчета красноречиво показваха, че е каратист от тежка категория или кикбоксьор. Марк също имаше мазолести кокалчета след дълги и упорити тренировки, но те не бяха така груби.

— Лисовски ли ви изпраща? — попита единият, когато келнерът прие поръчката и се отдалечи.

— Значи той?

Те прекараха в мълчание почти пет минути, докато келнерът донесе и сервира на масата коктейли, салати и бутилки минерална вода.

Марк си наля още петдесетина грама и попита:

— А вас кой ви праща? Да не би вие да сте изкормвачите, обработили на живо Генерала и Тузик?

— Слушай, мой човек, не обичаме да ни водят за носа.

— Че кой обича, но защо говорите така?

Вместо отговор друг, явно главният, попита:

— Кой сте вие? Как се казвате?

— Викай ми Секача и няма да сбъркаш.

— Добре. Само куриер ли сте, или сте в течение на нещата?

— Зависи от нещата — отговори уклончиво Марк.

— Какви инструкции получихте от Лисовски?

— Да си дигна задника дотук, да къркам водка и да замезвам с краставички.

— Добре — уморено каза главният. — А той защо не дойде?

— Явно е напълнил гащите. Я глей кви сте страшни!

— Съветвам те да избягваш шегичките.

— Що? Не оставихте ли патлаците на входа?

— Бива си те да дрънкаш, Секач, но на нас времето ни е скъпо! — смени тона главният и се обърна към един от другарите си: — Чук, давай куфарчето!

„Чука! — мислено възкликна Марк. — Къде ли съм чувал този прякор? И то съвсем наскоро…“

— На, Секач, вземи!

Марк пое с две ръце тежкото куфарче с шифрова заключалка и попита с опасение:

— Да няма вътре бомба?

— Има — сериозно отговори главният. — Само че е без детонатор. Предай го веднага на Лисовски. Кажи му, че засега не можем да напускаме страната, затова нека изнесе и двете части. Там ще го посрещнат наши приятели, те ще приберат стоката. И да не си крои хитри планове, защото ще пукне по-зле и от Генерала! Стопляш, нали?

— Доста картинно обяснявате.

— И още нещо ще му кажеш. Ние знаем, че не ни е дал всичко и че сега заминава да продаде укритото. Затова нека добре да си направи сметката: ако нашите оттатък получат куфарчето, ще му простим тая малка хитринка. Нека припечели нещо. Но в противен случай ще го удавим в собствените му лайна!

В този миг Чука, който наблюдаваше входа, каза тихо, но зловещо:

— Внимание! Ченгета!…

Всички се напрегнаха, без да обръщат глави. И само Марк, който виждаше от мястото си входната врата и вратата на кухнята, забеляза, че в салона влизат бавно и спокойно млади мъже в свободни якета и сака, които да не притесняват движенията, а зад тях се суетят здравеняците от охраната на заведението.

— Ти ли ги доведе, копеле? — приглушено попита Чука.

— Ако съм аз, да ми умре кварталният! — съвсем искрено отговори Марк.

В момента той нямаше абсолютно никакво желание да общува с милицията. Още повече че в Московската криминална милиция само прекият му началник Иван Иванович Токарев знаеше за отговорната му задача.

— Ей, вие, неуловимите отмъстители! — тихо подвикна Марк на съседите си по маса. — Налага се да решите кое е по-важно за вас: личната ви свобода, или свободата на това куфарче. А?

— Куфарчето изобщо не бива да попада в ръцете на милицията! — бързо изрече главният.

— Тогава ще трябва да се ориентираме как ще действат тия. Ако са новаци, ще тръгнат да проверяват гостите в салона. В такъв случай ще вдигнем скандал и в суматохата някой ще се покрие с куфарчето. Лошото е, ако са печени и завардят всички изходи. Ще ни измъкват един по един като лалугери.

— Сече ти пипето, Секач! — отбеляза главният.

— Голям праз! — въздъхна уморено Марк, а после в гласа му се прокрадна надежда: — Може пък да не са дошли за нас, а?

— За тебе не знам — отбеляза главният, — но ние при всички случаи ще загазим…

— Тогава ето какво ще направим: аз ще взема куфарчето и бавно ще се придвижа към кухнята. Може би оттам ще успея да се измъкна. А вие наблюдавайте обстановката. Ако видите, че става напечено, предизвикайте скандал или направо се сбийте с някого, за да им отвлечете вниманието…

Главният бързо обмисли предложението и даде благословията си:

— Друг изход явно нямаме. Тръгвай, Секач, и умната. Че от това зависи както животът на Лисо, така и твоят!

— Спокойно бе, момчета!

С тези думи на прощаване Марк стана от масата и бавно тръгна към бара, който беше близо до вратата за кухнята. На високите кръгли столчета седяха двама мъже и жената с дънковия сукман, която толкова грижовно и гальовно бе отвела до изхода богатия гуляйджия.

5.

Марк седна на столчето до нея, но така, че периферно да наблюдава положението в салона. Стараеше се постоянно да е с гръб към оперативниците — за всеки случай. На „дънковата“ дама можеха да й се дадат около трийсет години, не повече. Тя го изгледа с напрегнато безразличие. Значи, също бе забелязала появата на нежеланите гости и това не й харесваше.

— Мадам, често ли идвате тук? — попита я Марк.

— Защо?

— Трябва ми екскурзовод — натърти той.

Джебчийката с недоумение впери очи в него, при което не забравяше да поглежда и към ченгетата.

— Не знам как се чувствате вие, но мен лично ме тревожат ония сака при входа — продължи Марк. — Те така зяпат из салона, че направо ми припари на гърба. Ако ми помогнете да се измъкна, дори през комина, ще ви бъда ужасно благодарен, пък и не само на думи!

Тя го изгледа надменно, сякаш публично й бе направил непристойно предложение, но в погледа й се долавяше голяма доза престорено възмущение.

— И откъде ти хрумна, че аз знам всички изходи? — попита тя. — Защо реши, че точно аз трябва да ти помогна?

— Ми щото, миличка, ти така нежно опипваше по гърдите един дебелогъз баровец, направо като че си му милосърдна сестра и му търсиш пулса! И аз веднага разбрах, че сме сродни души.

Сега вече го изгледа с интерес. Неслучайно народът е казал, че добра дума железни врати отваря.

— Кой си ти? Май не те познавам.

— Пришълец съм, от Челябинск. Хайде по-добре да се изпаряваме оттук, а? Пък после, ако искаш, не само мога да ти разкажа цялата си биография, но дори да ти я изпея!

— Абе на мен няма от кво толкова да ми пука, кефя си се най-културно, ама ти май ще изгърмиш, ако те хванат, а?

— О, и не само аз, сладурано!

Ако досега бе изпитвала известни опасения, те тутакси изчезнаха, защото в сравнение с другите мъже в трудния й апашки живот този приличаше на красив разбойник от някой френски филм. И женското й сърце с нестихващата жажда за романтика омекна.

— Сто гущера ще намериш ли?

— Ще намеря.

— Дай ги тук.

Не бяха негови и нямаше защо да му се свидят, така че с доста галантен за един бандит жест Марк извади от джоба си смачканите на топка бледозелени банкноти и й ги подаде, без да я гледа.

Джебчийката обаче не искаше да й излиза име на кокошкарка, затова бързо отброи необходимата сума, а останалите банкноти върна с думите:

— Толкова стигат.

После се обърна към бара и повика бармана, едър мъжага с мустаци:

— Борисе!

Той бавно се приближи с известно недоволство и надменност:

— Какво има?

Джебчийката плъзна ръка между чашите на плота и му подаде парите.

— С тоя хубавец искаме коридор.

— Защо? Да не сте нарушили разпоредбата? Внесли сте оръжие…

— Налагаше се! — отговори Марк вместо смутената си помощничка. — Боря, вие можете да видите с просто око, че райският ви кът е пълен с ченгета. А ако ме хванат тук с мойто куфарче, вашият кът ще бъде затворен за доста дълго време…

— Да не сте обрали банка бе?

— Не, задигнахме един ядрен реактор! — отговори Марк. — Е, кво, Боря, вземате ли мангизите, или ще затваряме заведението?

Боря покри парите с пухкавата си ръка и каза нещо по микрофона за вътрешна свръзка. След няколко минути между бара и останалата част на заведението започнаха да се суетят трима келнери — подменяха покривките на масите, разнасяха подноси, шумно и съвсем безпричинно влачеха нови кресла, извиняваха се на клиентите и ги караха да стават от местата си. Така че за известно време Марк и джебчийката имаха сигурен заслон от погледите на оперативниците. Тези няколко минути им бяха достатъчни да минат покрай бара, да влязат в кухнята и оттам да се качат на горния етаж, където бяха сепаретата за богатите клиенти, дошли да прекарат вечерта по пълната програма. Тук джебчийката уверено го преведе по тясното коридорче до една почти незабележима врата с кодово устройство за заключване. Бързо натисна няколко бутона, след което ключалката изщрака и вратата се отвори. Озоваха се на друго стълбище, по което се върнаха на партера. Тук имаше още една врата, която се отваряше само отвътре. Излязоха през нея в тъмния двор на съседната сграда.

Буквално на петдесетина метра от тях, където доскоро Лариса Долина забавляваше публиката, се чуваха вече съвсем други шумове, не толкова благозвучни и ритмични, ако не се брои периодичният писък на сирените от патрулните коли.

Марк и джебчийката минаха през още няколко двора, преди да излязат на една тиха улица.

— Заради тебе ли е тая патаклама в „Звездите“? — с известно уважение попита „дънковата“ дама и сякаш несъзнателно хвана Марк под ръка.

— Включително и заради мен. Така че — благодарен съм ти!

— Няма защо! Името ми е Вера.

— А моето — Гена.

— Виж кво, Гена, аз мислех не само за твоята кожа, когато преговарях с оня дебелак. Мислех и за себе си. Ако е вярно онова, което каза, и ако затворят клуба — къде ще работя, а? По магазините няма вече опашки, останаха само пазарите и градският транспорт, а това си е чиста хамалогия. Затова съм се скатала в клуба — хем топло и уютно, хем хората си пийват, пък и всичко останало…

— А как ти разрешават да работиш? Нали така… как беше… дискредитираш заведението.

— Никой не ми е разрешавал. Ако собственикът разбере с какво се занимавам в неговия клуб, направо ще ме прати в панделата. А Борка и момчетата от охраната ще ги изгони…

— Даваш им процент, а?

— Естествено! Няма да ме търпят заради черните ми очи я! А иначе сладурско местенце. Само че ме е страх да не си загубя квалификацията: колко му е да обереш един пиян глупак? По-лесно, отколкото да го съблечеш. Наскоро в автобуса отмъкнах на една селяндурка парите заедно със сутиена, а тя не усети нищо, дори не трепна! Виж, на това му се вика чиста работа!

Марк изпрати донякъде Вера джебчийката. Тя му предложи да й иде на гости, но той отказа, важно размахвайки куфарчето. Обясни, че имал спешна работа.

Когато остана сам, дълго обикаля в студената и влажна нощ, докато не попадна на един уличен телефон. За всеки случай набра номера на Турецки и за свое удивление го завари в кабинета, явно беше очаквал неговото обаждане. Марк му съобщи последните новини, намекна, че открива връзка между убийствата в Копеевск и сектата „Пътят на истината“, защото единият от тримата, дошли на срещата, е бил Кирил Воробьов, по прякор Чука, който доскоро е работил като треньор в московския филиал на сектата. И е много вероятно Чука и двамата му другари да са били задържани при хайката в клуба „Петте звезди“.

След разговора с Турецки Марк понечи да се обади на Иван Иванович Токарев и да му съобщи, че покрай другата си работа е попаднал случайно на наглата джебчийка от автобуса. После реши, че засега няма защо да бърза.

След четиридесет минути енергичен ход стигна до Савеловската гара, намери там един скучаещ частен таксиджия и срещу сто долара го склони да го откара до улица „Полярна“.